„Краля демон“ – Синда Уилямс Чайма

Един крадец и една принцеса – съвсем различни, но и с толкова общо помежду си. И двамата трябва да се борят, за да намерят своето място и да защитят тези, които обичат.

В планинския град Превала са настъпили трудни времена. Бившият крадец Хан Алистър е готов на крайности, за да намери прехрана за майка си и сестра си. Но не може да продаде единственото си ценно притежание – дебелите сребърни гривни, които са на китките му, откакто се помни. Сигурно е, че в тях се крие магия, защото растат заедно с него, а и не е открил начин да ги свали. Един ден, докато е на лов с приятеля си Жарава, Хан се сблъсква с трима млади магьосници, на път да опожарят свещената планина на Ханалеа. Без да осъзнава съдбовността на деянието си, той отнема амулета на Мика Баяр, син на Висшия магьосник, за да се подсигури, че арогантното момче няма да го използва срещу него. Но амулетът пази страшна история – някога е принадлежал на Краля демон, довел света до ръба на разрушението преди хиляда години. Магическият предмет е страшен залог и Хан разбира, че Баяр няма да се спрат пред нищо, за да си го върнат. През това време на принцеса Раиса ана'Мариана ѝ предстои да поведе своята собствена битка. След като е яздила и ловувала със семейството на баща си в продължение на три години, тя се е върнала в двора. Раиса се стреми да стане като Ханалеа, легендарната кралица воин, убила Краля демон и спасила света. Само че майка ѝ очевидно ѝ е подготвила друга участ – сватба, противоречаща на всички ценности за Кралството.

„С пълнокръвни, отлично развити герои и богат на детайли свят Чайма разказва за живота на двама души – Раиса на върха на света, а Хан на дъното – борещи се да намерят своето място и да защитят хората, които обичат. Многообещаващо начало на поредицата за Седемте кралства." – „Пъблишърс уикли“

