Какво се случва с красива норвежка, барманка в Австралия

„Прилепът“ е дебютният роман на вече световноизвестния норвежки писател Ю Несбьо, в който се срещаме за пръв път с неподправеното бунтарство на инспектор Хари Хуле. Несбьо ни отвежда далеч от студената и сдържана Норвегия, под изгарящото слънце на далечна Австралия. Хуле е изпратен там, за да подпомогне разследването на зверско убийство. Жертвата е млада и красива норвежка, работила като барманка в Сидни. Местният полицейски шеф „съветва“ Хари да не се меси прекалено, но той постепенно се отдава на пороците си и съмнителните му методи го превръщат в главна фигура и двигател на действието. Въпреки замъгленото си съзнание, с безпогрешния си нюх той надушва връзки и зависимости, които убягват на австралийските му колеги. Убийството на норвежката се оказва поредното от серия брутални престъпления над жени по цялата територия на Австралия и полицията тръгва по петите на опасен маниак. Стеснявайки обръча около психопата, Хари обаче се убеждава, че си имат работа с крайно опасен противник, способен да посегне и на разследващия екип. Същевременно новите му австралийски приятели му разказват аборигенски легенди и сказания, които май целят не само да го запознаят с местната култура, а и да му подскажат кой е мистериозният убиец...

Вълнуващо е да прочетете писателския дебют на Несбьо и да се срещнете с първообраза на саморазрушителния Хари, който читателите вече познават толкова добре. В „Прилепът“ той е млад и още по-необуздан от обичайното; разбираме какво е предизвикало демоните на неговите зависимости. Макар навлизайки в книгата първоначално да е неестествено да си представяме действието на фона на Австралия, вместо Норвегия, Несбьо и тук създава усещането, че това не е просто място, а участник в събитията. Гради наситена атмосфера, което и в следващите романи е характерно и е част от майсторството на неговото писане. Още в дебюта му става ясно, че изгрява звезда.

Животът на Ю Несбьо като съзнателен човек започва в един от най-големите футболни отбори на Норвегия. Мечтата му да стане професионален спортист обаче умира, когато на 18 години получава контузия на коленните връзки. Записва се в армията, където наваксва уроците от гимназията и успява да завърши. След това учи финанси, а в университета се запознава с няколко момчета и заедно формират бъдещата хитова група „Ди Дере“. Достигат първите места на класациите, като в един момент дори държат рекорда за най-продаван албум в норвежката история. В една година Несбьо има 180 участия по клубове и зали и в същото време успешно работи и като финансист на фондовия пазар. В един момент свръхнатовареният график му идва до гуша и през 1996 той хваща самолета за „другия край на света“, който се оказва Австралия, и избягва, за да си почине. Още във въздуха започва да се оформя първият му роман – „Прилепът“, и се ражда полицейският инспектор Хари Хуле. И започва новият му луд график – награди, интервюта, срещи с читатели...

Оттогава Ю Несбьо е писал за десет случая на неспокойния инспектор Хари Хуле, има и самостоятелни романи, дори и детска поредица. Книгите му са издадени в повече от 40 страни, спечелил е вече множество награди и признания. Читателските клубове гласуват неговата „Червеношийка“ за най-добрия криминален роман на Норвегия. Министър-председателят и кралят водят разговори за книгите му. Кара колело с генералния секретар на НАТО. Екранизацията на романа „Ловци на глави“ печели наградата БАФТА за най-добър чуждоезичен филм. Мрачният свят на Несбьо е привлякъл интереса и на Холивуд – предстоят снимки по няколко бъдещи заглавия, говори се за участие на Леонардо ди Каприо, а сериали ще стартират по NBC и HBO. През есента на 2017 г. се очаква по кината екранизацията на „Снежния човек“ с участието на Майкъл Фасбендер, Вал Килмър, Дж. К. Симънс, Шарлот Генсбур, режисирана от Томас Алфредсон и с изпълнителен продуцент Майкъл Скорсезе.

Четейки за постиженията на Ю Несбьо, човек не таи никакво съмнение, че освен безумно талантлив, писателят е и невероятен късметлия. Днес е на 56, но от биографията му изглежда, сякаш е живял не един, а няколко живота.

