Ангелският свят на Сюзън Ий

Прочетохте ли вече „Ангелско нашествие“? Скоро след излизането на български на изключително популярната книга, първа в трилогията „Пенрин и Краят на дните“, идва и продължението.

В типичния за Сюзън Ий действен стил „Ангелски свят“ не губи време и продължава непосредствено от внезапния край на предишната книга. Читателите отново се потапят в постапокалиптичната атмосфера на обгорялата Силициева долина и назъбените останки на Сан Франциско, резултат от опустошителното нашествие на войнствено настроени ангели. 17-годишната Пенрин е успяла да спаси сестричката си от гнездото на ангелите, но нещата съвсем не са се стекли както ѝ се е искало. Малката Пейдж вече не е същата и никога няма да бъде. Въпреки всичко двете момичета, заедно с майка им, се присъединяват към оцелелите, които се опитват да съхранят остатъците от модерната цивилизация. Не задълго – помисляйки я за чудовище, група хора залавя Пейдж и сблъсъкът завършва кърваво. Пейдж изчезва, свидетелите са ужасени, майката на момичетата е съкрушена. Пенрин тръгва из Сан Франциско след сестра си – само че защо улиците са толкова пусти? Къде са отишли всички? Търсенето я отвежда до сърцето на ангелския план и тя успява да зърне силите зад техните решения, но разбира и до какви страховити крайности са склонни да стигнат... Междувременно Рафи отчаяно издирва крилата си. Без тях не би могъл да се присъедини към ангелите и да застане начело, като предводител, както му е отредено. Ала когато трябва да реши дали да получи крилата си, или да спаси Пенрин, кое ще избере?

<iframe frameborder="0" height="360" scrolling="no" src="http://video2.ibg.bg/iframer/90841" width="640"></iframe>

Сюзън Ий пише „Ангелско нашествие“ – първата част от трилогията „Пенрин и Краят на дните“ – за юношеска аудитория, но има почитатели на възраст от 10 до 70. След като първоначално вижда бял свят под формата на електронна книга, публикувана от самата Сюзън в интернет, я очаква огромна изненада – писането ѝ очарова хиляди и набира огромна популярност, без помощта на издатели, агенти, маркетингов отдел... Само благодарение на силата на думите ѝ. Сега трилогията е преведена на повече от 20 езика, работи се по екранизация, а феновете стават все повече и повече. И с основание. Историята за Пенрин и Рафи е като глътка свеж въздух – динамична, целенасочена, страшна, но и забавна, реалистична и тотално пристрастяваща.

Интервю с авторката

Едва ли някой не е чувал за „Ангелско нашествие“ и „Ангелски свят“, но все пак ще ги представиш ли накратко?

„Ангелско нашествие“ е постапокалиптичен разказ, чието действие се развива в Силициевата долина. Ангелите на апокалипсиса слизат от небето и унищожават света, който познаваме. Седемнайсетгодишната Пенрин търси убежище със семейството си и в целия хаос се натъква на битка между ангели, петима срещу един. Надвиват самотния си съперник и му отрязват крилете, а Пенрин се намесва съвсем неволно и непреднамерено. Нападателите отвличат сестра ѝ за отмъщение. Историята е за Пенрин и Рафи – ангела, на когото е помогнала.

Двамата са принудени да си сътрудничат, за да стигнат до леговището на ангелите. Пенрин иска да намери сестра си, а Рафи се надява да си върне крилете. Книгата е за пътешествието им. Те се опознават постепенно и няма на кого да разчитат, освен един на друг. Заедно се справят с постапокалиптични улични банди, борци за свобода и, разбира се, ангели. Има и чудовища, които изпълзяват от мрака.

„Ангелско нашествие“ завършва ужасяващо.

Благодаря! Такова беше намерението ми.

Е, получило се е! „Ангелски свят“ започва директно от края на „Ангелско нашествие“ и става още по-страшно. Това обмислен похват ли е, или просто реши, че такъв е естественият ход на повествованието?

Историята пое натам. Първата книга е за постапокалиптичен свят и чудовища. Нямаше как да не присъстват във втората и мракът сам пропълзя вътре. Не съм го планирала нарочно.

