Истинската игра на тронове

„Това е истинската игра на тронове.“ казва за тази книга Джордж Р. Р. Мартин.

В края на юли излиза втория роман от знаменитата поредица „Прокълнатите крале“, с която Морис Дрюон се изкачва на върховете на световната слава.

Втората книга от цикъла – „Удушената кралица“ – е своеобразно продължение на „Железният крал“ и започва от деня след смъртта на краля. Филип Хубави е мъртъв. С него си отиват желязната му воля, амбицията му и особеното умение винаги да постига целите си. Величието на Франция заплашва да се превърне в избледняващ спомен в ръцете на придворните, които се впускат в яростна борба помежду си. Целта им е увеличаване на собствения им престиж и влияние. Оръжието им – безволевият, лишен от всякакви дарби нов крал – Луи X. Вечно в сянката на баща си, новият монарх осъзнава собствените си недостатъци, както и най-наболелия си проблем в лично и политическо отношение: въпросът за наследяването на френския престол. Съпругата на Луи, Маргьорит Бургундска, е затворена в замъка Гаяр заради прелюбодеяние, но това е половинчата мярка, от която трябва да се намери изход. И докато разводът е в компетенциите единствено на папата, който все още не е избран и няма изгледи това да се случи скоро, самомнителният чичо на новия крал вече му е намерил нова съпруга – прочута с красотата и благородството на характера си неаполитанска принцеса. Но реакцията от Неапол е недвусмислена: те поставят краен срок, в който Луи трябва да се освободи от оковите на брака с Маргьорит. По един или друг начин...

В замъка Гаяр опозорената Маргьорит Бургундска се бори с несгодите, на които е съзнателно подложена всеки ден, и със собственото си сърце: дали да съдейства на Луи за развода, или докрай да настоява, че е негова законна съпруга и кралица, станала жертва на долен заговор? Под натиска на различни групи с твърде различни цели тя се колебае, променя намерението си, търси помощ от хора, на които не е сигурна, че може да вярва... докато не става прекалено късно. Вече нищо не зависи от нея.

Дрюон пише поредица от седем части за френския крал Филип IV, за наследниците му, за проклятието на тамплиерите, за падането на династията на Капетингите и за първопричините за 100-годишната война.

Скоро очаквайте и третия роман от поредицата – „Отровите на короната“.

„Драматичен и колоритен като роман на Дюма, но подсилен от историческа точност и политическа проницателност.“
Сънди Таймс

Морис Дрюон е роден на 23 април 1918 г. в Париж. Той е от руско-еврейски произход. Влияние над Дрюон оказва неговият чичо Жосеф Кесел, с когото през 1943 г. написват текста на „Песента на партизаните“, превърнала се в химн на френската Съпротива по времето на Втората световна война. Морис Дрюон посвещава голяма част от живота си на чистотата и защитата на френския език. Прочува се с поредицата си „Прокълнатите крале“, която включва седем романа: „Железният крал“ (1955), „Удушената кралица“ (1955), „Отровите на короната“ (1956), „Законът на мъжете“ (1957), „Френската вълчица“ (1959), „Лилията и лъвът“ (1960) и „Как един крал погубва Франция“ (1977).

Известен като последовател на Александър Дюма-баща, Морис Дрюон печели наградата „Гонкур„за романа си „Големите семейства“. През 1966 г. става член на Френската академия. В периода 1973-1974 заема поста на министър на културата на Франция. Дрюон е бил и депутат в Народното събрание и в Европейския парламент.

През 2006 г. писателят става член на Руската академия на науките като признание за важния му принос в развитието на съвременните руско-френски връзки. Голяма част от произведенията му са екранизирани за голям екран или като телевизионни сериали.

Морис Дрюон умира през 2009 г. на 90-годишна възраст.