„В традиционните криминалета всеки уважаващ себе си детектив притежава безпогрешен нюх да разпознава лъжците. Глупости на търкалета! Човешката природа е необятна гора и никой не познава най-дълбоките й дебри. Дори майката не е в течение на най-съкровените тайни на детето си.“ Ю Несбьо

Откъс

Първа глава

СИДНИ, ГОСПОДИН КЕНСИНГТЪН И ТРИ ЗВЕЗДИ

Нещо не беше наред.
Служителката зад гише „Паспортен контрол“ първо се усмихна широко:
– Как е, приятел? – попита го тя на английски.
– Бивам – излъга Хари Хуле.
Откакто излетя от Осло за Лондон, бяха изминали трийсет часа. След повторното междинно кацане – в Бахрейн – не беше мърдал от проклетата седалка до аварийния изход на самолета. От съображения за сигурност го бяха инструктирали да не я отпуска назад и докато стигнат до Сингапур, кръстът му се бе схванал.
Изведнъж усмивката на служителката се стопи.
Разгледала беше паспорта с подчертан интерес. Не можеше да се определи кое я бе развеселило в началото – дали снимката, или изписването на името му.
– По работа ли?
Хари Хуле знаеше, че летищните служители в повечето страни по света биха добавили едно „господине“ към въпроса, но според пътеводителите официалният речеви етикет не се радвал на широко разпространение в Австралия. Свойският маниер не му пречеше. Хари не беше нито особено опитен пътник, нито снобар. Искаше просто час по-скоро да се добере до хотелска стая с легло.
– Да – потвърди той, докато пръстите му барабаняха по гишето.
Устните й се нацупиха в некрасива физиономия и тя попита остро:
– Защо в паспорта ви няма виза, господине?
Сърцето му подскочи – неизменната реакция, когато надушеше задаваща се катастрофа. Вероятно „господине“ влизаше в употреба едва в критични ситуации.
– Извинете, съвсем изключих – смънка Хари, докато трескаво преравяше вътрешните си джобове.
Защо не прикрепяха специалната виза към паспорта, както процедираха с обикновените визи? Зад гърба си чу тихо жужене от уокмен. И без да се обръща, знаеше, че идва от съседа му от самолета. По време на целия полет въртеше една и съща касета. Защо, по дяволите, Хари все забравяше в кой джоб какво слага? За капак беше и горещо, макар да наближаваше десет вечерта. Главата го засърбя.
Най-сетне изрови документа и го постави с облекчение върху гишето.
– Значи сте полицейски служител, така ли?
Служителката вдигна поглед от специалната виза и го огледа щателно, но вече не се чумереше.
– Надявам се, няма убити норвежки блондинки? – пошегува се тя и избухна в звънлив смях, докато удряше печата върху визата.
– Всъщност само една – отвърна Хари Хуле.
Във фоайето за пристигащи гъмжеше от туроператори и шофьори на лимузини, които държаха табели с имена. Хари не видя своето никъде и тъкмо да се отправи към такситата, тъмнокож мъж в светлосини дънки и хавайска риза, с необичайно широк нос и тъмна, къдрава коса си проправи път през множеството и се устреми към Хари.
– Господин Хоули*, предполагам! – победоносно възкликна той. br>* "Hole" („Хуле“ на норвежки) на английски означава „дупка“ и се произнася „хоул“, а "holy" (Хоули) значи „свят, свещен“. – Бел. прев.
Хари се изненада. Беше се настроил, че през първите дни от пребиваването си в Австралия ще се налага да поправя изговора на фамилията си, за да не буди асоциации с разни дупки, но новата версия – господин Свещен – много му допадна.