Как се чувстваш, когато описваш най-зловещите сцени?

Разбирам, че страшните моменти са достатъчно добре описани, когато плашат самата мен. Иначе почвам отначало. Искам да изживявам повествованието. Ако откъсът е наситен с емоции, страховит или изпълнен с романтично напрежение, трябва да го усещам. Ако разговорът е интересен, трябва да привлича вниманието ми. Искам да се смея на репликите на Рафи или Ди-Дум и ако не ми е забавно – почвам отначало.

Да поговорим за Пейдж. Шевовете са ужасяващи, всичко е съвсем реалистично. Пейдж, предполагам, ще бъде основна за развитието на сюжета, въпреки че събитията могат да се подредят по всевъзможен начин.

Предвиждах го от самото начало. Пейдж е неделима част от историята, като се има предвид, че тя е основната причина Пенрин изобщо да се съюзи с вражеския ангел. Във втората книга Пейдж играе много по-основна роля и се надявам читателите да харесат нейната част – въздействаща е. Разказът винаги е емоционален, когато става въпрос за Пейдж. Много е мила, поне според мен. Да, привързвам се към героите си. Страдам с тях, когато ги подлагам на изпитания.

Очевидно тук е мястото да поговорим и за ангелите. Какво те развълнува толкова, че реши да изградиш сюжета си около тях?

Интересното е, че сме ги превърнали в обичливи, пухкави купидончета, които обръщат внимание на всекидневните ни нужди. Възприели сме ги като пазители. Не твърдя, че е невъзможно да са сладки, мили и да ни пазят, но в Библията има разкази за ангелската жестокост. Те са брутални, наистина...

Ужасяващи?

Наистина ужасни. Ангелите са пряко свързани с опустошаването на градове и превръщането на хора в стълбове от сол. Били са неудържими, що се отнася до апокалипсиса, а в Откровението се появяват ангел след ангел, след ангел. През годините сме станали склонни да мислим, че слизат на Земята, за да ни помогнат. Реших, че би било интересно да се върнем назад и да си припомним: „Хей, а какво пише в старите книги? Ангелите са воини и убийци, би трябвало да се боим от тях.“ По някаква причина от известно време не се страхуваме от тях и май е време да преговорим историята им.

Да, определено. Едно от нещата, които ме докоснаха в основните мотиви на книгата, е как Пенрин се грижи за майка си, страдаща от психично заболяване. Всеки може да се постави на нейно място, независимо че сюжетът се развива в нереална ситуация на апокалипсис.

Да, Пенрин е калена в огън, а майка ѝ е допринесла много за пламъците му, оказала е огромно влияние върху развитието на личността ѝ. Интересното е, че според някои от коментарите „майката присъства, дори когато я няма“. Усеща се като нюанс в поведението, реакциите и разсъжденията на Пенрин. Така е и с много от нас в реалния живот, особено когато сме на седемнайсет и сме готови да напуснем родителите си. Влиянието на майката е неизменно.

Пенрин е преживяла всичко това, грижила се е за психично болната си майка и така нататък. Може би предишният ѝ живот я е подготвил за апокалипсиса?

Дълги години всеки ден от живота на Пенрин е преминавал в борба и подготовка, не задължително за апокалипсиса. Тя се грижи за себе си и за сестра си. А макар и принудена да предпазва семейството от майка си, Пенрин се чувства отговорна и за нея. Апокалипсисът настъпва, но тя приема за свой дълг да пази близките си от външния свят. Определено има завидна подготовка що се отнася до бойни умения, а личността ѝ е калена в сравнение с повечето седемнайсетгодишни.

Да поговорим за баталните сцени. Всичко е толкова реалистично, че сякаш се случва пред очите ти. Какви проучвания направи, за да го постигнеш? Експериментираше ли?

