Русия – екзотична, загадъчна и непозната

Новата книга на Николай Овчаров „От Камчатка започва Русия“, подобно на „Търсачът на минало открива света“ и „В Африка – сред лъвове и сенки на предците“, е изпълнена с много вълнуващи моменти. Потопете се в новото далекоизточно приключение на професор Овчаров и опознайте Русия – екзотична, загадъчна и непозната! Книгата е изпълнена с редица любопитни факти, малко популярни сред българските читатели.

За автора

Николай Овчаров е известен български археолог и голям пътешественик. Слава му донася прочутият скален град Перперикон, който благодарение на усилията му се превръща в един от най-популярните туристически обекти в страната ни. За мнозина са познати и неговите открития при Татул, Урвич, царските дворци във Велики Преслав, както и много други важни исторически паметници.

Николай Овчаров е роден през 1957 г. във Велико Търново. Завършва история в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Автор е на множество книги и статии за българското културно наследство. Кавалер на ордена „Св. св. Кирил и Методий“ с огърлие за изключителни заслуги в областта на културата (2010 г.) и носител на голямата награда за принос в изследването на тракийската култура „Проф. Александър Фол“ (2009 г.). Член е на Ордена на българските тамплиери, с огромен принос за развитието на културно-историческия туризъм в България.

След успеха на книгите „Търсачът на минало открива света“ и „В Африка – сред лъвове и сенки на предците“ сега идва ред на пътешествието, наречено „От Камчатка започва Русия“.

За книгата

Книгата „От Камчатка започва Русия“ е новото далекоизточно приключение на професор Николай Овчаров. В този свой пътепис той ни разказва за вълнуващите си странствания в Североизточна Русия, отделя и специално място на полуостров Камчатка. Овчаров ни разказва за съвременната обстановка в Русия, правейки исторически преглед на руската епопея в овладяването на Изтока.

Особено интересна е частта, в която Овчаров разказва за престоя си на Камчатка. Полуостровът е описан като земя на огнени планини и гейзери, богата на животински видове и растителност. Тук, преди идването на европейците, суровите простори са обитавани от племената на ителмените, чукчите, коряките, евените, айните и др.

Новата книга на професор Овчаров е особено любопитна. Той описва обаятелно експедицията си из руските земи и споделя редица факти, малко популярни сред българските читатели. И тук, подобно на останалите си книги, професорът успява да открие историята във всеки миг от вълнуващото си пътуване.