– Казвам се Ендрю Кенсингтън. Как е? – ухили се посрещачът и му подаде яката си десница.
Не ръка, а сокоизстисквачка.
– Добре дошъл в Сидни! Дано полетът е бил приятен – сърдечно продължи Кенсингтън. Думите му прозвучаха като ехо от посланието на стюардесата отпреди едва двайсет минути.
Мъжът грабна протрития куфар на Хари и тръгна към изхода, без да се обръща. Хари гледаше да го следва плътно.
– За полицията в Сидни ли работиш? – попита той.
– Разбира се, друже. Внимавай!
Летящата врата цапардоса Хари право в носа и от болка му избиха сълзи. И най-безвкусната комедия не би започнала по-трагично. Разтърка натъртения хрущял и изруга на норвежки. Кенсингтън му отправи съчувствен поглед.
– Проклети врати, а?
Хари си замълча. Не знаеше какъв е общоприетият отговор на подобни реплики в Австралия.
На паркинга Кенсингтън отключи багажника на малка, поочукана тойота и вкара вътре куфара.
– Ти ли ще караш, друже? – учуди се той.
Хари се усети, че е застанал откъм шофьорското място. Да му се не види, пак забрави! В Австралия автомобилите се движат в лявата лента, а воланът се намира отдясно. И понеже пасажерската седалка беше затрупана с книги, касети и всякакви боклуци, Хари се настани отзад.
– Сигурно си абориген – подхвърли въпросително той, когато поеха по магистралата.
– Явно нищо не убягва от опитното ви око, полицай – пошегува се Кенсингтън и го погледна в огледалото.
– В Норвегия ви наричаме австралийски негри.
Кенсингтън задържа погледа си върху Хари.
– Сериозно?
На Хари му стана неловко.
– Така де, личи се, че твоите прадеди не са били от каторжниците, които Англия е заточила тук преди двеста години – опита се да замаже гафа си Хари, като същевременно покаже, че притежава поне базисни познания за историята на страната.
– Така е, Хоули, предците ми са изпреварили светлокожите. С четирийсет хиляди години – в името на точността.
Кенсингтън се усмихна в огледалото. Хари се зарече занапред да си мери приказките.
– Ясно. Казвай ми Хари.
– Добре, Хари. За теб съм Ендрю.
През остатъка от пътуването говореше предимно Ендрю. Докато прекосяваха района на „Кингс Крос“ – „Кралското кръстовище“, домакинът обясни: това е кварталът на проститутките, центърът на наркотърговията и на повечето сенчести дейности в града. Във всеки втори обществен скандал се открива следа към хотел или стриптийз бар в пределите на този квадратен километър.
– Пристигнахме – обяви неочаквано Ендрю.
Отби към тротоара, скочи от тойотата и извади куфара на Хари от багажника.
– Ще се видим утре – сбогува се той и изчезна за секунди.
Изведнъж Хари се озова сам-самичък на тротоар в град, чието население наброяваше почти колкото целокупното население на Норвегия. Гърбът му беше схванат, а умората от голямата часова разлика и презокеанския полет започна да го натиска. Намираше се пред великолепния хотел „Кресент“. На табелката до името му стояха три звезди. Полицейското ръководство в Осло не се славеше като особено щедро с парите за командировки. И този път едва ли щеше да олекне със сериозна сума. Все пак за служителите в обществената сфера вероятно се полага отстъпка и за най-малките хотелски стаи.
Полагаше се.