Направих проучвания. Ходих на различни уроци. Посещавах интензивен курс по самозащита. В Сан Франциско предлагаха уроци по така наречения Бам с пълен контакт. Курсът беше забавен и даваше самочувствие. Инструкторът носеше костюм с дебела изолация и научих, че мога да поваля мъж с един удар с коляно. Не се шегуваха за пълния контакт. Беше невероятно. Използвах много от научените хватки в описанията на битките. Във втората книга Пенрин започва да експериментира с меч. Записах се на курс по бой с меч, за да проуча въпроса, и беше невероятно. Всъщност инструкторът е споменат в благодарностите. Даде ми полезни съвети, които използвах в книгата. Автентичността допринася неимоверно за реализма на бойните сцени.

Като говорим за меча, беше много интересно най-накрая да видим света през погледа на Рафи. Иска ли ти се да продължиш в тази посока? Да представиш случващото се от неговата перспектива?

Рафи е много опак герой и не обича да споделя. Някой трябва да го придума с убедителни аргументи. Ако разказът тръгне натам, бих го направила, но честно казано, ще бъде трудно. „Хайде, Рафи, моля те!“ ще бъде най-честата реплика.

Значи не би се върнала назад, за да представиш нещата от неговата гледна точка?

Не и сега. Молиха ме да го направя и разбирам, че би било интересно, но в същото време Рафи има по-важна работа от това да седи и да ми обяснява как се чувства. Изобщо не обича да се открива и всяка споделена от него мисъл е много ценна.

Да поговорим за филмовата адаптация. Сигурно е вълнуващо да работиш със Сам Рейми.

Той участва като продуцент. Работя с Роб Тапър и Сам Рейми – наистина е вълнуващо.

Как върви? Случва ли се нещо?

Да, случва се. Има раздвижване, но е удивително колко потаен може да бъде Холивуд. Получила съм строги нареждания да не издавам информация. Интересно, но когато от Холивуд са готови, искат целият свят да научи клюката, а преди това всичко е под сурдинка.

Какво е усещането да дадеш собствено произведение на други хора, които да го претворят през тяхната творческа призма? Притесняваш ли се?

Притеснявам се, но е вълнуващо. Много бих искала да видя романа на екран. Бих се радвала, ако филмът стане по-хубав от книгата – все пак медията е различна. Самото превръщане на текста в картина е много интересен процес. Нямам търпение да видя някои от бойните сцени и, разбира се, самия Рафи. Би било чудесно всички герои, които живеят в съзнанието ми – моето и на читателите – Пенрин и Пейдж, изведнъж да се материализират, да съпреживяваме премеждията им и да ги насърчаваме с викове.

Как подхождаш към писането? Сядаш и се пускаш по течението или обмисляш предварително какъв ще бъде краят?

Предпочитам да оставя героите да решат какво да правят и от какво имат нужда. Мога да ги насочвам и да им предлагам идеи, да ги питам какво мислят за това или онова, но те правят избора. Честно казано, така е много по-интересно и за самата мен. Често се изненадвам от обратите, от коментарите им, от посоката на разговорите им. Забавно е и мисля, че читателите го оценяват.

Ще издадеш ли някоя малка тайна за третата книга?

Да издам тайна за третата книга... Мисля, че Рафи и Пенрин ще станат по-близки.

Чудесно.

Като имам предвид края на втората част, мисля, че ще прекарват доста време заедно.

И за финал: ако животът ти зависеше от една хубава история, какво щеше да разкажеш?

Труден въпрос! Ако ме заплаши някоя почитателка, ще ѝ разкажа за Рафи. Сигурна съм, че би искала да чуе точно за него.

Сигурно си права.

Да, признавам, че е трудно да се изкопчи информация от Рафи, но ако животът ми зависи от това, сигурно ще се справя. Надявам се и той да ме разбере.

Интервюто е публикувано в британското онлайн издание „Sugarscape“ след излизането на „Ангелски свят“ на английски. Преведено от Елена Петрова.