Пролог

На 29 ноември 1314 година, два часа след вечерня, двайсет и четирима конници, облечени в ливреи на кралския двор на Франция, излязоха в галоп от замъка Фонтенбло. Горските пътища бяха побелели от снега; небето бе по-тъмно от земята; вече се беше смрачило или по-скоро поради слънчевото затъмнение от предишния ден не беше се развиделявало.
Двайсет и четиримата конници нямаше да спрат за почивка до сутринта и щяха да галопират още през другия и през следващите дни – едни към Фландрия, други към Ангумуа и Гийен, трети към графство Дол, към Рен и Нант, към Тулуза, Лион, Ег-Морт, събуждайки по пътя си кралски наместници и сенешали, превота, градски съветници, управители на кралски резиденции, за да съобщят на всеки град и село в кралството, че крал Филип IV Хубави е мъртъв.
Камбанният звън за умряло щеше да прокънти от всяка камбанария; силна зловеща вълна от звуци щеше да се разпростре, докато стигне до всички граници.
След като управлява двайсет и девет години, без да прояви и най-малката слабост, Железният крал беше умрял от мозъчен удар. Той беше на четирийсет и шест години. Издъхна по-малко от шест месеца след пазителя на печата Гийом дьо Ногаре и седем месеца след папа Климент V.
Така, изглежда, се сбъдна проклятието, което Великият магистър на тамплиерите отправи на 18 март от върха на кладата и в което призоваваше и тримата да се явят пред Божия съд, преди да е изтекла една година.
Непреклонен, високомерен, умен и потаен владетел, крал Филип беше оставил толкова дълбока следа в своето царуване и така се бе извисил над времето си, та тази вечер се създаде впечатлението, че сърцето на кралството е спряло да бие.
Но народите никога не умират със смъртта на някой човек, колкото и велик да е той; раждането и смъртта им се подчиняват на други закони.
Името на Филип Хубави щеше да се запази през вековете само заради пламъците на кладите, на които този монарх хвърляше своите врагове, и поради блещукането на златните монети, чието тегло той постоянно намаляваше. Хората бързо щяха да забравят, че той беше накарал влиятелните личности да си държат езика зад зъбите, беше поддържал мира, доколкото бе възможно, беше реформирал законите, беше построил крепости, за да могат селяните да обработват земята в безопасност, беше обединил провинциите, беше дал на гражданите право да участват в събранията на парламента, беше направил всичко възможно Франция да остане независима във всяко отношение.
Едва изстинала ръката му, едва угаснала тази силна воля, и дълго обуздаваните или възпираните частни интереси, незадоволени амбиции, злопаметност, стремежи към почести, влияние, богатство нямаше да загубят време, преди да се развихрят.
Две групи се готвеха да воюват безмилостно за властта: от една страна, реакционната група на бароните, ръководена от Шарл дьо Валоа, брат на Филип Хубави; от друга – фракцията на висшата администрация начело с Ангеран дьо Марини, помощник на починалия крал.
За да се избегне или разреши тлеещият от месеци конфликт, бе необходим силен монарх. Но двайсет и пет годишният принц Луи Наварски, който щеше да седне на трона, изглеждаше лишен както от дарбата да управлява, така и от късмет. Предшестваха го репутацията на мамен съпруг и тъжният прякор Вироглавия.
Животът на неговата съпруга Маргьорит Бургундска, държана в затвора заради изневяра, щеше да служи за залог на двете съперничещи си партии.
Но от борбата щяха да пострадат и онези, които не притежаваха нищо, не можеха да въздействат върху събитията и не можеха дори да мечтаят... А на всичко отгоре зимата на 1314-1315 година се очертаваше гладна.