Втора глава

ТАСМАНИЙСКИ ДЯВОЛ, КЛОУН И ШВЕД

Хари почука предпазливо по вратата на началника на полицейски окръг Южен Сидни.
– Влез! – избоботи глас отвътре.
Едър, широкоплещест мъж с внушително шкембе стоеше до прозореца зад дъбово бюро. Изпод рядката му коса стърчаха прошарени рунтави вежди, но бръчиците около очите се усмихваха.
– Хари Хоули от Осло, Норвегия, господине.
– Сядай, Хоули. Много бодър изглеждаш за толкова ранна утрин. Дано не си се отбивал при колегите от „Наркотици“ – Нийл Маккормак избухна в чистосърдечен смях.
– Заради часовата разлика е. От четири през нощта не съм мигнал – обясни Хари.
– Досетих се. Тук така се шегуваме с прекалено бодрите колеги. Преди няколко години избухна грандиозен корупционен скандал. Десетима полицаи бяха осъдени, включително за продажба на дрога на територията на управлението. Събудили подозрение у околните, защото двамина били съмнително енергични през цялото денонощие. Всъщност в цялата работа няма нищо смешно – заключи добродушно той, сложи си очилата и разгърна книжата пред себе си. – Значи си изпратен тук, за да съдействаш при разследването на убийството на Ингер Холтер, норвежка гражданка, пребивавала в Австралия с работна виза. Русо, хубаво момиче – съдейки по снимките. Двайсет и три годишна, нали?
Хари кимна. Маккормак стана сериозен.
– Намерена е от рибари в залива Уотсънс Бей, наполовина разсъблечена. Травмите по трупа показват, че първо е била изнасилена, после – удушена. Следи от сперма липсват. Убиецът е пренесъл тялото в Геп парк през нощта и го е хвърлил в океана.
Маккормак направи гримаса.
– При малко по-лошо време вълните сигурно щяха да я отнесат, но в конкретния случай тялото се е заклещило между камъните и на сутринта са го открили. Както споменах, експертите не намериха семенна течност. Причините са две: първо, влагалището на момичето е било накълцано на парчета и второ, морската вода е отмила всички евентуални следи. Затова липсват и пръстови отпечатъци. Разполагаме с приблизителен час на смъртта... – Маккормак си свали очилата и си разтърка лицето – но нямаме убиец. Как смяташ да процедираш, Хоули?
Преди Хари да му отговори, Маккормак продължи:
– Без съмнение възнамеряваш да гледаш как ще закопчаем този проклетник, междувременно да изтъкваш на норвежката преса какви отлични резултати постигаме в съвместната си работа, да внимаваш да не засегнем норвежкото посолство или някой от близките на жертвата, а през останалото време да се отдадеш на почивка и да изпратиш две-три картички на любимата си шефка в Осло. Впрочем как е тя?
– Добре, доколкото ми е известно.
– Ербап жена! Сигурно ти е обяснила какво се очаква от теб.
– В общи линии. Каза, че ще участвам в разс...
– Забрави. Ето новите правила. Първо, отсега нататък ще слушаш мен, само мен и никой друг. Второ, няма да предприемаш нищо на своя глава. Трето, една самосиндикална проява и те изпращам обратно в Норвегия с първия самолет.
Маккормак изрече всичко това с усмивка, но посланието беше кристално ясно: не се бъркай в следствието, защото присъстваш в качеството на наблюдател. „Да си бях взел бански и фотоапарат“ – помисли си иронично Хари.
– Доколкото разбрах, Ингер Холтер е била телевизионна звезда в Норвегия?
– Твърде силно казано, сър. Преди няколко години водеше младежко предаване. Преди да се случи това нещастие, хората почти я бяха забравили.
– Казаха ми, че вестниците у вас отразяват широко случая. Двама кореспонденти вече пристигнаха. Дадохме им всичката си информация, а тя не е никак много. Съвсем скоро ще им писне и ще си тръгнат. Не знаят за идването ти. Имаме си други хора, които да им бъдат бавачки. Ти не бери грижа.
Хари благодари – и то със съвсем искрена признателност. Никак не му се нравеше перспективата амбициозни норвежки журналисти непрекъснато да му дишат във врата.
– Ще бъда откровен с теб, Хоули, и ще ти кажа как стоят нещата. Началникът ми ме осведоми, че административните шефове в Сидни ни пришпорват да разкрием убийството в максимално кратък срок. Както обикновено, всичко опира до политика и пари.