Откъс

1

Всички ме мислят за мъртва

Лежа с глава в скута на майка ми в откритата каросерия на голям камион. Утринната светлина гравира печални бръчки по лицето на мама, а тътенът на двигателя вибрира през отпуснатото ми тяло. Част сме от кервана на Съпротивата. Половин дузина военни камиони, микробуси и джипове криволичат между изоставените коли и се отдалечават от Сан Франциско. На хоризонта зад нас още тлее пожарът от удара на Съпротивата по гнездото на ангелите.
Витрините на магазините по протежение на шосето са облепени с вестници, които го превръщат в коридор от спомени за Голямото нападение. Няма нужда да чета статиите, за да знам какво се казва в тях. Всички със затаен дъх следяха новините в онези първи дни, когато журналистите още правеха репортажи.
ПАРИЖ В ПЛАМЪЦИ. НЮ ЙОРК НАВОДНЕН. МОСКВА РАЗРУШЕНА
КОЙ ЗАСТРЕЛЯ ГАВРАИЛ, БОЖИЯ ВЕСТИТЕЛ?
АНГЕЛИТЕ ТВЪРДЕ ПЪРГАВИ ЗА РАКЕТИТЕ
СВЕТОВНИТЕ ЛИДЕРИ РАЗПРЪСНАТИ И ИЗГУБЕНИ
КРАЯТ НА ДНИТЕ
Минаваме покрай трима плешивковци, увити в сиви чаршафи. Те лепят петносаните и смачкани афиши на една от апокалиптичните секти. Чудя се колко ли време ще е нужно в царството на уличните банди, сектите и Съпротивата, за да се присъединят всички към една или друга групировка. Предполагам, че дори краят на света не може да ни спре в стремежа да принадлежим някъде.
Членовете на сектата спират на тротоара да ни гледат как минаваме в претъпкания си камион.
Нашето семейство сигурно им се струва незначително – просто уплашена майка, тъмнокоса тийнейджърка и седемгодишно момиченце, седнали в каросерия, пълна с въоръжени войници. По всяко друго време щяхме да изглеждаме като овце в компанията на вълци. Но ние имаме излъчване – даже би могло да се каже, че внушаваме респект.
Част от съпровождащите кервана войници носят камуфлажно облекло и са въоръжени с пушки. Други обслужват картечници, все още прицелени към небето. Има и току-що прибрани от улиците, с примитивни бандитски татуировки, за които сами са се жигосвали да отбелязват колко жертви са свалили.
Но всички до един се гушат встрани от нас, за да стоят на безопасна дистанция.
Майка ми продължава да се люлее напред-назад, както през последния час, откакто напуснахме гнездото, преди да го взривят, и си напява в своя вариант на говоренето на езици. Гласът ѝ се извисява и затихва, сякаш води яростен спор с Бога. Или може би с дявола.
Сълза капва от брадичката ѝ и каца на челото ми, и така узнавам, че сърцето ѝ се къса. Къса се за мен, седемнайсетгодишната ѝ дъщеря, чиято задача е да се грижи за семейството.
Поне доколкото майка знае, аз съм просто безжизнен труп, донесен ѝ от дявола. Сигурно никога няма да успее да изтрие спомена как лежа отпусната в обятията на Рафи с озарени от пламъците демонски крила.
Чудя се какво ще си помисли, ако някой ѝ каже, че Рафи всъщност е ангел, на когото с измама са дали демонски крила. Дали би ѝ се сторило по-странно, отколкото да ѝ съобщят, че всъщност не съм мъртва, а в странна парализа след ужилване от чудовище – ангел-скорпион? Сигурно ще си помисли, че и събеседникът ѝ е не по-малко луд от нея.
Малката ми сестричка е седнала до мен неподвижно вцепенена. Очите ѝ се взират в нищото и гърбът ѝ е идеално изправен, при все криволиченето на камиона. Пейдж досущ наподобява изключена играчка.
Коравите мъжаги в каросерията не спират да ѝ хвърлят потайни погледи – като момченца, които надничат над ръба на одеялата си. Тя прилича на насинена, покрита с шевове кукла от кошмарите. Не ми се мисли какво трябва да ѝ се е случило, за да се окаже в това състояние. Част от мен копнее да узнае повече, но друга част се радва, че не знам нищо.
Поемам си дълбоко дъх. Рано или късно ще се наложи да стана. Нямам друг избор, освен да се изправя срещу света. Вече напълно владея тялото си. Съмнявам се дали ще участвам в битка, но поне ми се струва, че мога да се движа.
Сядам.
Ако бях обмислила нещата по-добре, щях, предполагам, да съм подготвена за писъците.
Начело на пищящите е майка ми. Безграничният ужас я вцепенява, очите ѝ са ококорени до невъзможност.
