Илюзорна любов, физическо насилие, пречистващо приятелство

Излезе една от най-дългоочакваните български книги. Авторката на „Гръцко кафе“ Катерина Хапсали ни повежда на опияняващо пътешествие с новия си роман, който носи заглавие „Сливовиц“.

„Сливовиц“ е книга за откриването на Дом, но не като място в пространството, а като място в сърцето. Млада жена с успешна кариера е на ръба на екзистенциална криза. По пътя към спасението тя преминава през илюзорна любов, физическо насилие, безсънни нощи и пресушени бутилки. И през пречистващо приятелство, което преодолява географските разстояния и свързва два човешки свята в духовно родство. По думите на Светлозар Желев „Сливовиц“ е глътка леден огън, една дълбока, красива, тъжна, понякога болезнена, но искрена и в крайна сметка всепобеждаваща човешка история, истинска еманация на приятелството и любовта...

Катерина Хапсали е известна българска журналистка и писателка. С романа „Гръцко кафе“, който светкавично се превръща в бестселър, влиза стремглаво в писателските среди. „Кафето“, както бързо става популярно сред читателите, грабва наградата „Перото“ в категория проза за 2015 г., както и приза „Цветето на Хеликон“ за 2016 г. През 2017 г. излезе дебютната стихосбирка на Катерина Хапсали – „През девет планини“.

Заповядайте на премиерата на „Сливовиц“ на 21 март, четвъртък, от 19:00 ч. в КЛУБ 1, НДК! В ролята на водещ влиза Драгомир Симеонов, а големите български актьори Руси Чанев и Койна Русева ще предложат избрани откъси на вниманието на публиката.

Откъс

1.