– Пари?
– Тази година се очаква безработицата в Сидни да надхвърли десет процента. Всяка стотинка от постъпленията в туристическия бранш е ценна за града. След три години домакинстваме на олимпиадата и туристическият поток от Скандинавия бележи силен ръст. Убийство, при това неразкрито, ще лепне клеймо върху имиджа на Сидни. Правим всичко по силите си. Сформирахме екип от четирима следователи, осигурихме им приоритетен достъп до ресурсите в управлението – бази данни, анализи на криминални експерти, лаборанти и така нататък.
Маккормак взе един лист и го огледа намръщено.
– По първоначалния план трябваше да си партнираш с Уодкинс, но щом изрично си помолил за Кенсингтън, не виждам причина да се противопоставям.
– Сър, не си спомням да съм...
– Кенсингтън е свестен пич. Малцина от туземците постигат неговия успех.
– Наистина ли?
Маккормак сви рамене.
– Какво да се прави. Е, Хоули, ако изникне нещо, знаеш къде да ме намериш. Въпроси?
– Само едно питане за деловите отношения. Чудя се дали „сър“ се употребява, когато се обръщаш към началник, или е твърде...?
– Формално? Сухо? Такова е, но на мен ми харесва. Напомня ми, че аз командвам парада, а не друг – Маккормак избухна в боботещ смях и приключи срещата със сочно ръкостискане.
– През януари пристигат най-много туристи – поясни Ендрю, докато си проправяха път през натовареното движение около „Съркюлър Кий“. – Някои идват да видят Операта, други – да се разходят с корабче из пристанищния район, трети – да изплакнат очи с мацките на Бондай Бийч. Жалко, че ти трябва да работиш.
– Всъщност нямам нищо против – сви рамене Хари. – Туристическите атракции ми докарват потни вълни и ме изнервят.
Излязоха на Ню Саут Хед Роуд и тойотата ускори на изток към Уотсънс Бей.
– Източните квартали в Сидни не са като източните в Лондон – обърна му внимание Ендрю, докато подминаваха къщите – коя от коя по-модерни. – Този район се нарича Double Bay – „Двойният залив“, но го наричаме Double Pay – „Двойната цена“.
– Тук ли е живяла Ингер Холтер?
– Известно време е споделяла апартамент с гаджето си в „Нютаун“, но след като скъсали, се пренесла в гарсониера в „Глийб“.
– А гаджето?
Ендрю сви рамене.
– Австралиец, компютърен инженер. Запознали се преди две години, когато Ингер дошла тук на почивка. Има алиби за вечерта на убийството и не се вписва в прототипа на класическия убиец. Но човек никога не знае, нали?
Паркираха в подножието на Геп парк – една от многото зелени площи в Сидни. Стръмни каменни стъпала водеха до парка, брулен от силни ветрове, защото бе разположен високо над Уотсънс Бей на север и Тихия океан на изток. Отвориха вратите на тойотата и горещината ги блъсна. Ендрю си сложи чифт големи слънчеви очила, които Хари свързваше с норвежки порнокрал. По неизвестна причина днес австралийският му колега се бе изтупал във втален костюм. Тъмнокожият широкоплещест мъжага изглеждаше малко комично в очите на Хари, докато се клатушкаше пред него по пътеката.
– Оттук се открива гледка към Тихия океан, Хари. Следващата спирка е Нова Зеландия – на около две хиляди километра по вода.
Хари се огледа. На запад се виждаше центърът с моста над пристанището, на север – плажът и яхтите в Уотсънс Бей и зеленият „Манли“, предградие от северната страна на залива. На изток хоризонтът преливаше в разнообразни нюанси на синьото. Скалите пред тях се спускаха отвесно към водата, а долу вълните увенчаваха дългото си пътешествие с мощно кресчендо при сблъсъка с камъните.