– Всичко е наред – казвам. – Всичко е наред!
Говорът ми е завален, но съм благодарна, че не звуча като зомби.
Случилото се щеше да е смешно, ако изключим отрезвяващата мисъл, която изниква в главата ми: Днес живеем в свят, където убиват подобните на мен, само защото са по-особени.
Вдигам ръце в успокоителен жест. Опитвам се да кажа нещо, за да укротя войниците, но думите ми се давят в писъци. Паниката в малко пространство, каквото е каросерията на камион, явно е заразна.
Другите бежанци се блъскат един в друг в опит да се сврат в задната част на каросерията. Има и готови да скочат както сме в движение.
Войник с мазни пъпки вдига пушката си срещу мен и я стиска, сякаш се кани да изпълни първото си, най-страшно убийство.
Напълно съм подценила нивото на първичния страх, който се развихря около нас. Хората са изгубили всичко – семействата си, безопасността, дори своя Бог.
А сега към тях се пресяга съживен труп.
– Добре съм – казвам бавно и възможно по-ясно. Посрещам погледа на войника с намерението да го убедя, че не се случва нищо свръхестествено. – Жива съм.
Известно време не съм сигурна дали спътниците ни ще се успокоят, или ще ме изхвърлят от каросерията на камиона под съпровода на стрелба. Мечът на Рафи още е препасан на гърба ми, почти скрит под якето. Това ми носи някаква утеха, макар очевидно острието да не е в състояние да спре куршумите.
– Хайде де – старая се да говоря кротко и да се движа много бавно. – Просто бях в безсъзнание. Това е всичко.
– Беше мъртва – възразява бледият войник, който не изглежда и ден по-възрастен от мен.
Някой блъска по покрива на камиона.
Всички подскачаме и вадя късмет, че момчето не натиска неволно спусъка.
Задното прозорче се отваря с плъзгане и Ди подава глава при нас. Оглежда ни строго, само дето е трудно да го приемаш твърде сериозно с все рижата коса и детинските лунички.
– Хей! Махайте се от мъртвото момиче! Тя е собственост на Съпротивата.
– Аха – обажда се и брат му Дум от вътрешността на кабината. – Трябва ни за разни аутопсии и такива работи. Да не мислите, че лесно се намират момичета, утрепани от демонски принцове?
Както винаги, не успявам да различа близнаците един от друг, така че наслуки кръщавам единия Ди, а другия Дум.
– Няма да убивате мъртвото момиче – нарежда Ди, сочи младежа с пушката и го измерва със строг поглед. – На теб говоря, войниче!
Човек ще рече, че щом близнаците приличат на чифт натопорчени Роналд-макдоналдовци с прякори като Туидълди и Туидълдум, това ще ги лиши от всякакъв авторитет. Но тези двамата явно притежават таланта в рамките на един удар на сърцето да преминават от шеговит тон до смъртоносна сериозност.
Е, поне се надявам, че се шегуваха за аутопсията.
Камионът спира на паркинг. Всички се озъртат и това измества вниманието от мен.
Тухлената сграда пред нас ми е позната. Не е моето училище, но все пак съм идвала тук доста често. Това е гимназията „Пало Алто“, известна с умилителното „Пало хай“.
На паркинга спират общо половин дузина камиони и джипове. Войникът все още не откъсва поглед от мен, но сваля пушката си под ъгъл 45 градуса.
Докато останалите возила от малкия керван паркират край нас, много от хората ни зяпат. Всички са ме видели в обятията на съществото с демонските крила, което всъщност беше Рафи, и до един си мислят, че съм била мъртва. Обзема ме стеснение и сядам на пейката до сестра си.
Един от спътниците ни се пресяга да ме пипне за ръката. Навярно иска да провери дали съм топла като живите или студен мъртвец.
Изражението на сестра ми мигновено се променя от безизразна празнота в животинска гримаса и тя посяга да ухапе мъжа. Щом се раздвижва, по-острите ѝ от бръснач зъби блясват и това подсилва заплахата.
Веднага щом зяпачът се дръпва, Пейдж се връща към вцепенения покой и кукленската стойка.
Мъжът се взира в нас и мести поглед помежду ни в търсене на отговори на въпроси, за които съм неспособна да му помогна. Всички на паркинга видяха какво стана току-що, така че те също ни зяпат.
Добре дошли на представлението с уроди.