– Два големи бърбъна. В една чаша. Без лед.
Казвам го с подкупваща усмивка и кимвам към бутилката „Джентълмен Джак“ на рафта. Човекът срещу мен се ококорва. Малко след осем сутринта е, а някаква руса жена с размазана спирала под зачервените си очи иска гигантски джак облегната на тезгяха на кафенето. Същото кафене, което вечер понякога се превръща почти в бар – когато кварталните лентяи решат да ударят по още една табла и почнат, улисани в играта, да поръчват бира след бира...
Виж, бърбън не си поръчват. Камо ли водна чаша с това питие.
Знам, че ако трябва да бъда прецизна, не бива да наричам „Джак Даниълс“ бърбън, а „Тенеси уиски“. Но процесът по финалното омекотяване на уискито – преминаването му през филтър от въглени на сладък клен, е нелепо уточнение предвид мястото, на което се намирам. А и надали интересува някого. Аз може и да познавам отровата си добре, но това е само защото обичам да се съсипвам изискано.
Тук дори фактът, че си поръчвам нещо различно от бира или евтина водка, е вече събитие.
Барманът – попрехвърлил петдесетте, но още наричан свойски „момчето“, домъкнал някога тази бутилка „Джак“ за престиж и тя си стояла тук от сума ти време, пълна и запечатана, на централния рафт. Така както една моя леля слагаше хубава кутия бонбони на видно място в бюфета си, „да замирише къщата на виенски салон“, и не я отваряше с години, докато хартията ѝ не почне да променя цвета си. Шишето „Джентълмен Джак“ било извор на шеги и закачки сред посетителите и фетиш за няколкото сериозни алкохолици сред тях. Не заради цената на питието, разбира се – всеки би могъл да си позволи подобна поръчка понякога. А защото каквото и да купува, човек едновременно определя и собствената си стойност. Познавам бедни артисти, които с широк жест дават последните си пари, вдигайки шумен тост. Както и хора от комфортните пасбища на средната класа, които пазаруват единствено на промоция.
Е, в това кафене артисти не стъпват. А историята с прослoвутия „Джентълмен Джак“ стигна до мен през бъбривата ми съседка, с която живеем в съседния вход. Не че държа да съм запозната с подобни махленски детайли. Но как да спреш словесния поток на жена, приклещена от самотата на застаряваща бивша красавица. Жена, чийто живот минава в колекциониране на квартални истории, сюжети от сериали и оправдания за все по-рехавите посещения на учениците ѝ по солфеж и пиано. За радост на голяма част от съседите, които вместо клавирни инструменти предпочитат класическото щракане с пръсти.
Но да оставим музикалните вкусове на нашия вход и да се върнем на факта, че очаквам да замъгля допълнително тази и без това мъглива мартенска сутрин с конска доза бърбън – закуска за шампиони.
Истината е, че в това кафене кракът ми не бе стъпвал до днес. Обикновено ходя по друг тип места. Такива, в които по-важно от това да бъдеш, е да бъдеш видян. Но точно сега искам тъкмо обратното – да се сгуша в комфорта на относителната си анонимност. Сред хора, които не знаят името ми, макар и да са ме мяркали из квартала.
Та нали самият Тенеси Уилямс беше заключил, че най-добре се плаче пред непознати... Ето, второ споменаване на думата „Тенеси“ за деня.
Понякога се вторачвам в подобни детайли.
– Е, ще ми налеете ли?
Започвам да нервнича. Знам, че поръчката ми е необичайна. Но като човек от рекламния бранш, години наред повтарям кухата консуматорска мантра, че клиентът винаги има право. Понякога даже успявам да си повярвам. Като сега. Пък и стъписаното изражение срещу мен все повече ме изнервя. И без туй напрежението тиктака като бомба с часовников механизъм в неспалата ми глава и всеки момент ще избухне в истерия. Ако не клъцна правилната жичка с ударна доза твърд алкохол. Човекът се задвижва по-скоро от рефлекс, отколкото от желание. Отваря бааавно бутилката, все едно му се свиди, и още по-мудно отмерва два големи джака с метално канче, което пронизва естетическото ми чувство. Все си мисля, че сервирането на питие трябва да е изискано като в класически филм – с естествена прецизност ръката на бармана да отлее желаното количество от една вече преполовена бутилка, докато очите му те гледат съзаклятнически, а отнякъде звучи Шърли Беси...
Нищо подобно не се случва, уви.
Питам какво дължа и оставям пари на тезгяха.
– Задръжте рестото.
Знам, че давам твърде голям бакшиш. Надявам се, че така показвам поне мъничко превъзходство. И че поръчката ми ще се възприеме по-скоро като проява на екстравагантност, отколкото като акт на сутрешно отчаяние.
Облакътявам се на една от масите. Истината е, че не бързам заникъде. Преди малко отведоха с белезници последния ми приятел. Добре че се намесиха съседите – след поредицата шумни скандали и тряскане на врати нощ подир нощ. Самата аз надали щях да викна полиция. Не дори и след онзи удар, който сякаш развъртя като с тирбушон шията ми и не знам как главата ми не изхвръкна и не се заби като кървава комета в тавана.
Все си мислех, че мога да се справя с тази стена от гняв срещу мен. Но дори и двамата полицаи със завидна физика и несравнимо повече опит едвам обуздаха разфучалата се стихия.
Демоните дават на човек почти свръхестествена мощ, а да се бориш с чужди бесове, е загубена кауза. Само стопанинът им може да ги върже и укроти...
В кафенето влизат няколко чичовци, към които на село спокойно можеш да се обърнеш с „дядо“. На онази особена неопределена възраст, която кара всички мъже да изглеждат странно еднакви. Защото белезите на живота са покрили със сходно разочарование някога различните им лица.
Поръчват си кафе за по петдесет стотинки, дочувам оживен шепот. Не е нужно да се напрягам, за да разбера, че обсъждат именно мен.
Не стига че съм някакъв чужд елемент, освободил духа от бутилката (да, тяхната заветна, легендарна бутилка!), ами вече съм отворила и стар червен лаптоп. Ударите по клавиатурата му се чуват отчетливо.
Май дойде моментът официално да ви се представя. Казвам се Александра и съм на трийсет и пет години. Точно в този момент не съм сигурна дали ще навърша трийсет и шест. Трагично ли ви звуча? Няма да се учудя, ако е така. Животът е трагедия за тези, които чувстват, и комедия за онези, които мислят. Установил го e френският есеист Жан дьо Лабрюйер. А от неговия XVII век до днес не сме мръднали в нищо съществено. Колкото и да смятаме, че държим юздите на света във всеки технически дребен детайл, още сме малки и объркани пред грандиозната мистерия на човешката ни природа.