– В момента си стъпил върху арена на знаменателни исторически събития, Хари. През 1788 година англичаните изпратили първия флот със затворници към Австралия. Предвиждало се да се заселят в залива Ботани Бей на няколко мили южно оттук, но след като стъпили на сушата, далновидният капитан Филип преценил, че теренът е кошмарен, и изпратил част от екипажа с малка лодка да разузнае крайбрежието в търсене на по-подходящо място. Лодката заобиколила носа, където стоим в момента, и се натъкнала на най-удобното пристанище на света. Малко по-късно капитан Филип пристигнал с останалата част от флотилията: 11 кораба, 750 каторжници, сред които и жени, 400 моряци, четири роти и продоволствия за две години. Но нашата земя е по-опърничава, отколкото дава вид. Англичаните не притежавали уменията на аборигените да се ползват от ресурсите й. След две години и половина в Австралия пристигнал вторият флот с нови провизии. Първите англичани почти били умрели от глад.
– После явно нещата са се оправили – Хари посочи зелените хълмове на Сидни. Между лопатките му потече пот. Тази горещина го побъркваше.
– За англичаните – да – Ендрю се изхрачи над ръба на пропастта.
Проследиха как плюнката полетя надолу, после вятърът я разпръсна.
– Слава богу, че не е била жива, когато я е хвърлил оттук – отбеляза Ендрю. – От тялото й са се откъснали цели парчета месо. Явно при падането скалните издатини са я раздрали.
– Колко време след настъпването на смъртта са я открили?
Ендрю изкриви лице.
– Според полицейския лекар четирийсет и осем часа. Но той... – Ендрю докосна с палец устните си в символичен жест.
Хари кимна. Лекарят явно обичаше да си сръбва.
– А и числото ти звучи съмнително кръгло, нали?
– Открили са я в петък сутринта. Да предположим, че е починала в нощта срещу сряда.
– Някакви следи наоколо?
– Както виждаш, колите паркират в подножието. Нощем районът не е осветен и е почти безлюден. Досега не са постъпили никакви обаждания от свидетели. Честно казано, изобщо не сме се и надявали.
– И какво ще правим сега?
– Ще изпълним заръката на шефа – ще отидем на ресторант да похарчим част от бюджетните средства, предвидени за специални гости. Все пак си най-висшият представител на норвежката полиция в радиус от две хиляди километра. Ако не и повече.
Ендрю и Хари седяха до маса с бяла покривка. Рибният ресторант „Дойлс“ се намираше в най-вътрешната част на Уотсънс Бей. От морето го делеше само тясна пясъчна ивица.
– Красиво, нали?
– Като пощенска картичка.
Пред заведението момченце и момиченце строяха пясъчен замък на фона на лазурното море и пищните зелени възвишения. В далечината се извисяваше гордият силует на Сидни.
Хари се спря на миди „Сен Жак“ и тасманийска пъстърва, а Ендрю поръча австралийска щука и бутилка „Шардоне Роузмаунт“ с уговорката, че никак не подхождало на тазвечершните блюда, но било бяло, пивко и на цена, съвсем приемлива за бюджетната рамка. Ендрю се изненада много от пояснението на Хари, че не консумира алкохол.
– Да не си квакер?
– Нищо подобно.
Старият семеен ресторант „Дойлс“ се славеше като един от най-добрите в Сидни. В момента сезонът се намираше в разгара си и заведението се пукаше по шевовете. Хари предполагаше, че именно по тази причина обслужването се бави.
– Тук сервитьорите са като планетата Плутон – отбеляза изнервено Ендрю. – Циркулират в периферията, появяват се на всеки двайсет години и дори тогава е невъзможно да ги забележиш с просто око.
Хари не беше в настроение да се възмущава и се облегна назад с доволна въздишка.
– Но пък приготвят великолепна храна – отбеляза той. – Сега разбирам защо си с костюм.
– Както виждаш, мястото не е особено официално. Просто гледам да не се появявам по дънки и тениска в такива заведения. С моя външен вид се налага човек да компенсира.
– В смисъл?
– Аборигените не се ползват с особено висок статус в тази страна – вероятно вече си забелязал. Още първите заселници англичани посочвали в писмата до домашните си, че местните са склонни към пиянство и користни престъпления.
Хари го слушаше с интерес.