2

Двете с Пейдж сме свикнали да ни зяпат. Аз просто пренебрегвах зяпачите, но тя винаги им се усмихваше от инвалидния си стол. И хората почти винаги отвръщаха на усмивките ѝ. На чара на Пейдж се устояваше трудно.
Едно време.
Майка ни отново започва да говори на езици. Този път гледа мен, докато си напява, все едно се моли за мое благо. Гърлените подобия на думи, които излизат от устата ѝ, преобладават над сподавеното шушнене на тълпата. Оставете на майка да добави сериозна доза зловещ привкус дори посред задимен бял ден.
– Добре, хайде да слизаме! – обажда се Ави със силен глас. Той е почти два метра висок, широкоплещест и мускулест, но властното му излъчване и самоувереността са онова, заради което изпъква в тълпата като водач на Съпротивата. Всички го гледат и го слушат, докато обикаля разнообразните камиони и джипове с вид на истински армейски командир във военна зона. – Слезте от камионите и влезте в сградата. Постарайте се да не се показвате под открито небе, поне доколкото е възможно.
Заповедите му разчупват вцепенението и бежанците започват да скачат от камионите. Пътниците в нашия се бутат и се блъскат в стремежа си да се махнат по-далеч от нас.
– Чуйте ме, шофьори! – подвиква Ави. – Щом колите се освободят, разпръснете ги и ги паркирайте наблизо. Скрийте ги сред спрените автомобили или на места, където трудно ще се забелязват отгоре.
Той крачи през реката от бежанци и войници, като придава цел и посока на хората, които иначе биха се загубили.
– Не искам по нищо да личи, че този район е обитаем! В радиус една миля руините да не се разчистват и да не се изхвърля нищо! – Ави спира, понеже пред него Ди и Дум стоят един до друг и ни гледат. Казва им: – Господа?
Близнаците се отърсват от транса и се обръщат към него.
– Моля, покажете на новобранците къде да отидат и какво да правят.
– Тъй вярно! – С хлапашка усмивка Ди детински отдава чест на Ави.
– Новаци! – подвиква Дум. – Всеки, който не знае какво се очаква от него, да ни последва!
– Хайде насам, народе! – подкрепя го Ди.
Явно говори на нас. Надигам се сковано и автоматично посягам към сестра ми, но се спирам, преди да я докосна, сякаш част от мен вярва, че тя е опасно животно.
– Хайде, Пейдж!
Не съм сигурна какво ще сторя, ако не се помръдне. Но тя се изправя и ме следва. Не знам дали някога ще свикна да я гледам как стои на собствените си крака.
Майка също ни следва. Тя обаче не спира да си напява. Даже обратното, бръщолеви си по-силно и по-трескаво отпреди.
И трите се вливаме в потока новодошли, които следват близнаците.
Дум върви заднешком, за да си приказва с нас.
– Връщаме се в гимназията, където инстинктите ни за оцеляване са наточени като бръсначи!
– Ако те сполети желание да драскаш по стените или да набиеш стария си учител по математика – допълва Ди, – прави го там, където птичките не могат да те видят.
Подминаваме основния училищен корпус. Гледана от улицата, гимназията изглежда измамно малка. Зад главната постройка обаче има цял кампус модерни сгради, свързани с покрити с навеси алеи.
– Ако сте ранени, настанявайте се в тази чудесна класна стая – Ди отваря най-близката врата и наднича вътре. В класната стая на подиум е монтиран скелет в реални размери. – Костите ще ви правят компания, докато чакате да дойде доктор.
– А ако сред вас има доктори – добавя Дум, – пациентите ви чакат.
– Това всичките ли сме? – питам. – Само ние ли сме се спасили?
Близнаците се споглеждат.
– На зомби-момичетата разрешено ли им е да приказват?
– Ако са сладки и имат желание да участват в зомби-момичешки битки в калта.
– Пииич! Страхотна идея.
– Отвратителна представа! – поглеждам Ди-Дум изпод вежди, но тайно се радвам, че не са се шашнали, задето се върнах от мъртвите.
– Няма да избираме най-изгнилите зомбита, Пенрин. Само такива като теб, прясно излезли от гроба!