I

Замъкът Гаяр

Издигнат на варовиково възвишение над градчето Пти-Андли, замъкът Гаяр се извисяваше величествено над цяла Горна Нормандия.
На това място Сена описваше широк завой сред тучните ливади; замъкът Гаяр се издигаше като страж десет левги надолу и нагоре по течението на реката.
По заповед на Ричард Лъвското сърце го бяха издигнали преди сто и двайсет години въпреки сключените мирни договори като предизвикателство към френския крал. Като го видял завършен, изправен върху скалата с неговите шестстотин стъпки височина, целият бял заради прясно издялания му камък, с двете му крепостни стени, странични съоръжения, решетъчни врати, амбразури, бойници, тринайсет кулички и голяма кула, Ричард се провикнал:
– А! Този замък ми изглежда доста закачлив.
И така сградата получила името си.
* Думата „закачлив“ е един от възможните преводи на френската „гаяр“. – Бел. прев.
Всичко беше предвидено с оглед на защитата на този гигантски образец на военната архитектура – щурм, фронтална или обходна атака, блокада, ескалада, обсада, всичко освен предателство.
Само седем години след построяването си крепостта бе паднала в ръцете на Филип Огюст, който в същото време бе отнел от английския монарх херцогството Нормандия.
Оттогава замъкът Гаяр се използваше не толкова като отправна точка за военни действия, колкото като затвор. Властта затваряше в него врагове, които държавата не можеше да остави на свобода, но екзекутирането им би могло да предизвика размирици или да породи сблъсъци с други сили. Онзи, който преминеше по подвижния мост на цитаделата, едва ли щеше да види отново белия свят.
Гарваните по цял ден грачеха под стрехите; през нощта вълците идваха да вият под самите стени.
През ноември 1314 година замъкът Гаяр, крепостните стени и гарнизонът му от стрелци с лък охраняваха само две жени – едната на двайсет и една, другата на осемнайсет години – Маргьорит и Бланш Бургундска, две френски принцеси, снахи на Филип Хубави, осъдени на доживотно лишаване от свобода за изневяра.
Беше последната сутрин на месеца, часът на литургията.
Параклисът се намираше във втория кръг крепостни стени. Основите му бяха разположени върху скалата. Вътре беше тъмно, студено, по лишените от каквато и да било украса стени бе избила влага.
Там бяха подредени само три стола – два отляво, заети от принцесите, и един отдясно за управителя на крепостта Робер Берсюме.
Отзад бяха строени в редица войниците, чиито лица изразяваха същата скука и безразличие, сякаш ги бяха събрали за наряд по фураж. Снегът, който бяха пренесли с подметките си, се топеше около тях на жълтеникави локви.
Капеланът закъсняваше с началото на службата. С гръб към олтара той разтриваше вкочанените си пръсти с нащърбени нокти. Очевидно нещо непредвидено объркваше благочестивите му навици.
– Братя мои – каза той. – Днес трябва да отправим молитвите си много ревностно и много тържествено.
Прочисти си гласа и се поколеба, смутен от важността на онова, което щеше да съобщи.
– Месир, Господ е повикал при себе си душата на нашия любим крал Филип. Голяма е мъката на цялото кралство...
Двете принцеси обърнаха една към друга лицата си, пристегнати с шапчици от дебело сиво-кафяво платно.
– Нека онези, които са му навредили или са го обидили, се пока-ят в сърцата си – продължи капеланът. – Нека онези, които се чувстват обидени приживе от него, му измолят прошка, от която всеки умиращ, бил той велик или нищожество, има еднаква нужда пред Божия съд...
Двете принцеси бяха паднали на колене, свеждайки глави, за да прикрият радостта си. Те вече не чувстваха студа, те вече не чувстваха мъчителната си тревога, нито нещастието си. Обземаше ги огромна вълна на надежда; и ако в безмълвието си се обръщаха към Бога, то беше, за да му благодарят, че ги е освободил от ужасния им свекър. Седем месеца, след като ги бяха затворили в замъка Гаяр, светът най-после им изпращаше една добра новина.
Войниците в дъното на параклиса шушукаха, вълнуваха се, пристъпваха от крак на крак.
– Дали ще ни дадат по едно сребърно су?
– Защото е умрял кралят?
– Казвали са ми, че така се прави.
– Не бе, не за смъртта, за коронясването на новия крал може би.
– И как ще се казва сега кралят?