– Според тях било генетично заложено. „Бива ги само да вдигат ужасна врява, духайки в дълги, кухи дървени инструменти, които наричат диджериду“ – написал един англичанин. Австралия се хвали, че е успяла да приобщи няколко култури в работещо общество. Но работещо за кого? Проблемът – или предимството, в зависимост от гледната точка – е, че местните вече са невидими. Аборигените са почти изолирани от обществения живот в страната, като се изключат политически инициативи, целящи да накърнят аборигенските интереси и тяхната култура. Австралийци, които украсяват домовете си с аборигенско изкуство, плащат данък. Затова пък аборигените имат многолюдно представителство в опашките за социални помощи, в статистиките за самоубийства, в затворите. Вероятността представител на коренната култура да попадне зад решетките е двайсет и шест пъти по-голяма, отколкото същото да сполети австралиец с друг произход. Малко храна за размисъл, Хари Хоули.
Ендрю изпи виното, докато Хари размишляваше над думите му. И над факта, че преди малко бе изял може би най-вкусното рибно ястие за целия си трийсет и две годишен живот.
– И въпреки това Австралия не се смята за расистка страна. Ние сме мултикултурна нация с население, дошло от всички краища на света. От казаното дотук следва, че си струва да си облечеш костюм, когато отиваш на ресторант.
Хари кимна. Нямаше какво да добави.
– Ингер Холтер в бар ли е работела?
– Да. В „Ди Олбъри“ на Оксфорд Стрийт в „Падингтън“. Мислех тази вечер да го посетим.
– Защо не още сега? – Хари усещаше как цялото това бездействие започва да му лази по нервите.
– Защото преди това ще навестим съдържателя.
Изневиделица Плутон се появи на небосклона.
Глийб Пойнт Роуд се оказа уютна, не твърде натоварена улица, където съседстваха предимно етнически ресторанти от различни краища на света.
– Навремето това беше кварталът на бохемите – поясни Ендрю. – Като студент през седемдесетте живеех съвсем наблизо. Тук още ще намериш емблематичните вегетариански ресторанти за природозащитници и поклонници на алтернативния начин на живот, книжарници за лесбийки и така нататък. Но хипитата и друсащите се с ЛСД ги няма. „Глийб“ постепенно се превърна в модерен район и съответно цените на жилищата скочиха. Към днешна дата цялата ми полицейска заплата не би ми стигнала само да си платя наема.
Свърнаха надясно по Хиърфорд Стрийт и влязоха в двора на номер 54. Срещу тях с лай се спусна малко черно рунтаво животно и оголи острите си зъбки. Дребното чудовище изглеждаше много ядосано и поразително приличаше на тасманийския дявол от туристическата брошура. „Агресивен. Не е препоръчително да захапва гърлото ви“ – гласеше предупредителният текст, придружен с пояснението, че тасманийските дяволи спадат към изчезващите видове. Хари горещо се надяваше да е истина. Свирепата разновидност на страшното животно сега се хвърли срещу него със зинала паст, но Ендрю замахна с крак, уцели животното от воле и го запрати в храсталака до оградата.
На стълбите ги посрещна начумерен мъж с голямо шкембе. Имаше вид на току-що станал от сън.
– Какво стана с кучето?
– Любува се на розите – осведоми го Ендрю с усмивка. – Идваме от отдел „Убийства“. Господин Робъртсън?
– Да, аз съм. Какво искате пак? Нали ви казах, че ви казах каквото знам.
– А сега казахте, че сте казали, че сте ни казали... – Настъпи продължителна пауза.
Ендрю продължаваше да се усмихва, а Хари премести тежестта от левия върху десния си крак.
– Прощавайте, господин Робъртсън, повече няма да се правя на интересен. Това е братът на Ингер Холтер. Би искал да види стаята й, ако не ви създаваме голямо неудобство.
Отношението на домакина претърпя мигновена промяна.
– Извинете, не знаех... влезте, моля!
Той отвори вратата и тръгна пред тях по стълбите.
– Изобщо не съм подозирал, че Ингер има брат. Но сега, като се представихте, виждам колко си приличате.
Хари се извърна към Ендрю и забели театрално очи.
Никой не бе правил опити да разтреби стаята на Ингер. По пода се валяха дрехи, списания, пълни пепелници и празни бутилки от вино.
– Аз... такова... полицаите ме предупредиха да не пипам нищо.
– Разбираме.
– Една вечер просто не се прибра. Сякаш потъна вдън земя.
– Благодарим, господин Робъртсън. Прочетохме показанията ви.
