В Париж, сред заможните меценати на изкуството и опасните им тайни

Вълнуваща семейна сага, в която се преплитат опасни тайни, чарът на периода Бел епок и магнетизмът на импресионизма.

За авторката

Серена Бърдик завършва Американската академия по драматични изкуства в Калифорния, след което се премества в Ню Йорк, където записва специалност „Английска литература“ в Бруклин Колидж. Страстта ѝ към театъра, литературата, изобразителното изкуство, Едуар Мане и импресионизма се преплитат в дебютния ѝ роман – „Разходка в Париж“. Серена живее в Масачузетс със съпруга си и двамата им сина.

За книгата

Заможните фабриканти Саваре са в центъра на парижкото светско общество. Щедри меценати на изкуството и близки приятели с Едуар Мане, те се ползват с авторитет в артистичните среди. Но зад бляскавата фасада Огюст и Колет Саваре още носят неизлечими белези от семейни трагедии и опасни тайни. Погълнати от собствените си страсти, те почти не обръщат внимание на дъщеря си – Еме. Сдържаното и самовглъбено момиче израства в компанията на Анри, когото баща ѝ осиновява, за да подсигури наследник на фамилията.

Вече пълнолетна, Еме се е отдала на голямата си мечта да достигне майсторството на френските импресионисти. Освен изкуството, тя има още една голяма страст – Анри. Когато момчето изчезва без логично обяснение, Еме е готова на всичко да го намери. Тя дълго и напразно очаква знак от любимия си, докато изненадващо попада на следа. На изложба в парижка галерия тя вижда картина на млада жена. Когато осъзнава, че девойката на платното е тя, а художникът – Анри, Еме вече знае къде да го намери.

Откъс

* * *

Когато стигна до другия край на салона, Едуар обяви шумно, сякаш през цялото време намерението му е било всички да чуят:
– Ще ми направите голяма услуга, мадмоазел Саваре, ако ми разрешите да нарисувам портрета ви.

Стаята утихна и всички се втренчиха в Еме.

Ако Едуар беше имал намерение да я поласкае, не се получи. Тя се почувства засрамена, сякаш изведнъж намериха у нея нещо уникално – просто защото Едуар Мане декларира това.

Папа стана от дивана и смайването в погледа му заля с хладна обида Еме. Той се приближи до Едуар, струйка дим се виеше спираловидно от края на пурата му.

– Ще бъде чест да нарисувате дъщеря ми, мосю Мане – произнесе той с гордост, сякаш едва сега тя беше придобила някаква стойност.

Колет пристъпи напред, изоставяйки група дами, които си шепнеха, затулили усти с ръкавици.

– Да – съгласи се тя, сякаш решението беше изцяло тяхно. – Бихме били много поласкани.

Ала дъщеря ѝ видя устата на Мама леко да потръпва.

Еме беше готова да каже не. Искаше ѝ се да се противопостави на родителите си. Но после се сети за картината на Едуар "Le Dejeuner sur l'herbe"1. Тя изобразяваше гола жена, която гледаше втренчено, дръзка и предизвикателна, а мъжете около нея, напълно облечени, небрежно се наслаждаваха на своя следобед в голямата гора на Фонтенбло.

Еме беше на единайсет години, когато картината беше показана в Салона, и си спомняше възклицанията, гнусните слухове и разразилия се скандал, предизвикан от картината. Еме се беше втренчила в нея, възхитена, почувствала трепет между краката си, а Мама беше поставила ръка пред очите ѝ и я беше обърнала с гръб.

Сега тя погледна родителите си, а после и Едуар. Той я наблюдаваше развеселено и заинтригувано, сякаш напрежението от нейната нерешителност беше дори по-забавно от желанието му.

Едуар Мане беше нарушавал правилата, беше понасял нападения и подигравки, но вече беше горд и прочут, уверен в способностите си да прави каквото си поиска.

Еме му се усмихна и кимна. Тя щеше да му позира, ала не заради родителите си или защото художникът я намираше за интересна. Щеше да отиде при него заради онази картина, освободила в нея тръпката на желанието.