– Дали ще води война, та да сменим малко обстановката?...
Управителят на крепостта се обърна и им нареди грубо:
– Молете се!
Новината му създаваше проблем. Защото по-възрастната от затворничките беше съпруга на принца, който днес ставаше крал. „Ето че се оказах пазач на кралицата на Франция“ – рече си управителят.
Изобщо не беше лесно да си тъмничар на кралските особи. Робер Берсюме дължеше най-лошите моменти от живота си на тези две осъдени, които бяха пристигнали с обръснати глави в обвити в черно каручки и охранявани от сто стрелци към края на април. Две млади жени, прекалено млади, за да не изпиташ съжаление към тях... Красиви, прекалено красиви дори под безформените им шаячни рокли, за да можеш да останеш безразличен, когато си близо до тях всеки ден, цели седем месеца... Ако съблазнят някой сержант от гарнизона, избягат или някоя от тях се обеси, или пипне смъртоносна болест, или пък им се случи някакъв обрат на съдбата, грешката винаги щеше да бъде у Берсю-ме, него щяха да мъмрят за прекалено голяма слабост или прекалено голяма строгост; и във всички случаи това изобщо нямаше да му помогне да получи повишение. Но и той като затворничките си нямаше никакво желание да дочака края си в някаква брулена от ветрове крепост, обгърната в мъгли, издигната над тази долина на Сена, през която вече от доста време войната не минаваше, за да побира две хиляди войници, а не едва сто и петдесет.
Службата си течеше, но никой не мислеше нито за Господ, нито за краля; всеки мислеше само за себе си.
– Requiem aeternam dona eiDomine...* – пееше капеланът.
Доминиканец в немилост, когото неблагоприятната участ и влечението към виното бяха докарали до църковния пост в затвора, капеланът се питаше, без да спира да пее, дали промяната в управлението няма да донесе някаква промяна в собствената му съдба. Той реши да не пие една седмица, за да привлече провидението на своя страна и да се подготви да посрещне някое благоприятно събитие.
– Et lux perpetua luceat ei** – отговори управителят.
През това време си мислеше: „Не биха могли да ме упрекнат в нищо. Прилагах получените заповеди, това е; но не съм прибягвал до никакви грубости.“
– Requiem aeternam... – повтори капеланът.
– Значи няма да ни отпуснат дори по половинка вино? – прошепна войникът Гро-Гийом на сержант Лален.
Колкото до двете затворнички, те се задоволяваха да помръдват устни, но изобщо не се осмеляваха да произнесат полагащия се отговор; гласовете им щяха да прозвучат прекалено силно и прекалено радостно.
* Вечен покой дай им, Господи... (Лат.) – Бел. прев.
** И нека им свети вечната светлина. (Лат.) – Бел. прев.
Наистина през този ден във френските църкви имаше много хора, които оплакваха крал Филип, или си мислеха, че го оплакват. Но всъщност и те усещаха само някаква жалост към себе си. Бършеха си очите, подсмърчаха, поклащаха глава, защото с Филип Хубави си отиваше времето, което бяха преживели, всичките години, прекарани под неговото владичество, почти една трета век от века, която щеше да бъде отъждествявана с неговото име. Мислеха за своята младост, осъзнаваха, че остаряват, и бъдещето изведнъж започваше да им се струва несигурно. Един крал, дори в часа на своята смърт, остава за другите нещо представително и символично.
След края на литургията, минавайки пред управителя, за да излезе, Маргьорит Бургундска му каза:
– Месир, искам да поговорим за някои важни неща, които засягат и вас.
Берсюме се притесняваше всеки път, когато Маргьорит Бургундска го погледнеше в очите, докато му говореше.
– Ще дойда да ви изслушам веднага щом приключа с обиколката си, мадам.
Той заповяда на сержант Лален да изпрати затворничките, като го посъветва тихо да бъде двойно по-почтителен и предпазлив.
Кулата, в която бяха затворени Маргьорит и Бланш, се състоеше само от три еднакви големи, кръгли и разположени една над друга стаи, по една на етаж. Всяка от тях беше със сводест таван и имаше камина с калпак. Тези помещения бяха свързани с вита стълба, издълбана в дебелия зид. В приземната стая се беше настанил за постоянно отряд стражи. Маргьорит живееше в помещението на първия етаж, а Бланш – на втория. През нощта принцесите бяха разделени с дебели врати, които затваряха с катинар; през деня имаха право да общуват помежду си.