– Все й повтарях на връщане към къщи да не минава покрай Бридж Роуд и рибния пазар. Не стига, че е тъмно, ами и гъмжи от жълтурковци и брикети... – той се сепна ужасен и погледна Ендрю Кенсингтън. – Прощавайте, не съм искал да...
– Не се безпокойте. Свободен сте да си гледате вашата работа.
Робъртсън се замъкна надолу по стълбите. След малко чуха дрънчене на бутилки в кухнята.
В стаята имаше легло, няколко рафта с книги и бюро. Хари се огледа, опитвайки се да си състави представа за Ингер Холтер и да направи виктимологичен анализ, тоест да установи какво е превърнало тази млада жена в жертва. Спомняше си смътно привидно отраканото момиче от телевизионния екран – по младежки позитивно и всеотдайно, с невинни сини очи.
Изглежда, не се числеше към домошарките, които посвещават цялото си свободно време на уюта. По стените нямаше снимки: единствено плакат на „Смело сърце“ с Мел Гибсън. Хари помнеше лентата само защото спечели „Оскар“ за най-добър филм. „Ясно – помисли си той. – Значи по отношение на киното й е липсвал добър вкус. Същото важи и за мъжете." Чувстваше се лично засегнат от факта, че Лудия Макс стана холивудска звезда.
На стената все пак откриха снимка: Ингер, седнала на пейка пред цветни фасади, взети като от уестърн, заедно с група дългокоси брадати младежи. Беше облечена в широка лилава пола, а русата й коса висеше от двете страни на бледото й сериозно лице. Държеше за ръка млад мъж с бебе в скута.
На един рафт намериха пакет тютюн, няколко книги за астрология и грубо изсечена дървена маска с клюновиден нос, Хари обърна маската. „Произведена в Папуа Нова Гвинея“ – осведомяваше етикетът.
Дрехите, които не бяха разпръснати по пода, висяха в малък гардероб: две-три памучни ризи, износено палто и голяма сламена шапка.
Ендрю извади от чекмеджето на бюрото пакет цигарена хартия.
– „Кинг Сайз Смоукинг Слим“. Големи цигари си е свивала.
– Открихте ли наркотици при огледа на стаята й? – попита Хари.
Ендрю поклати глава и посочи хартията.
– Но ако бяхме дали за анализ съдържанието на пепелниците, се обзалагам, че щяхме да открием следи от канабис.
– А защо не го направихте? Не изпратихте ли криминалисти?
– Първо, не разполагаме с основания да предполагаме, че престъплението е извършено именно в квартирата й. Второ, тук, в Нов Южен Уелс, пушенето на марихуана не се смята за голяма работа. По-широко скроени сме от други австралийски щати. Не изключвам убийството да е било свързано с наркотици, но един-два джойнта надали ще доведат до пробив в разследването. Няма как да знаем дали е употребявала друга дрога. В „Ди Олбъри“ продават под масата кока и дизайнерски дроги, но никой от персонала не потвърди Ингер да е приемала наркотици. В кръвните проби също не откриха следи от опиати. По тялото й нямаше белези от спринцовки, а и колегите от „Наркотици“ имат сносен поглед върху най-закоравелите консуматори.
Хари го погледна. Ендрю се прокашля.
– Или поне така гласи официалната версия. Ще те помоля да ми помогнеш с това писмо.
„Скъпа Елисабет“ – започваше то и очевидно не беше довършено. Хари го прегледа набързо:
Не се тревожи за мен – добре съм. И което е още по-важно: влюбена съм! Той, разбира се, е красив като древногръцки бог, с дълга, къдрава кестенява коса, с малко, стегнато дупе, а погледът му само потвърждава онова, което вече ти е прошепнал: иска да те има сега – на мига – зад най-близката сграда, в тоалетната, върху масата, на пода, където и да е. Казва се Еванс, на трийсет и две, разведен (ти да видиш!), баща на Том-Том – прекрасно момченце на година и половина. Еванс не работи на договор, а на свободна практика.
Знам, знам, надушваш проблеми. Обещавам ти да не хлътвам до уши. Поне на първо време.

На книжния пазар от 13 април2016 г. 
Превод: Ева Кънева
Редактор: Цвета Германова Обем: 392 стр.
Издателство: Емас
ISBN: 978-954-357-329-5
Корична цена: 16 лв.

Прочетете още:

• „Индийската съпруга“ – Карин Фосум
• „Мъждене“ – Ане Холт, Евен Холт
• „Нощна буря“ – Юхан Теорин