Първа глава

Ловът

Хан Алистър клечеше до един изпускащ пара, тинест поток и се молеше наносът от термална кал да удържи теглото му. Беше вързал кърпа около устата и носа си, но очите му пареха и сълзяха от серните изпарения на бълбукащото тресавище. Мъчеше се да достигне с пръчка островчето от растения с жлъчнозелени цветове в другия край на потока. Пъхна върха ѝ под коренището, изтръгна туфата от калта и я пусна в торбата от еленова кожа, окачена на рамото му. После се изправи предпазливо и заотстъпва към твърда земя.
Почти я беше достигнал, когато единият му крак спука крехката повърхност и потъна до прасеца в сивата, лепкава, нагорещена кал.
– О, кървавите кости на Ханалеа! – излая той, докато отскачаше назад с надеждата да не се приземи по гръб в друга кална яма. Или още по-лошото – в някой от изворите с лазурна вода, която щеше да свали плътта от костите му за минути.
За радост се строполи на твърда земя сред стеблата на боровете и издиша въздуха от дробовете си. После дочу забързаните стъпки на Жарава, който търчеше надолу по склона със сподавен смях. Жарава хвана Хан за китките, наклони се назад за по-добра опора и го издърпа на безопасно място.
– Май ще те прекръстим, Самотен ловец – заяви Жарава, като приклекна до Хан. Жълтеникавокафявото му лице беше сериозно, а изумително сините му очи – почти невинни, но ъгълчетата на устата му потрепваха издайнически. – Какво ще кажеш за Гази в кални ями? Кална яма на галено?
На Хан не му беше смешно. Изруга, грабна шепа листа и затърка ботуша си. Трябваше да дойде с очуканите си вехти мокасини. Високите до коляното ботуши му спестиха тежко изгаряне, но сега по десния бе полепнала миризлива кал и Хан не се съмняваше, че вкъщи го чака стабилно мъмрене.
„Тия ботуши са изработени в клана – щеше да каже майка му. – Знаеш ли колко струват?“
Нямаше значение, че не тя беше платила за тях. Майката на Жарава, Върба, ги даде на Хан в замяна на рядката мъртвешка гъба, която той намери ланшната пролет. Майка му не остана много доволна, когато ги занесе вкъщи.
– Ботуши? – беше вперила смаян поглед в него. – Хубавички ботуши? И след колко време, смяташ, ще ти омалеят? Не можа ли да поискаш пари? Жито за гладните гърла у дома? Или дърва за огрев, или пък одеяла за леглата ни? – Беше се запътила към него с шибалката, която винаги държеше подръка. Хан беше заотстъпвал назад, защото от опит знаеше, че дългите години на тежък труд бяха направили майка му много здрава.
Добре го беше нашляпала по гърба и ръцете. Въпреки това Хан не се отказа от ботушите.
Даваше си сметка, че струват много повече отколкото плати за тях. Върба открай време проявяваше щедрост към Хан, Мари и майка им, понеже си нямаха мъж у дома. Освен Хан, разбира се, но повечето хора не го брояха за мъж, въпреки че вече беше на шестнайсет и почти съзрял.
Жарава донесе вода от Жупелната река и обля с нея ока-ляния ботуш на Хан.
– Защо са ценни само гнусните растения, порасли на гнусни места? – мърмореше Хан и бършеше ръце в панталоните си. Калта беше полепнала и по сребърните гривни около китките му и се бе набила във вдлъбнатините на изкусната гравюра. Трябваше да ги позачисти, в противен случай и за тях щяха да го нахокат.
Какъв край очакваше след ден с толкова разочарования?
Тръгнаха още призори, а в торбата си имаше само три серни лилии, голяма кесия с канелена кора, малко шиполист и шепа най-обикновен острозъбец, който можеше да пробута за де-вича трева на пазара в равнината. Празното портмоне на майка му го прати да дири билки из планината твърде рано за сезона.
– Това си е чиста загуба на време – заяви Хан, макар че идеята беше негова. Грабна един камък и го метна в калната яма, която го погълна с лепкав плясък. – Хайде да правим нещо друго.
Жарава килна глава, люшвайки украсените си с мъниста плитки.
– Какво ти се...?
– Да половуваме – предложи Хан и докосна с пръсти лъка, преметнат през гърба му.
Жарава свъси умислено вежди.
– Да си опитаме късмета на Овъглена лъка. Планинските сърни оставяли равнините и тръгвали нагоре. Птица ги видял онзи ден.