– Ама ще са с разкъсани дрехи, нали се сещаш.
– И гладни за цииииици!
– Той иска да каже „мозъци“.
– Точно това имах наум.
– Ще ми отговорите ли на въпроса, ако обичате? – намесва се тип с очила без нито една пукнатина. Не изглежда в настроение за шегички.
– Веднага – отвръща Ди и си придава извънредно сериозен вид. – Това е нашият сборен пункт. Тук ще се срещнем с останалите.
Продължаваме да вървим под бледото слънце, а типът с очилата се озовава в най-задната част на групата.
Дум се навежда към Ди и прошепва, достатъчно високо да го чуя и аз:
– На колко си готов да се обзаложиш, че онзи ей-там ще е в първата редица да залага за битката със зомби-момичета?
Двамата си разменят усмивки и шават с вежди един на друг.
Октомврийски вятър прониква през блузата ми и не мога да се сдържа да не погледна към натежалото небе в търсене на един конкретен ангел с крила с форма на прилеп и с ръбато чувство за хумор. За малко да се спъна в избуялата трева и се заставям да отклоня очи.
През прозорците на една класна стая се виждат плакати и списъци с изискванията за прием в колеж. В друга са наредени витрини с ученическо творчество. Полиците направо преливат от фигурки от глина, дърво и папие-маше във всевъзможни цветове и стилове. Някои са толкова добри, че ме натъжава мисълта за децата, които ще бъдат лишени от възможността да се занимават с изкуство още много, много време.
Докато пресичаме училището, близнаците имат грижата да се държат зад семейството ми. Изоставам с мисълта, че не е зле Пейдж да се движи най-отпред, където да ѝ хвърлям по някое око. Тя крачи сковано, сякаш още не е свикнала с краката си. И аз не съм свикнала да я виждам в това състояние и не мога да отлепя очи от грубите шевове по цялото ѝ тяло, които ѝ придават вид на вуду кукла.
– Значи това е сестра ти? – пита Ди тихичко.
– Аха.
– За нея ли си рискува живота?
– Същата.
Близнаците кимат любезно – така механично хората клатят глава, когато не искат да изкажат обидна мисъл. Сръфвам ги:
– Вашето семейство да не е по-свястно?
Ди и Дум се споглеждат и размишляват няколко крачки.
– Нъцки – решава Ди.
– Ами не е – признава и брат му в същия момент.
Новият ни дом е кабинет по история. По стените са накачени списъци с дати и плакати на сцени от човешката история. Изобразяват Месопотамия, великите пирамиди в Гиза, Османската империя и управлението на династията Мин. Също и Черната смърт*.
Моят учител по история твърдеше, че Черната смърт е ликвидирала от трийсет до шейсет процента от населението на Европа. Помолил ни беше да си представим какво ще се случи, ако загинат шейсет процента от обитателите на сегашния свят. Тогава не успях да се справя. Струваше ми се толкова нереално!
Над всички тези плакати с древна история изпъква и властва снимка на астронавт на Луната, зад когото изгрява синята Земя. Всеки път, когато видя нашата синьо-бяла топка, гледана от космоса, все си мисля, че несъмнено е най-прекрасното нещо във вселената.
Но сега и тя ми се струва нереална.
Отвън на паркинга бръмчат нови камиони. Отивам до прозореца, а майка се захваща да избута бюра и столове на една страна. Надничам навън и виждам единия от близнаците да води замаяни новопристигнали към училището по подобие на Чудния свирач.
Зад мен малката ми сестричка се обажда:
– Гладна съм.
Втриса ме и бързам да натикам всички грозни мисли в тъмницата в главата си.
Виждам отражението на Пейдж в прозореца. В неясната нереалност на този образ тя гледа към майка като всяко друго дете с надежда за вечеря. Но стъклото е криво и обезобразява главата ѝ, шевовете изпъкват още повече и по-острите ѝ от бръснач зъби ми се струват по-големи.
Мама се навежда и погалва детенцето си по главата. Започва да тананика на Пейдж зловещата си песен-извинение.

