Как се отклоняват парични помощи, дори в Дания

Група държавни чиновници върти престъпна схема за източване на пари. Не, това не се случва у нас, макар сценарият да прилича на взет от нашенската действителност, а в новия роман на датския крал на трилъра Юси Адлер-Улсен. Средства, предвидени да подпомогнат държави от Третия свят, потъват в офшорни банкови сметки, а изпечените мошеници умело прикриват следите си с рекет, подкупи и документни измами. Редовното отклоняване на парични помощи, предвидени за Африка, среща пречка в лицето на камерунски служител. Координатор на текущ проект, той надушва нещо гнило по трасето, защото обещаните плащания се бавят или въобще не постъпват. Датските бюрократи бързо-бързо му затварят устата и си плюят в пазвите с облекчение, но жертвата успява да изпрати на пръв поглед нищо незначещ есемес до Вилям Старк, финансов надзорник на проекта в Дания. Впоследствие финансовата афера взема поредната си жертва. Окрилени от „решението“ на възникналия проблем и увлечени в планове за охолно бъдеще в някой данъчен рай, измамниците изобщо не допускат, че е възможно някой отново да сложи прът в колелата на безотказно работещата им машина за източване на пари...

Петнайсетгодишният Марко е издънка на джебчийски клан. По цял ден подлага ръка в центъра на Копенхаген и вечер връчва изпросеното на тартора. Макар и на съвсем крехка възраст, той негодува вътрешно срещу тормоза, ежедневно прилаган върху членовете на клана. При опит за бягство момчето се натъква на заровен мъртвец и разбира, че тарторът и неговите най-приближени хора изпълняват и мокри поръчки. Марко решава да се самоотлъчи от престъпната общност и тръгва да се скита безпризорен из копенхагенските улици. Момчето не просто се отказва от потомствения си „поминък“, той иска да разобличи довчерашните си роднини. Марко успява да открие самоличността на убития мъж – Вилям Старк – и започва опити да алармира полицията.

Карл Мьорк се връща разочарован и изморен от командировка в Холандия. Още с влизането в Управлението го посреща новината, че се е завърнал неговият „любимец“ Ларс Бьорн. За капак Маркус Якобсен обявява, че ще се пенсионира. И сякаш това не стига, енергичната Росе място не може да си намери от желание за работа и здравата лази по нервите на Карл. Натъква се на случая с изчезването на Вилям Старк и – кой знае защо – решава, че специалният отдел „Q“ ще се заеме именно с него. А както е известно, с Росе на глава лесно не се излиза...

„Марко“ е петият случай в поредицата на датския носител на наградата „Стъклен ключ“ Юси Адлер-Улсен. А кой е той? Предприемчив бизнесмен, бивш собственик на магазин за комикси, редактор, строителен предприемач, майстор на вкусни палачинки. И най-вече – автор на страхотни трилъри, в които го има страшното, но го има и умното. Юси, който е най-продаваният датски автор от 2008-а година насам, често определя сам себе си като ленив, но всъщност е свършил толкова, за колкото на повечето от нас не биха им стигнали и два живота.

Със своите над 15 милиона продадени книги, преведени на повече от 40 езика, Юси Адлер-Улсен безспорно се е утвърдил като най-успешният датски криминален автор. Неговият комисар Карл Мьорк е неотзивчив, незаинтересован, немотивиран. Около него витае думата „не“ – или поне откакто попада в престрелка заедно с двамата си най-близки колеги. Единият умира на място, другият е парализиран от врата надолу. Само Карл е жив и здрав и вината на оцелелия го изяжда отвътре. Доскоро един от най-добрите следователи в копенхагенската полиция, Карл вече е в тежест за шефовете си и те го „повишават“ в завеждащ нов отдел, в кабинет в мазето, с надеждата да не го виждат често. Ресорът на отдел „Q“ са старите, неразрешени случаи, с които никой не иска да се занимава. Отначало Карл е доволен, защото от него не се изисква нищо. Но му назначават помощници: сириецът Асад, едновременно твърде общителен и потаен, и сприхавата и мрачна Росе. Те не оставят Карл да бездейства и постоянно го подтикват да си размърда мозъка. Неочаквано за всички, включително за самите тях, тримата формират особняшки, но истински успешен екип.