– Да вървим тогава. – На Хан не му трябваше време за размисъл. Изгряваше гладната луна. Кошниците с боб, зеле и сушена риба, приготвени от майка му за дългата зима, се бяха опразнили. Дори да нямаше нищо против да яде само боб и зеле, напоследък се задоволяваха и с овесена каша. И още овесена каша от дъжд на вятър с късче осолено месо за аромат. Един добър улов би се отплатил за окаяния резултат от днешния билкобер.
Двамата се отправиха на изток и оставиха горещите извори зад гърба си. Жарава пое с неумолима, земеядна крачка към долината на Притулените води. Лошото настроение на Хан започна да отшумява под влиянието на физическия напън.
Трудно беше да нервничиш в такъв ден. Предвестниците на пролетта разцъфваха навсякъде около тях. Скунксово зеле, дневна лилия и майски ябълки покриваха земята и Хан вдишваше благоуханието на топлата земя, освободена от зимното си одеяло. Притулените води се пенеха над речните камъни и бумтяха във водопадите, набъбнали от топящия се по планинските склонове сняг. Денят се стопляше все повече, докато се спускаха към долината, и скоро Хан съблече палтото си от еленова кожа и нави ръкавите на ризата си.
Овъглена лъка представляваше морава, неотдавна изпепелена от пожар. До няколко кратки години горската растителност неминуемо щеше да я превземе, но засега представляваше море от високи треви и диви цветя, осеяно с щръкналите стволове на обгорели борове. Виждаха се и повалени дънери, разпръснати по земята като по игрална дъска на великан. Високи до коляното борови фиданки стърчаха тук-там из треволяка и избуяли къпинови храсти се припичаха на слънце там, където някога се бе ширила дебела борова сянка.
Десетина сърни пасяха кротко свежата пролетна трева. Големите им уши гонеха насекомите, а на фона на кафяво-зелената палитра на моравата рижата им козина се открояваше като петна червена боя.
Пулсът на Хан се ускори. Жарава беше по-добрият стрелец от двама им, по-търпеливият в избора на мишена, ала Хан не виждаше причина да не се прицелят в две сърни. Само при мисълта за прясно месо вечно празният му стомах закър-кори.
Хан и Жарава заобиколиха ливадата и се придвижиха към онази ѝ страна, накъдето духаше вятърът, по-надолу от стадото. Хан приклекна зад голям камък, измъкна лъка си, опъна тетивата и я пробва с мазолестия си палец. Имаше нов лък, защото старият му бе омалял. И той беше изработен в клана като всичко друго в живота му, което съчетаваше изящество и практичност.
Изправи се бавно на крака и дръпна тетивата до ухото си. После застина и подуши въздуха. Лекият полъх на вятъра носеше отчетливата миризма на дървесен пушек. Погледът му изкачи планината и откри, че струйка дим прорязва склона. Обърна очи към Жарава и вдигна въпросително вежди. Жарава сви рамене. Земята беше подгизнала от вода, а пролетната растителност зеленееше, тучна и свежа. Нищо не можеше да се подпали в такъв сезон.
Сърните на моравата също уловиха миризмата. Вдигнаха глави, запръхтяха, затъпкаха тревожно с крака и завъртяха трескаво воднистите си кафяви очи. Хан отново отправи поглед към планинския склон. Вече се виждаха оранжевите, виолетовите и зелените пламъци в основата на огъня, а вятърът, духащ надолу по склона, носеше все повече горещина и пушек.
„Виолетово и зелено? – помисли си Хан. – Пламналите растения ли са с такива цветове?“
Сърните запристъпваха панически от крак на крак, сякаш несигурни накъде да тръгнат, после се обърнаха вкупом и хукнаха право към тях.
Хан бързо вдигна лъка и успя да изстреля една стрела, докато четириногите препускаха край тях. Не уцели нищо. Жарава също не извади късмет.
Хан припна след стадото. Прескачаше препятствията по пътя си, решен да опита отново, но скоро осъзна колко е безсмислено. Успя единствено да мерне съблазнителните им бели опашки, преди животните да се скрият сред боровете. Замърмори кисело под нос и тръгна с мудна крачка към Жарава, който продължаваше да се взира в планината. Линията пъстроцветен огън се търкаляше към тях с все по-голяма скорост и оставяше обгорял, опустошен пейзаж след себе си.
– Какво става? – поклати глава Жарава. – По това време на годината няма пожари.