Откъс

Из „Коряките и евените – ловци, рибари и шамани“

Ителмените не са единственият малък местен народ на територията на Камчатка. В най-северните части на полуострова от Чукотка проникват чукчите, а в най-южните – айните от Курилите. Първите са най-организирани сред тукашните народи и при идването на руснаците се намират в стадия на военната демокрация. Ето защо техните отряди от по 150-500 бойци са сериозно препятствие срещу експанзията на европейците. Айните пък започват да се заселват още през VI-Х в., а през ХIII в. вече са заели доста обширен район. При това често им се налага да водят войни с най-старото население – ителмените. Във вътрешността на Камчатка обаче основни са два местни народа и именно те са представени добре в експозицията на Историко-етнографския музей в Ессо. Това са коряките и евените.
Самият наш гид Иван Липатов произхожда от коряките. Тяхната история води към периода преди хиляда години, когато в обширен ареал се развива т. нар. охотска култура. Това са рибари и ловци на диви елени и на едри морски бозайници. В основата на тази култура стоят неолитните традиции от Прибайкалието и Приамурието. Първите същински древнокорякски селища на Камчатка се датират през ХVI-XVII в., малко преди идването на руснаците. От археологическите данни се разбира, че те взаимодействат тясно с автохтонното население на ителмените. Днес това сходство се долавя и в езика им, свързан с говорите на ителмени и чукчи и произхождащ от езиковия субстрат на народите от Североизточен Сибир. Същевременно се оформят множество диалекти на корякския език, свързани с обособените стопански райони на полуострова.
Хората от този народ се отнасят към арктическата монголоидна раса и се разделят на две групи. Едната от тях са еленовъдите чавчувени, чието име в превод означава „богат на елени“. Другите са уседналите брегови жители, нимиланите, занимаващи се главно с морски дейности. Ловът е занятие на всички, като освен диви елени са преследвани мечки и планински овни. До експанзията на европейците отстрелът на животни с ценни кожи не е особено разпространен. За сметка на това до началото на ХХ в. ловът на едри морски животни заема 63% от дейностите на уседналите нимилани. Пак във връзка с особеностите на тяхната икономика там са развити отглеждането на кучета за впрягове и производството на разнообразни плавателни съдове, подобни на чукотските и ескимоските.
Съвсем естествено начинът на живот определя храната на отделните клонове. Номадите се хранят основно с варено еленско месо. Сурови се ядат мозъкът и черният дроб. От закланите животни се използва всичко – от кожата до кръвта и вътрешностите. Сушеното месо се употребява главно за ритуални ястия, а замразеното коряките използват през зимата по време на път. По всяко време на годината се яде юкола – веяно еленско месо или риба. Копитата се приготвят в марината от кръв, а рогцата на млади животни се консумират сварени.
Уседналите коряки се хранят с риба и месо на едри морски бозайници. То се яде варено или замразено. Там също се използва всичко, като особено ценена е китовата, моржовата и тюленската мас. Мазнината се консумира сурова или с потопено в нея месо и юкола. Последната се прави най-вече от сьомгова риба и е много хранителна. И двата основни клона от народа на коряките не се отказват от всякакви ядивни растения, орехи и плодове.
С пристигането на русите много неща в бита на коряките се променят. Това засяга най-вече бреговите, докато еленовъдите съхраняват в по-голяма степен традициите си. Днес числеността на този малък народ на територията на Русия се оценява на малко повече от 8000 души.
Според сказките на покорителя на Камчатка Владимир Атласов, при идването на казаците коряките били богат и независим народ. През ХVII в. тяхното общество е разделено на териториално-общинни обединения, които оцеляват чак до края на XIX в. При бреговите коряки на родов принцип се организират т. нар. „байдарни съюзи“, където при морския лов се обединяват хора и оръдия на труда. Тези алианси са не само икономически, но и устойчиви социални структури. Те регламентират целия вътрешен живот на коряките с неговите традиционни норми на култура, религия и обичайно право. При разпределението на добитата плячка липсва ясен регламент. Най-ярък е принципът на уравниловката, личащ при лова на китове. Убитото животно е достояние на цялото село, независимо от степента на участие. Същите правила се наблюдават при риболова.
Общественият живот и стопанската дейност на еленовъдите пък се концентрират в техните стоянки. Обикновено там около стопанството на един едър собственик се обединяват няколко по-дребни собственици. Те са свързани помежду си с родствени или тесни приятелски отношения, като понякога селището може да достигне 50-70 човека. Вождът задължително притежава най-голям дял от стадото и по тази причина ръководи обществения живот на стоянката. Съответно няколко такива номадски селища, които пасат стадата на определена територия, се свързват помежду си с кръвни, брачни и икономически връзки. Формата на собственост е двойна – съвместна върху пасището и частна над еленовите стада.
Най-малката единица в обществото на коряките е патриархалното семейство. Браковете се сключват вътре в групата, но изключват връзка между братовчеди. Хората от този народ са моногамни, макар в края на XIX в. да се наблюдават редки случаи на многоженство. Иначе в семейството тогава е съществувало строго междуполово разделение на труда.
От тези особености идва оформлението на дома. При еленовъдите стоянката се състои от няколко жилища, наричани яранги. Те са специфични шатровидни конструкции от дървени пръти, върху които са опънати еленови кожи с козината навътре. Диаметърът на ярангата е около 10 м, а височината й – 4 м. Отвътре по стените са закрепени широки кожени легла, на които спи цяло семейство. Ергените и момите са разделени и спят отделно. На границата между миналия и предишния век в една яранга се събират по 25 души. Стопански помещения не се правят.
Уседналите коряки строят полуземлянки с отверстие в покрива. През 2003 г. такова жилище е възстановено в Историко-етнографския музей на Ессо. Стените са от дървени плоскости, а в центъра на жилището се намира огнището. Всъщност дупката в покрива служи за димоход, но и за вход в къщата през зимата. Това не е трудно, тъй като в Камчатка се натрупват по няколко метра сняг и къщите се озовават под дебела покривка. Оригинално инженерно решение е вместването на комина в оформена с дървени греди вдлъбнатина, която силният вятър почиства от снега чрез умел аеродинамичен ефект. През лятото отворът се запушва, а влизането става през специален коридор с плоско покритие. Подобно на еленовъдите, нимиланите спят на широки и покрити с кожа легла, разположени покрай стените.