Изисква се сериозен талант, за да пишеш за „студени“ случаи, пращайки читателите ту в миналото, ту в настоящето, и все пак да създадеш напрегнат сюжет в надпревара с времето. Но ето че поредният силен автор от Скандинавието ни доказва, че криминалният жанр крие изненади.

Пролог

Есента на 2008-а

Последното утро в живота на Луи фон беше ласкаво като шепот.
Той се надигна от нара с очи, слепени от съня, и с размътен мозък, потупа по главата момиченцето, което го бе погалило по бузата, избърса кафявото ѝ носле и нахлузи джапанките, захвърлени върху измазания с глина под.
Протегна се и примижа срещу окъпаната от слънцето стая, огласяна от кудкудякането на кокошките и далечни викове на хлапета, които кършеха бананови чепки от палмите.
„Какво спокойствие“ – помисли си той и вдъхна характерния мирис на селото. По-голямо удоволствие му доставяха единствено песните около кладата на пигмеите от племето бака. Както винаги, Луи се връщаше с радост в резервата „Джа“ и Сомоломо, откъснатото от околността село на племето банту.
Зад къщурката се гонеха хлапета, а от червената пръст се вихреше пушилка. Пискливата глъч подплаши птиците тъкачи от короните на дърветата и те литнаха на ята.
Той се протегна към светлината, падаща от прозореца, опря лакти о перваза и се усмихна широко на майката на момиченцето, която стоеше до отсрещната къщурка и колеше кокошка.
Това беше последната усмивка в живота на Луи.
От палмовата горичка на около двеста метра по-нататък се зададоха жилест мъж и неговият спътник. Появата му вещаеше неприятности. Луи помнеше мускулестата фигура на Мбомо от Яунде, но не беше виждал белоликия с тебеширенобялата коса.
– Какво търси тук Мбомо? И кой е мъжът с него? – извика Луи към майката на момиченцето.
Тя сви рамене. В покрайнините на екваториалните гори туристите не бяха необичайна гледка. Защо да се тревожи? За четири-пет дни с баките в невъобразимия хаос на резервата „Джа“ европейците бяха готови да се бръкнат надълбоко в дебелите си портфейли.
В сериозния вид и съзаклятническата близост между двамата мъже обаче Луи долавяше друго. Нещо гнило. Светлокожият не беше турист, а Мбомо не идваше в този район, без предварително да е уведомил Луи. Именно той координираше усвояването на хуманитарна помощ от Дания, а Мбомо беше момче за всичко, което изпълняваше нареждания на чиновниците от Яунде. Така гласяха правилата на играта.
Дали двамата не крояха свои планове, но се стремяха да ги опазят в тайна от него? Поведението им го навеждаше точно на такива предположения. Изобщо, около текущия проект се случваха куп странни неща. Всичко се осъществяваше мудно, информационният поток се бе затлачил, плащанията непрекъснато се бавеха, а понякога и изобщо не постъпваха. Друго му бяха обещали, когато го назначиха за координатор.
Луи поклати глава. Самият той беше банту и произлизаше от срещуположния край на Камерун, стотици километри на северозапад; от село до граничните райони с Конго. Там, откъдето идваше Луи, хората отрастваха закърмени с недоверие към всичко и всички и вероятно това беше най-съществената причина Луи да посвети живота си на работата в служба на миролюбивите баки, пигмеите в резервата Джа. Историята на техния произход се коренеше далеч назад във времето, когато са възникнали тропическите гори. За тях негативни думи като „недоверие“ изобщо не съществуваха.
За Луи тези обичливи души представляваха истински оазис от доброта в околния прокълнат свят. От емоционалната свързаност с баките и техните територии Луи черпеше утеха, която действаше като балсам на душата му, ала въпреки всичко у него се прокрадна съмнение за злонамереност.
Беше ли изобщо възможно някога човек да се освободи напълно от подобно чувство?
Откри джипа на Мбомо отвъд третата редица къщи. Зад волана седеше дълбоко заспал мъж в подгизнала от пот футболна фланелка.
– Мбомо мен ли търси, Силу? – попита Луи едрия мъжага, по-черен от въглен.
Заспалият се протегна и се опита да се ориентира къде, по дяволите, се намира.
Поклати глава. Явно нямаше никаква представа за какво говори Луи.
– А кой е белоликият, който дойде с Мбомо? Познаваш ли го? – продължи да разпитва Луи.
Шофьорът се прозина.
– французин ли е?