Огнената стихия набираше мощ пред смаяните им погледи и дори прескачаше малките клисури по пътя си. Горящи въглени хвърчаха на всички страни, тласкани от брулещия склоновете вятър. Нетърпима горещина обля лицето и ръцете на Хан. Той изтупа пепелта от косата си и няколко искри от палтото си. Започваше да осъзнава, че ги грози опасност.
– Хайде. Най-добре да се махнем от пътя му!
Хукнаха през билото. Краката им се хлъзгаха по шистовите скали и мокрите листа и двамата съзнаваха, че падне ли някой, можеше да му е за последно. Скриха се зад канара, пробола тънката озеленена кожа на планината. Зайци, лисици и други дребни твари препускаха в галоп пред буйните пламъци. Огнената линия профуча край тях с ожесточено съскане и алчно погълна всичко по пътя си. А след нея препускаха трима ездачи, които я водеха като пастири пред себе си.
Хан гледаше омагьосан. Момчетата, не по-големи от него и Жарава, бяха загърнати в красиви пелерини от коприна и лятна вълна, стелещи се чак до стремената им, и дълги лъскави шалове, извезани с фантастични символи. Не яздеха дребни, рунтави планински понита, а равнински коне със стройни елегантни крака и гордо извити шии; сребърни катарами украсяваха седлата и юздечките им. Хан разбираше от коне и знаеше, че точно тези щяха да струват колкото припечелва обикновен човек за година.
И колкото той – за цял живот.
Момчетата яздеха със спокойно, непринудено високомерие, сякаш не забелязваха поразителната гледка край себе си.
Жарава замръзна на място, бронзовото му лице се вкамени, а сините му очи се премрежиха.
– Маготворци – прошепна той. Така клановете наричаха магьосниците. – Трябваше да се досетя.
Маготворци, помисли си Хан, изтръпнал от страх и вълнение. Никога не беше виждал такива отблизо. Заклинатели-те не общуваха с хора като него. Живееха в пищните дворци около замъка Превалски брод и служеха на кралицата. Много от тях изпълняваха ролята на посланици в други страни, поверена им с умисъл. Мълвата за вълшебните им сили държеше нашествениците настрана.
Най-могъщият сред тях носеше званието висш магьосник и действаше като съветник и магически повелител в кралския двор на Превала.
– Да не си припарил до магьосник – все повтаряше майка му. – Лошо е да им се набиваш на очи. Доближиш ли се твърде много, може да те изгорят жив или да те превърнат в гнус-на, безбожна твар. Хората от народа сме като кал под краката им.
Като всичко друго забранено и магьосниците привличаха Хан, но не му се отдаде случай да наруши поне това правило. На маготворците не им позволяваха да влизат в Призрачните планини; имаха право да стигат само до съвещателната си палата, а тя се намираше навръх скалния рид Сивата дама, откъдето се разкриваше изглед към целия Дол. Не стъпваха и във Вехтошарника, населения с духовити жители квартал на Превалски брод, който Хан наричаше свой дом. Ако им дотрябваше нещо от прочутите му пазари, изпращаха слугите си да го набавят.
По този начин трите народа на Превала – магьосниците от Северните острови, обитателите на Дола и кланът, живеещ високо в планината-поддържаха крехък мир.
Докато ездачите препускаха към скривалището им, Хан ги изучаваше със запленен поглед. Маготворецът най-отпред имаше права черна коса до раменете, отметната назад от клиновидната линия на челото му. Дългите му пръсти бяха окичени с множество пръстени, а на масивна верижка около врата му висеше медальон с изящна гравюра, несъмнено могъщ амулет.
Шалът му беше извезан със сребристи соколи, разперили хищно нокти. Сребристи соколи, помисли си Хан. Навярно емблемата на магьосническия му род.
Другите двама бяха рижави, с еднакви широки плоски носове и озъбени планински котки на шаловете. Братя или братовчеди, предположи Хан. Яздеха на известно разстояние от чернокосия магьосник и явно му бяха подчинени. Около вратовете им не се виждаха талисмани.
Хан възнамеряваше да остане скрит и да изчака да отминат, но Жарава очевидно имаше други планове. Изскочи от сянката на канарата и едва не налетя на препускащите коне, които така се уплашиха, че ездачите им с трудност се задържаха на седлата.