Когато сержантът ги изпрати до жилището им, те изчакаха да изскърцат пантите и резетата на стъпалата на долния етаж.
После двете се спогледаха и с един и същи порив изтичаха една към друга, като викаха:
– Мъртъв е, мъртъв е!
Те се прегръщаха, танцуваха, смееха се и плачеха едновременно и неуморно повтаряха:
– Мъртъв е!
Разкъсаха платнените си шапчици и освободиха късите си, едва от седем месеца, коси.
– Огледало! Първото нещо, което искам, е огледало – провикна се Бланш, сякаш щеше да бъде освободена начаса и единствената и грижа вече бе само външният и вид.
Главата на Маргьорит беше покрита със ситни и гъсти черни къдри като шлем. Косите на Бланш бяха поникнали неравномерно на гъсти и невзрачни кичури, наподобяващи слама. Двете жени несъзнателно прокараха пръсти по главите си.
– Мислиш ли, че пак ще бъда хубава? – попита Бланш.
– Колко ли съм остаряла, щом ми задаваш подобен въпрос? – отговори Маргьорит.
Онова, което двете принцеси бяха изтърпели от пролетта насам, драмата в Мобюисон, присъдата на краля, чудовищното наказание, наложено пред тях на техните любовници на главния площад в Понтоаз, циничните викове на тълпата и после тази половин година в крепостта, лятната задуха, от която камъните се прегряваха, вледеняващият студ, откакто беше дошла есента, вятърът, който стенеше безспир под покрива, черната каша от елда, която им поднасяха за ядене, грубите като конски косъм ризи, които им сменяха веднъж на два месеца, безкрайните дни зад тясното като бойница прозорче, през което, както и да въртяха глави, можеха да забележат само шлема на някой невидим стрелец, който минава напред-назад по караулната пътека... Всичко това силно беше променило характера на Маргьорит, тя го усещаше, тя го знаеше и осъзнаваше, че не може да не е засегнало и лицето и.
Осемнайсетгодишната Бланш, която беше странно лекомислена и това я караше да прехвърча от миг на отчаяние към безумни надежди, Бланш, която можеше внезапно да спре да ридае, защото някаква птица пее от другата страна на стената, и да се провикне учудена: „Маргьорит, чуваш ли? Птица!“... Бланш, която вярваше в предзнаменования, във всички предзнаменования и която непрекъснато мечтаеше така, както други жени бродират, Бланш, може би, ако я извадеха от тъмницата, щеше да успее да си върне предишния тен, поглед и сърце; Маргьорит – никога.
От началото на пленничеството си тя не беше проляла нито една сълза, нито пък бе изказала каквото и да било угризение. Капеланът, който я изповядваше всяка седмица, бе уплашен от това коравосърдечие.
Нито за миг Маргьорит не се беше съгласила да признае, че сама е отговорна за своето нещастие; нито за миг не беше признала, че когато си внучка на свети Луи, дъщеря на херцога на Бургундия, кралица на Навара и бъдеща кралица на Франция, да станеш любовница на един кандидат-рицар представлява опасна, осъдителна игра, която може да ти струва честта и свободата. Тя се оправдаваше с това, че е била омъжена за мъж, когото изобщо не обича.
Не се упрекваше за заигравките си; мразеше противниците си и само срещу тях насочваше безполезния си гняв – срещу зълва си в Англия, която я беше издала, срещу семейството си в Бургундия, което изобщо не я бе защитило, срещу кралството и неговите закони, срещу Църквата и нейните заповеди. И когато мечтаеше за свобода, едновременно с това мечтаеше за отмъщение.
Бланш я прегърна през врата.
– Сигурна съм, мила моя, че нещастията ни приключиха.
– Те ще са приключили, при условие че ние действаме ловко и бързо – отговори Маргьорит.
В ума й се въртеше неясен план, който се бе зародил по време на литургията и за който не знаеше къде ще я отведе. При всички случаи искаше да извлече полза от ситуацията.
– Ще ме оставиш да говоря сама с този невероятен мързеливец Берсюме, чиято глава бих предпочела да видя забучена на копие, отколкото на раменете му – добави тя.

На книжния пазар от 22 юли 2015 г.
Превела от френски: Весела Шумакова
Обем: 256 стр.
Издателство: „Ентусиаст“
ISBN: 978-619-164-172-7
Корична цена: 16 лв.

Прочетете още:

• „Катерина де Медичи“ – Джийн Калогридис
• „Мария Стюарт“ – Стефан Цвайг
• „Дневникът на Девлин“ – Кристи Филипс