Селищата на уседналите коряки са на брега на морето и в устията на реки, като в тях се живее целогодишно. Някои обособени групи, като поланците, имат и зимни стоянки, а лятото се установяват на брега. При тях поселенията достигат до 200 души, докато например при апукинците селото често е само от една полуземлянка, събираща много хора. За разлика от еленовъдите, уседналите строят и помощни сгради (балагани), служещи за хамбари и складове. Под влияние на русите след средата на XVIII в. коряките вече строят и дървени къщи.
Първите руски землепроходци с удивление отбелязват красивите дрехи на коряките. Те служели не само за предпазване от студа, но и за демонстрация на богатството. Женската носия е била толкова претрупана с бисери и фини везби, че по царско време се оценявала на 500 рубли. За сравнение месечната заплата на един учител тогава е 10-15 рубли, а крава може да се купи за 3 рубли.
Естествено, дрехите се правят най-вече от кожи. Зимният вариант е двоен, като вътрешното обекло е с козината навътре, докато външното – с космите навън. Мъжете носят куртки с качулки, наричани кухлянки. Северните народи вярват, че кръвта на старците е по-гъста, движи се по вените по-бавно и затова те се стоплят трудно. На тях им е по-студено и кухлянките се шият до под коляното. Кожените панталони се вкарват във високите ботуши от еленска кожа с космите навън. От кожа с козина са дори чорапите. При пътуване или лов в океана отгоре се слага камлейка – непромокаема широка дреха от върешността на едри морски бозайници. При жените основна е дългата гагагля с везан капюшон, заменящ набора за глава.
Естествено, лятното облекло е много по-елегантно. То се прави от леки материали като подстригана еленова и подъбена по оригинален начин кожа. Особено пищни са ритуалните и танцувалните дрехи. Коряките слагат върху тоалетите си невъобразимо количество гривни, висулки и обеци, направени от стари сребърни и медни предмети. Много от украшенията играят ролята на предпазни амулети. Магическо значение имат и оригиналните женски татуировки.
Впрочем за изготвянето на украсите и апотропеите коряките са създали истинско декоративно изкуство. Там също ролите са строго определени. Жените се занимават изключително с художествената обработка на меките материали, а мъжете – с изделията от камък, кост, дърво и метал. Представителките на нежния пол са невероятни майсторки на северната кожена мозайка, умело подбирайки светлите и тъмните тонове в еленовата козина. Орнаментът е предимно геометричен и по-рядко – растителен. Особено внимателно се прави везаната украса на гърба на гагаглите. Специален раздел в шивашките умения са художествените козяци. Техниката на изпълнение е чрез съединяване на парчета от светла и тъмна козина, съчетано с вплитане на цветни нишки.
Мъжете са овладели до съвършенство резбата върху кост и дърво. Те изпълняват сложните орнаменти, създадени още в праисторическото изкуство на древните сибирски народи. Най-ценени са моржовите бивни и костта, от които се изработват миниатюрни фигурки на хора и животни, правят се обеци, огърлици, лули, табакерки, украсени с гравирани рисунки. С голямо майсторство се отличават ковачи и занаятчии, обработващи метални изделия.
Художествените занаяти произхождат пряко от доста интересния мироглед и вярвания на коряките. Те са анимисти, но в представите си одушевяват и целия обкръжаващ свят – планините, морето, растенията и скалите. Според тях той се състои от пет отделни свята. Освен населената с хора и животни Земя, има още два небесни и два, скрити в нейните недра. Горе се намира Върховният повелител, отъждествяван със Слънцето и Вселената. По-горният от подземните светове е населен със зли духове, а долният е обитаван от сенките на мъртвите.
Както много сибирски народи, коряките особено почитат различни свещени места, които наричат апапели. Това са скални масиви, върхове, речни каньони, вдадени в морето носове. На тях те правят и жертвоприношения на кучета и елени. Жреците им са шаманите, но за разлика от други северни народи, тези на коряките нямат специални ритуални дрехи. За сметка на това си служат с различни култови предмети – аняпели. Става дума за цял набор от камъни за гадаене, свещени дъски, фигурки за добиване на огън чрез триене, тотеми, символизиращи предците, и др.
Много важно в шаманизма е изпадането в транс и коряките не се отличават. В експозицията на музея в Ессо виждам интересен експонат. Във витрината е представена сушена гъба от типа на мухоморките. Това е вапак, халюцигенно средство, което в представите на коряките и чукчите е въплъщение на Вселената. Чрез него могат да бъдат посещавани починалите предци, да се пътува в другите светове, да се намират изгубени вещи и най-главното – да се осигурява щастието и просперитетът на голямото патриархално семейство.
Коряките се славят със своите традиционни празници. При еленовъдите основен е пролетният Празник на рогата, когато се изкарват стадата. Приморците пък тачат пускането на първите риболовни лодки байдари, а през есента е Празникът на тюлените нерпи оло-ло. При тях съществуват честванията на първата уловена риба или първия убит тюлен. И едните, и другите правят религиозни церемонии по случай на успешен мечи лов или преследване на планински овни. В семействата на близнаци има специален Вълчи празник, тъй като такива се смятат за родственици на хищниците.
На тържествата се изпълняват обредни танци, при които се подражават движенията на мечки, тюлени, елени, врани. Традиционен е танцът млавитин, съпроводен от характерно гърлено пеене. На празниците се устройват борби, състезания по бягане, преследване на елени и кучета. Танците се съпровождат с присъщи за този край дайрета, наречени варгани. Днес изчезващата култура на коряките се съхранява от музикално-танцувални състави като ансамбъла „Ангт“.

На книжния пазар от 5 ноември 2015 г.
Обем: 160 + 32 стр. цветно приложение
Издателство: „Хермес“
ISBN 978-954-26-1513-2
Корична цена: 14,95 лв.

Прочетете още:

• „В Африка – сред лъвове и сенки на предците“ – Николай Овчаров
• „На запад от рая“ – Изабела Шопова
• „Магията на Хималаите“ – Данка Пергелова