– Не – отговори мъжът и сви рамене. – Говори малко френски, но е някъде от северните страни.
– Ясно – безпокойство сви стомаха му. – Да не е датчанин?
Шофьорът го посочи с показалец: бинго!
Така, значи. Лошо, много лошо.
Когато не се бореше за бъдещето на пигмеите, Луи воюваше за благото на горските животни. Всяко село около джунглата на пигмеите беше своеобразен развъдник на млади бракониери и десетки мандрили и антилопи ежедневно ставаха плячка на незаконни ловци.
Но макар отношенията между Луи и бракониерите да бяха силно обтегнати, той не се свенеше да се качи на някой от мотоциклетите на тези негодници, за да го превозят през гъсталаците. Три километра по тесните пътеки до селото на баките за шест минути – кой би отказал, ако времето го притиска?
Още щом се показаха измазаните с глина къщурки, Луи разбра какво се е случило, защото го посрещнаха само най-малките деца и изгладнелите помияри, изплезили език.
Луи откри вожда на селото върху ложе от палмови листа. Над него се носеха алкохолни изпарения. Около изпадналия в полунесвяст Мулунго се въргаляха празни пликчета от уиски1 – хвърляха такива на отсрещния бряг на реката. Запоят несъмнено бе продължил цяла нощ, а съдейки по тишината, определено всички жители на селото бяха взели участие.
Луи провря последователно глава в няколко претъпкани къщи от палмови клони и откри едва неколцина мъже и жени, способни да му кимнат замаяно.
„Ето така си осигуряваш покорството и мълчанието на чедата на природата – помисли си той. – Срещу малко алкохол и дрога играят по твоята свирка.“
Съвсем просто.
Върна се в къщурката, воняща на мухъл, и ритна силно вожда. Жилестото тяло на Мулунго подскочи и острите му като шило зъби се оголиха в гузна усмивка. Луи обаче нямаше да се поддаде на подобен опит за умилостивяване.
Посочи празните пликчета от уиски.
– Защо ви дадоха пари, Мулунго? – попита той.
Вождът на баките вдигна глава и сви рамене. В джунглата думата „защо“ се употребява рядко.
1 В Камерун, предимно по финансови причини, алкохолът и по-специално уискито се продава в найлонови пликчета с вместимост 40-50 милилитра. – Бел. прев.
– Мбомо ли ви ги даде? Колко?
– Десет хиляди франка!
Баките винаги закръгляха – особено ставаше ли дума за суми от въпросния порядък.
Луи кимна. Този проклетник Мбомо! Защо го правеше?
– Десет хиляди, ясно. Колко често ви дава пари?
Мулунго сви рамене. И възприятието за време не е сред силните страни на баките.
– Не сте засадили новата реколта, както се бяхме разбрали. Каква е причината?
– Парите не са постъпили, Луи. Много добре знаеш.
– Как така не са постъпили, Мулунго? Та нали видях платежните нареждания с очите си. Изпратени са преди повече от месец.
Какво ставаше? За трети път възникваше подобно несъответствие.
Луи вдигна глава. Пърпорене на мотопед се смеси с песента на цикадите.
Беше готов да се обзаложи, че пристига Мбомо. Надяваше се поне от него да получи задоволително обяснение за всичко това.
Огледа се на всички страни. Тук нещо не беше наред, направо си беше гнило, но съвсем скоро щеше да се изясни. Защото макар Мбомо да стърчеше с една глава над Луи и да имаше ръце на горила, Луи не се боеше от него.
Щом баките не могат да отговорят на въпросите на Луи, този нещастник ще го стори: защо идва? Къде са парите? Защо не са започнали засаждането? И кой е белоликият спътник на Мбомо?
Луи държеше непременно да получи отговори.
Затова застана насред площадката и зачака. Облакът прах над обвитите в мараня храсти бавно се приближаваше към къщите.
Още преди Мбомо да слезе от мотоциклета, Луи ще го пресрещне, ще протегне ръце към него и ще го засипе с обвинения. Ще го заплаши с разобличаване и линч. Ще му заяви направо, че ако е злоупотребил със средства, предвидени да се обезпечи бъдещото съществуване на баките в гората, следващото, в което алчните му пръсти ще се вкопчат, ще бъдат решетките на килия в затвора „Конденгуй“.
Името беше достатъчно да вледени кръвта в жилите на всеки нормален човек.
Пърпоренето на мотоциклета напълно заглуши песента на цикадите.
Щом мотоциклетът се откъсна от храсталаците и прекоси площадката с надут клаксон, Луи забеляза тежкия сандък върху багажника на „Кавазаки“-то. След секунди околните къщи се оживиха. От вратите наизскачаха сънливи глави, най-пъргавите мъже се спуснаха навън, все едно задавеното гълголене от течността в сандъка беше божие знамение за задаващ се потоп.