3

Настанявам се на походно легло в единия ъгъл. Както съм с гръб към стената, виждам цялата стая, озарена от лунна светлина.
Малката ми сестричка е настанена до отсрещната стена. Сгушена под одеялото си, Пейдж ми се струва миниатюрна до постерите на знаменити исторически личности. Конфуций, Флорънс Найтингейл, Ганди, Хелън Келър и Далай Лама.
Дали щеше да стане като тях, ако не живеехме в Ангелския свят?
Майка ми седи по турски на леглото на Пейдж и тананика мелодията си. Опитахме се да нахраним сестра ми с двата продукта, които успях да измъкна от хаотичната бъркотия в столовата – до сутринта се предполага да заработи като полева кухня. Но малката не успя да задържи нито консервираната супа, нито протеиновото блокче.
Въртя се на брезентовия дюшек – търся как да се наместя, та дръжката на меча да не ми се забива в ребрата. Да го държа при себе си е най-добрият начин да се предпазя от опитите на всички останали да го вземат, иначе ще открият, че съм единствената, способна да го вдигне. В момента най-малкото ми желание е да обяснявам как съм се сдобила с ангелски меч.
Спането с оръжие няма нищо общо с присъствието на сестра ми в стаята. Съвсем нищичко.
Нито пък е свързано с Рафи. Не че мечът е единственият ми спомен от прекараното с него време. Имам предостатъчно белези и синини да ми напомнят дните, когато скитах с моя ангел и враг.
Когото вероятно повече няма да видя.
Поне засега никой не е питал за него. Напоследък разпадането на групичките, предполагам, е твърде често срещано явление.
Потъпквам тази мисъл и затварям очи.
Сестра ми простенва на фона на тананикането на мама. Казвам ѝ:
– Заспивай, Пейдж!
За моя изненада, дишането ѝ се успокоява и тя се унася. Поемам си дълбоко дъх и затварям очи.
Песента на майка ми затихва в забравата.
Сънувам, че съм в гората – арена на клането. Стоя точно пред стария лагер на Съпротивата, където войниците загинаха в опит да се защитят от нисшите демони.
Кръв капе от клонките и като дъждовни капки се стича по опадалите листа. В съня ми няма нито едно от телата, макар че би следвало да се виждат. Липсват и ужасените войници, скупчени с опрени гърбове и щръкнали навън пушки.
Това е просто потънала в кръв полянка.
И по средата ѝ стои Пейдж.
Носи старомодна рокля на цветя, като онези на момиченцата, които висяха от дървото. Косата ѝ е просмукана с кръв, роклята – също. Не съм сигурна кое е по-тежко за гледане – кръвта или насинените шевове, нашарили лицето ѝ.
Сестра ми протяга ръце към мен, сякаш очаква да я вдигна, макар да е вече на седем години.
Почти сигурна съм, че не е участвала в клането, но въпреки това ето я тук. Майка ми се обажда някъде от гората:
– Погледни я в очите! Те са същите, каквито са били винаги.
Да, но не мога. Изобщо не мога да гледам Пейдж. Очите ѝ не са същите. Не биха могли да бъдат.
Обръщам се и побягвам надалеч.
По лицето ми се стичат сълзи и аз се провиквам в гората, встрани от момичето зад мен:
– Пейдж! – Гласът ми пресеква. – Идвам. Дръж се. Скоро ще дойда!
Но единствената следа от сестра ми е хрущенето на опадалите листа, под чиито съпровод новата Пейдж ме следва между дърветата.
* Черната смърт – най-голямата чумна епидемия в Европа, бушувала в периода от 1346 до 1353 г. – Бел. прев.

Издадена на 24 октомври 2016 г. 
Обем: 399 стр.
Издателство: Емас 
Цена: 14,90 лв.