Двойното дъно на класиката: От Ботев и Вазов до Йовков и Далчев

За автора:
Д-р Йордан Ефтимов е главен асистент по теория на литературата в Нов български университет, София.
От 1993 г. с прекъсвания е редактор на независимото седмично издание за култура „Литературен вестник“, както и на списанията „Език и литература“ и „Следва“.
Автор е на научнопопулярните книги „Антична литература“ (2001) и „Модернизъм“ (2003), както и на монографията „Опроверганата добродетел. Опити върху Цветан Марангозов“ (2008). Редактор е на „Увод в литературната теория“ на Тери Игълтън (2003) и на сборниците „Литературни култури и социални митове“ (ч. I – 2003, ч. II – 2005) и „Да четем Далчев“ (2006).
Известен оперативен критик – наблюдател на книжния пазар на вестник „Капитал“ (от ноември 2008 г.), автор и водещ на предаването „Книжни тигри“ по Radio France International (2001 – 2005), на „Студио „Хеликон“ в програма „Хоризонт“ на БНР (2005 – 2007) и на „Зона за четене“ по телевизия PRO.BG от ноември 2009 г.).

За книгата:

Задача на тази книга е не да реставрира и консервира (ценното), а да инвентаризира (наличното – видимото и скритото). Тя има за противници остарялото, но и тривиалното – критическите шлагери.
проф. Валери Стефанов, Софийски университет

Книгата на Йордан Ефтимов очертава един елегантен и радикален друг свят, в който може да съществува българската литература. Авторът гради през оптиката на образцови текстове представата, че литературознанието може да бъде интересно и занимателно.
проф. Цветан Ракьовски, Югозападен университет, Благоевград

Още отсъстващият „куфар“ в мистериозната метафора на заглавието „Двойното дъно на класиката“ дискретно предупреждава, че ни очаква нестандартно литературно пътуване. Йордан Ефтимов е многолик литератор, когото можем да срещнем край сергията с книги, на среднощно поетическо четене, в центъра на остра полемика и на академичната катедра. В книгата си с анализи той тръгва на литературно пътуване с куфар с двойно дъно, а най-интересното е, че през целия път авторът е ту обикновен пътник сред литературната публика, ту вещ екскурзовод сред любознателните читатели, ту контрольор на потиснатите в дъното значения, ту митничар на културните трансфери...
проф. Яни Милчаков, Шуменски университет

Удивителна е способността на Йордан Ефтимов да подхожда към литературата без дисциплинарните решетки, в които институционализираното четене я е затворило. Той не се интересува дали текстът е „творба“ и не знае какво трябва да се открие в него. И затова открива много повече.
доц. Бойко Пенчев, Софийски университет

Аз не препоръчвам да се чете книгата „Двойното дъно на класиката“ на Йордан Ефтимов. Аз просто я чета с удоволствие.
проф. Никита Нанков, University of Puerto Rico, Rio Piedras

Откъс:

Двете меланхолии: случаят с едно понятие на Късното възраждане
Една от темите, ползващи се с почти никакъв интерес в съвременното, уж все по-културологично литературознание, е тази за болестите като метафори. Досега най-често болестите са се появявали в импресионистични есета, където е ставало дума за симпатията и състраданието, което читателят едва ли не бил задължен да изпитва към болнавите и недъгавите герои на Йовков или Талев, или просто в позитивистки по дух, но недостатъчно добросъвестни и с ниска светлочувствителност изброявания на болести, появяващи се съвсем като удвоявания на вътрешния живот на характерите . Единственото изследване, което открива широка перспектива пред българските „културни изследвания“ по отношение на реторическия ресурс на болестите – на техния потенциал да морализират и дори да политизират, – е една статия на Инна Пелева от 1991 г. . Затова работата по разкриването на дискурсивните процедури, превърнали болестта в мощен инструмент за идеологизиране на текста, тепърва предстои. Тепърва трябва да бъде картографирано полето, да се открие път за проследяването на основните магистрали, да се мисли около импортния произход на съответните образи и българските им щамове. Отсега може да се каже, че проникновението, с което патентовалата тази посока на изследване Сюзан Зонтаг разкрива едрите механизми на употребата на болестите, едва ли може лесно да бъде достигнато и повторено. Едва ли ще се открият по-мощни в реторически аспект болести от онези, с които се занимава тя: венерическите . Твърде рано е да се правят предположения, но въпреки слабите ми проучвания до този момент, бих се осмелил да прибавя към тях все пак още две групи: душевните и болестите на белите дробове.
Венерическите болести, както Сюзан Зонтаг виртуозно показва, първо претърпяват процес на психологизация, който им донася веднага и едно етическо дъно – те се превръщат в черта от характера, а още по-често и в черта на социалната категория, към която принадлежи съответният обсъждан индивид . Същевременно Зонтаг не се отказва от историзация на изследването си, твърдейки например, че през XX век могат да бъдат морализирани само болестите, предавани по полов път .
За да завърша тези уводни думи, трябва да прибавя още, че с определен политически потенциал се ползват очевидно някои заразни болести, чиито епидемии избухват по време на война или пък са ясен знак за живот в нищета. Дизентерията, тифуса и проказата у Димитър Димов дори бяха дискутирани в учебник за средното училище . Маларията на Хиршфогел и петнистият тиф на Ередия бяха въвлечени в обща решетка с образите на опиума и тютюна . В един може би насилен анализ показах как днес, в края на XX век, масмедиите носят алегорическа контрабанда, как използват болестите като морални метафори .
Действително, докато през XX век болестите вече се превръщат в един добре осъзнат символ, особено любопитно е какъв статут имат те през Възраждането с неговата, така да се каже, предлитературна литература. Известна ми е само една монография – „Природонаучните знания през Възраждането“ на Нели Бъчварова – издание на БАН от 70-те години, в което позитивистката бленда пречи на дискурсивния анализ, който би използвал и онези текстове, които лесно са били приемани за литература и съответно са останали зад борда на едно търсене, което ясно разграничава „научно“ от „художествено“.
Едно от понятията, с които импресионистичното литературознание често спекулира, но което има своите употреби и морализации още през Възраждането, е меланхолията. Днес меланхолията е почти парола и положително натоварен оценъчен термин, чрез който публицистично-научнопопулярните текстове сочат необяснимо за самите себе си харесвани автори и произведения . И може би централно място в тази мода имат Валтер Бенямин, Жан Старобински, Юлия Кръстева, Роуз Чеймбърс с изследванията си върху Бодлер и декадентите.
Но през Възраждането, Българското възраждане, меланхолията не се ползва с добре проследима връзка, отвеждаща към бароковата теория на темпераментите и хуморите, нито пък към нейната употреба от декадентите от 80-те години на XIX в. във Франция. Меланхолията се среща оперативно, като инструмент за обобщаване, за квазинаучно класифициране на личностни или етнически черти. Така в един от пробитите си от песимизъм текстове за българското нещастие и неговите причини, Петко Славейков заключава:
Да не ходим по-далеч: земете гърка с примерната му любов към отечеството и българина с крайната му особитост и ще видите доде е достигнало, колко ся е развило и обогатило отечеството на единият и где лежи голямото на другият.
Пред да оставите тойзи пример, извлечете още и тази истина, че гъркът обича още и всякого гърка, което произхожда от родолюбието му; затова те един други ся нагледват, едни други си пристояват като челяд на една фамилия, идни други ся хвалят, подкрепяват ся, защитават ся, отварят си доверие (кредит), почитат ся, насърчават ся, въздигат ся, последствие на тази взаимна обязаност, която им налага народолюбието, всякой грък е верен за утрето си и затова е пълен с бодрост, с весел дух, затова още е и лек, и хубав, и щастлив.
Тъй ли е и с българинът? Много далеч! Той, от самолюбието си осамотен, не мисли освен за утрето си. И как да не мисли? Той, като не обича ближният си, мисли, че и он не ще го обича, прочее не ся надее никому си и има право да ся не надее, защото всите нему ближни са подобни нему. Това утре често му представя страшни призраци, челото му ся бърчее, окото му ся помрачава, сърцето му ся стяга, а ръката повече. А тогаз могат ли, молим, и плановете, които кроят за работата си, да сполучват? Ето защо българинът клони към меланхолията.

Обем: 184 стр. На книжния пазар от 21.05.2010 г.
Корична цена: 9,95 лв.

* * *

„Американски тетрадки“ – стихосбирка от Пейчо Кънев
Любовта на Мара Белчева и Пенчо Славейков в книга