Мбомо раздаде пликчета с уиски на множеството протегнати ръце и прикова застрашителен поглед в Луи.
В този миг Луи разбра какво предстои. Мачетето, увиснало на гърба на Мбомо, говореше недвусмислено, че ако Луи не избяга, оръжието ще бъде използвано срещу него. От пигмеите не можеше да очаква помощ – не и в състоянието, в което се намираха.
– Има още! – увери ги Мбомо, тръшна сандъка с пликовете на земята и се обърна към Луи.
Той инстинктивно хукна. Зад гърба си чуваше въодушевените възгласи на баките. „Ако Мбомо ме хване, с мен е свършено“ – помисли си той, докато очите му търсеха най-подходящото място да прегази мочурището и сечиво, останало от баките, за да му послужи като оръжие срещу Мбомо.
Пъргавият Луи беше много по-атлетичен от противника си, прекарал целия си живот в Дуала и Яунде, без да се научи да избягва клопките в плетеницата от коренища, коварни дупки и бабунки. Затова Луи се чувстваше върху сигурна почва дори когато зад него се разнесе звукът от тежко бягащи стъпки, а отпред страничните пътеки към реката се разклоняваха в безброй жили.
Трябваше само да се добере до един от изкорубените дънери преди Мбомо. Прекоси ли реката, ще отърве кожата. Жителите на Сомоломо ще го защитят.
От кафеникавозеления гъсталак го лъхна остра, влажна смрад. Опитен водач като Луи умееше да разпознава подобни сигнали. „Още само стотина метра до реката“ – помисли си той и след секунда пропадна до колене в мочурище.
Размаха ръце напосоки. Не се ли уловеше за някое стъбло наоколо, калта щеше да го погълне за нула време. А забавеше ли се още малко при прегазването на блатото, Мбомо щеше да го настигне. Луи чуваше съвсем наблизо тежкото тропане от стъпките му.
Изпълни дробовете си с въздух, стисна устни и протегна горната част на тялото си толкова напред, че гърбът му изпука. Ръцете му откършиха клонки, а над диво ококорените му очи се полепиха листа. Само за петнайсет секунди успя да се хване и да се изтегли от блатото, но и тези секунди се оказаха много. Шубраците изшумоляха и ударът покоси в гръб Луи по едната плешка. Светкавично и парещо.
Луи инстинктивно мобилизира всичките си сили само и само да не падне. Затова успя да се измъкне от блатото и да се отдалечи, докато ругатните на Мбомо отекваха над короните на дърветата.
Тресавището повлече и него.
Чак когато стигна до реката, Луи усети и болката в цялата ѝ сила, и лепнещата по гърба му риза.
До брега се строполи, омаломощен до краен предел. В този миг Луи знаеше, че ще умре.
И докато тялото му се отпускаше напред, а ситните камъчета от речния бряг се заплитаха в косата му, той с мъка извади мобилния си телефон от страничния джоб на панталона си и натисна иконата „съобщения“.
След всяко натискане на бутон трескав удар на сърцето му изпомпваше мощна порция кръв и тя бликаше на тласъци от раната. Написа есемеса и натисна „изпрати“. С отделни припламвания на съзнанието си установи, че апаратът няма обхват.
Последното, което сетивата на Луи фон отчетоха, бяха вибрациите от тежки стъпки по земята. И как някой изтръгна телефона от ръката му.
* * *
Мбомо Зим беше доволен. Танцът на джипа по неравния, тъмночервен чакълест път през джунглата скоро приключваше. Щяха да се качат на главното шосе към Яунде. За щастие спътникът му не изкоментира изобщо случилото се. Всичко протече по план. Мбомо бутна трупа на Луи фон в реката. Течението и крокодилите щяха да свършат останалото.
В общи линии събитията се развиха съвсем приемливо. Единственият тип, способен да осуети начинанието, бе елиминиран и пред тях се разстилаше светло бъдеще.
Мисията изпълнена – в жаргона на американски екшън.
Мбомо погледна мобилния телефон, изтръгнат от ръката на умиращия Луи. За символичната сума от няколко франка ще купи нова SIM карта и ето ти подарък за рождения ден на синчето.
Докато доволно си представяше лицето на наследника си, когато му поднесе телефона, екранът светна и даде знак, че контактът с мобилната мрежа е възстановен.
След няколко секунди дискретно пиукане извести за успешно изпратен есемес.