– Не можеш без мен, аз вече съм част от теб!
Така изкрещя моят приятел, докато полицаите го влачеха към асансьора. И хем не беше прав, хем беше. Защото истината е, че можеш да оцелееш и без всяка любов, колкото и непосилно да ти изглежда това в първия миг след раздялата. Замислете се: колко хора са твърдели, че не могат да живеят без вас, а после изобщо не са бързали да се преселят в Отвъдното?
Но и всяка любов става завинаги част от теб... Може да не се сещаш често за нея, може да я затвориш в най-непрогледния зандан на сърцето си, но тя е парченце от пъзела на твоето същество. Парченце, без което не си цял.
Как да изтриеш онези, чертали заедно с теб кривата на живота ти?
Те са в теб, ти си в тях.
Неизбежност.
– Вкусно ли е уискито? – пита ме на крак до моята маса един чичо-дядо.
От онези особено заклети квартални айляци, които рано щурмуват кафенето, за да заемат удобни позиции.
Измервам го с поглед – от нахалните му очи и усмивката с жълто-кафяви зъби, през размъкнатия пуловер и долнището на анцуг до чехлите „за навън“. Какво иска от мен този човек? Решавам да не отвърна. А той, уловил презрителния ми поглед, се дръпва встрани.
И все пак някакво дяволче в мен проговаря:
– Всъщност е „Тенеси уиски“. Поне научете разликата!
Прехапвам устни. Защо се заяждам? Та нали човек е толкова малък или голям, колкото дребни или сериозни противници си избира.
Чичо-дядото, слава богу, не отговаря. Една нелепа схватка по-малко...
Отпивам от добрия стар джак, задържам глътката дълго в устата си. Знам, че след тези двеста милиграма светът ми няма да стане по-разбираем, но поне ще го преглъщам по-лесно.
Казах, че искам да ви се представя. Какво да ви разкажа за себе си? Може би това, че твърде дълго работех в рекламния отдел на модно списание, ловко убеждавайки хора с пари да инвестират в пясъчни кули. Но дали това ме описва? Нека прибавя и факта, че в края на деветдесетте години заминах да уча медии и реклама в Охайо и се върнах внезапно три семестъра преди да завърша – заради зле умиращата ми майка.
Часът на нашата смърт е рядко въпрос на избор, но в самото умиране може да покажем стил и характер.
Майка ми не се справи добре.
Вайкаше се театрално пред все по-отчетливите стъпки на неизбежното. Отказваше да приеме финалното спускане на завесата. Правеше това, което категорично бе заклеймявала цял живот: хленчеше. Трудно ми беше да разпозная в мрънкащите контури под завивката онази жена, чието ледено строго присъствие ме караше да изгризвам ноктите си до кръв от съвсем малка.
Кога всъщност сме истински: когато живеем или когато умираме? И ако само дъхът на смъртта отвява от лицата ни маските, можем ли да кажем, че някога автентично сме съществували?
Кой знае – ако майка ми бе осъзнала по-рано колко крехка и смъртна е, може би щеше да пълни с повече смисъл отпуснатите ѝ от вечността мигове.
Моето връщане, естествено, не я излекува, само леко облекчи съвестта ми. Не че имах някаква вина за свирепия рак. Не аз се тровех десетилетия наред с омраза към самия живот, който рано или късно си отмъщава, ако не е обичан... Но когато от дете слушаш обвинението – независимо дали си счупила чаша, или си се прибрала с петица, – че ще вкараш някого в гроба, някак редно е да присъстваш на тържественото събитие.
Не се върнах в Щатите след погребението на майка ми. Да притежавам американска диплома, не беше мой, а неин фетиш. Заедно с тялото ѝ в земята зарових и всичките ѝ свирепи изисквания. Осъзнах колко дълго бях вървяла превита под тежестта им.
Беше като да се сбогуваш внезапно с гърбица – в първия момент се чувстваш ограбен. Майка ми така и не разбра колко различни сме всъщност: докато тя кроеше винаги някакви планове, аз просто имах мечти. Така и не се научих да ги подреждам и степенувам. Отказвах да мисля за полета като за траектория. Дори и сега, на трийсет и пет, в моментите ми на ентусиазъм не посочвам с пръст някаква цел, а ги размахвам. Крилете.
Живея в софийски квартал, който минава за средно добър, без претенцията да бъде „престижен“. В приличен апартамент, вързан с ипотека, която най-вероятно ще изплащам до сетния си дъх, че и след това. Но какво пък. Тъй или иначе, вечно дължим нещо някому, а най-вече на себе си.
Нямам деца. Нито котки, кучета и прочие пухкави същества, които гордо да показвам с родителско умиление.
Обичам хубавата храна, но не умея да готвя. Мога да различа всякакви видове суши и нудълс с просто око; на работни обеди експертно поръчвам десерти с имена като „Мате чийзкейк“ или „Сълза от Везувий“, но вкъщи съм сръчна единствено със салатите. Докато ги вадя от опаковките им и ги овкусявам с готовия сос.
Знам, че някъде в мен живее и една по-женствена Александра. Просто двете още не сме се срещнали.
Вземам, или поне вземах, добри пари за момиче от средната, амбицирана да надскочи себе си класа. Онази, която не иска да пазарува единствено на промоция. И която държи да показва как денят ѝ започва с преглед на световния културен афиш.
Твърдят, дори убедително, че съм хубава. От известно време не съм сигурна дали това е така. Трудно е да видиш човека срещу теб в огледалото през премрежени от алкохол или сълзи очи.
Ето, това е нещо като бърз автопортрет. Или поне набързо нахвърляни щрихи. Както вече ви казах, всеки човек е сбор от хората, шествали из живота му. За да ме проумеете, трябва да познавате тях. В техните черти, чувства и жестове може и аз да се открия накрая.
Все пак най-важната врата на познанието винаги се отваря навътре.
А човек разказва не толкова за да каже нещо на другите, колкото сам да го разбере. Затова тракам усилено по тези клавиши сега, в компанията на великански джак и зяпнали хора наоколо.
Телефонът ми изписуква.
Съобщение.
„Добро утро за теб, лека нощ за мен, скъпо момиче. Надявам се, че не танцуваш на някой перваз. Ако е така, влез вътре. До утре."
Усмихвам се за първи път в тази размазана от снощна спирала утрин. После пожелавам през седем часа разлика „лека нощ“ на Боб.
Боб Спанич.
Моят ангел пазител, когото никога не съм виждала.
Но колцина щастливци си виждат приживе ангелите?
Ти спи, приятелю. Аз ще разказвам.
На теб, на света, но най-вече на себе си.

На книжния пазар от 13 март 2019 г.
Обем: 240 стр.
Издателство: „Колибри“
Корична цена: 15 лв.