– Аз съм Жарава – заяви гръмко той на общия език – от лагера Морски борове. – Пропусна приветствения ритуал и премина към същественото: – От името на лагера настоявам да разбера кои сте и каква работа имат магьосници в Ханалеа, когато Наеминг им забранява да стъпват тук. – Жарава стоеше гордо изправен, със стиснати до тялото си юмруци, но въпреки това изглеждаше дребен на фона на тримата конника.
„Какво го прихваща Жарава?“ – питаше се Хан, докато излизаше плахо от скривалището, за да застане до приятеля си. И на него не му харесваше маготворците да скитат незаконно из техните ловни земи, но имаше благоразумието да стои настрана от зла магия.
Чернокосото момче впери кръвнишки поглед в Жарава, после видимо потрепна и ококори изненадано черните си очи, преди да възвърне хладнокръвното, презрително изражение върху лицето си.
„Да не би да познава Жарава?“ – изуми се Хан и погледна от единия към другия. Приятелят му изглежда не го познаваше.
Въпреки че Хан беше по-висок от Жарава, погледът на магьосника мина над него като вода над камък и пак се върна върху лицето на приятеля му. Хан сведе очи към окаляния си панталон от еленова кожа и ризата, купена от Вехтошарни-ка. Нямаше как да не завиди на странника за хубавата му премяна. Чувстваше се невидим на неговия фон. Незначителен.
Жарава обаче не се смущаваше от маготворци.
– Попитах какви са имената ви – повтори той. После махна с ръка към отдалечаващите се пламъци. – Това ми прилича на магьоснически огън.
„Жарава откъде знае как изглежда магьосническият огън? – зачуди се Хан. – Да не би просто да играе театър?“
Момчето с емблема на сокол обърна поглед към спътниците си, сякаш се колебаеше дали да отговори. Като не получи помощ от тях, отново се обърна към Жарава.
– Аз съм Мика Баяр от рода Соколово гнездо – изтъкна той, сякаш очакваше да паднат на колене, щом чуят името му. – Тук сме по заповед на кралицата. Кралица Мариана заедно с принцесите Раиса и Мелани ловуват в Дола. Подкарваме сърните към тях.
– Кралицата ви е заповядала да подпалите планината, за да има добър улов ли? – Жарава поклати глава в недоумение.
– Така казах, доколкото си спомням – отвърна Баяр, но нещо в изражението му подсказа на Хан, че не е съвършено искрен.
– Сърните не са собственост на кралицата – отбеляза Хан. – И ние имаме не по-малко право да ги ловуваме.
– Пък и сте непълнолетни – изтъкна Жарава. – Не ви е позволено да си служите с магия. Нито да носите амулети. – Посочи към медальона около врата на Баяр.
„Откъде е толкова запознат Жарава?“ – помисли си Хан. Той самият не знаеше нищо за правилниците на заклинателите.
Явно приятелят му засегна болното място на Баяр, защото онзи вторачи гневен поглед в него.
– Това засяга само магьосниците – отвърна маготворецът. – На теб не ти влиза в работата.
– Е, Мика Вещерняшки – подхвана Жарава, прибягвайки към обидната дума, с която в клана наричаха магьосниците, – ако кралица Мариана държи да ловува сърни през лятото, защо не се качи по-нависоко в планината, както винаги е правила?
Баяр вдигна черните си вежди.
– И там да нощува на земята рамо до рамо с дузина мърляви мъже и да изкара цяла седмица без топла вана, а после да се прибере смърдяща на пушек и пот и нахапана от буболечки? – Той прихна в смях и спътниците му се присъединиха. – Права е да предпочита условията в Дола.
„Какво ли знае той“, помисли си Хан, обзет от спомена за уютните колиби с тесни дървени легла, за песните и историите около огъня, за угощенията от общия казан. Толкова нощи заспиваше под кожи и изтъкани от клана одеяла, докато нишките на стари песни се преплитаха със сънищата му. Хан не беше член на клана, но често си мечтаеше да стане. Единствено в лагера се чувстваше у дома. Само там нямаше усещането, че се бори за живота си със зъби и нокти.

На книжния пазар от ноември 2016 г.
Обем: 432 стр.
превод: Цветелина Тенекеджиева
Издателство: Емас
ISBN: 978-954-357-342-4
Цена: 17,90 лв.

Прочетете още:

• „Полукрал“ – Джо Абъркромби
• „Краят е вечен“ – Ванина Божилова и Евгения Танева
• „Черепният трон“ – Питър В. Брет