Първа глава

Есента на 2008-а

Рене Е. Ериксен не беше човек на крайната предпазливост. Навярно затова пораженията и победите се редуваха напълно непредвидимо в живота му. Ала в своята съвкупност низът от падения и възходи даваше основания за удовлетвореност. До голяма степен той го отдаваше и на късмета си.
Въпреки всичко обаче Рене беше философска натура. Още като дете житейските въпроси и сблъсъци често го бяха подтиквали да търси убежище в полите на майка си. И съвсем закономерно по-нататък, през зрелите си години, той се грижеше да си подсигури що-годе задоволителен път за отстъпление, впуснеше ли се презглава в ново начинание.
Затова Рене умува дълго, когато неговият добър приятел и съученик Тайс Снап, директор на банка „Каребек“, се обади в кабинета му в министерството и му отправи предложение, което при нормални обстоятелства човек с високата длъжност на Рене би сметнал за крайно неприемливо.
Това се случи в първите дни, когато банковата криза започна да показва реалните пропорции на противното си лице, а резултатът от машинациите на алчни борсови спекуланти и от безотговорната икономическа политика на действащото правителство удари безпощадно всички, печелещи от отпускане на кредити.
По този повод се обаждаше Тайс Снап.
– Ако не налеем допълнителен капитал, банката ни, опасявам се, ще фалира до два месеца.
– А моите акции? – възкликна Рене, докато с разтуптяно сърце и смръщено чело си представяше как обещаният идиличен луксозен пенсионерски живот под южни палми рухва, сякаш е кула от карти.
– Не ме ли чу? Ако не вземем радикални мерки, ще изгубим не само твоите акции, а и цялото имущество. Уви, така стоят нещата – отвърна Тайс Снап.
Последвалата пауза беше като между приятели. Двамата нито изпаднаха във възмутени тиради, нито се опитаха да я запълнят с безсмислени реплики.
За миг Рене оброни глава и си пое дъх толкова дълбоко, че го заболя. Това беше положението и се налагаше да мислят и действат в съответствие с него. Стомахът го присви, по челото му изби студена пот, но в качеството си на шеф на Агенцията за одит на средства, отпускани на развиващи се държави, беше свикнал да запазва хладнокръвие в стресови ситуации.
Издиша.
– Допълнителен капитал, казваш? Какво ще рече това по-конкретно?
– Двеста до двеста и петдесет милиона крони за четири-пет години.
При тази цифра потта отново изби под яката на Рене.
– За бога, Тайс! Това прави петдесет милиона на година!
– Знам. Положението наистина е много кофти. От четири седмици опитваме всевъзможни средства да спасим банката, но клиентите ни не са достатъчно платежоспособни. През изминалите две години твърде бързо отпускахме кредити, без да търсим обезпечение. Даваме си сметка чак сега, когато имотният пазар се срива.
– По дяволите, човече, трябва да действаме незабавно. Не може ли да изтеглим личните си активи?

На книжния пазар от декември 2016 г.
Превод: Ева Кънева
Обем: 568 стр.
Редактор: Цвета Германова
Издателство: Емас
ISBN: 978-954-357-344-8?
Корична цена: 19 лв.

Прочетете още:

• „Пациент 64“
• „Убийци на фазани“