Студиото на Едуар на Рю дьо Сен-Петербург беше прекрасно, обширно и просторно. Четири огромни прозореца гледаха към Рю Моние на запад и към Плас дьо л'Юроп на юг. Еме прекоси оживения площад, за да стигне дотам. Тъмните подпори по моста все още блестяха от сутрешната слана, дъхът ѝ образуваше облаче през воала.

Портиерката – грозна, намусена жена, я заведе в студиото, където Едуар подреждаше цветни възглавници, наведен над дивана.

– Помислих, че може да сте променили мнението си – каза той.

-  И да разочаровам родителите си? – Еме пристъпи под студената светлина, нахлуваща през прозорците на балкона.

Едуар вдигна вечерна рокля в цвят на лавандула от облегалката на дивана и се обърна към нея.

– И аз не бих посмял да ги разочаровам – каза той и ѝ подаде роклята.

От всички цветове бледолилавото най-малко подхождаше на кожата на Еме, но тя не отрони и дума. Пое тежката коприна в ръце и тръгна към паравана в далечния край на стаята.

Когато тя излезе зад него, Едуар подреждаше бурканчета с боя на масата. Той я погледна и посочи към дивана, където беше наредил възглавниците.

Еме се отпусна на тях. През тънките подметки на чехлите си усещаше трептенето на пода от влаковете, влизащи и излизащи с пуфтене от гарата „Сен Лазар“. Едуар я беше предупредил да не слага ръкавици, така че ръцете ѝ бяха открити чак до китките, което я караше да се чувства леко разголена.

Художникът грабна нещо тъмно от поставката и се приближи до нея. Той миришеше на тютюн и сладък цитрус, сякаш беше натъркал портокалови корички върху дрехите си. Нежните косъмчета по тила на Еме настръхнаха, когато мъжът завърза ѝ кадифена панделка около шията ѝ.

Той посегна надолу и приглади коприната върху коленете ѝ, надипляйки полата ѝ първо по един начин, после по друг. Събра ръцете ѝ, след това ги раздели. Повдигна къдриците от челото ѝ, сетне ги остави да паднат обратно. Изправи се и я погледна, като подръпваше брадата си.

– От роклята е. Цветът ѝ е неподходящ. – Звучеше раздразнен, сякаш това беше по нейна вина. – Вървете да се преоблечете. – Отпрати я с махване на ръка. – Утре ще трябва да наема друга рокля.

Няколкото минути, докато тя стоеше неподвижно, а той се суетеше около нея, я накараха да настръхне от нетърпение. Успокоена, тя се усмихна:
– Бих могла да ви го кажа, още щом ми я дадохте.

Едуар се намръщи и дълбока бръчка се появи между веждите му.

– Предполагам, че трябваше да попитам.

– Бяло или черно са единствените цветове, които ми подхождат.

– Какъв нюанс на бялото?
– Чисто, снежнобяло.

– Онази вечер изглеждахте изключително в зелено.

– Беше тъмнозелено. Много тъмно.

Той кимна делово:
– Тогава чисто бяло с нюанси на дълбокия океан.

През брадата му Еме можеше да види леко пожълтелите зъби. Погледът му загатваше някаква неуловима интимност и тя усети краката ѝ да омекват, когато се шмугна зад паравана. Измъкна се от лавандуловата рокля, като сега остро осъзнаваше акта на събличане.

Когато се появи отново, стегната в сутрешната си рокля, Едуар беше пред платното и скицираше един розов божур, който беше извадил от вазата и захвърлил върху гладката маса. След няколко минути цветето се появи в нежни, деликатни щрихи с тънки, изящни листенца.

На книжния пазар от 18 август 2016 г.

Обем: 272 стр.

Издателство: „Хермес“
ISBN 978-954-26-1593-4
Корична цена: 14,95 лв.

Прочетете още:

• „Париж – радостта от живота“ – Димо Райков
• „Убежище в Париж“ – Корин Ганц
• „Аз обичам Париж“ – Линдзи Келк