Звън на пиано, един-единствен звук от минало време

Беше късно, в една изгубена вечер. Любовта вървеше сама по замръзнала улица. Остаряла, раздърпана, тъжна, тя дори не усещаше леда в косите си.. И внезапно спря пред стария бар. Отдавна затворен, с прогнили дъски пред вратата и тъмни, мръсни прозорци. Останки от перде закриваха тъмнината, но тя надникна. Спомен ? Може би търсеше останки от забравени звуци? Пръстите й още помнеха часа, когато угаси последната свещ. А от тогава в сърцето й като в празна ледена пустиня бродеха ветрове...
Любовта опря чело в стъклото и заплака. Тихо, без глас и без сълзи. Само с онова вледенено сърце, което единствено ветровете слушаха.. И тогава го чу – звън на пиано, един-единствен звук от минало време... Чу го отнякъде и не повярва.. Дълги леки пръсти докоснаха косата й и парчетата лед звъннаха неестествено. Тя стоеше там, невярваща, в студената зима, на тротоара пред един пустеещ бар и някак, със забравено отколешно знание, до сърцето й достигна нежност. Пръстите останаха в косите й и тя усети капките разтопен лед, усети сълза, гореща и горчива по отдавна безчувственото си лице. Нежността не си отиваше., Любовта не вярваше.. Не вярваше, че още е жива, че падащите снежинки са омагьосан звезден прах, и тлеещата жарава в очите, които срещнаха нейните в стъклото, може да превърне сърцето й в огън..
Беше зима . Беше вечер, а тя толкова отдавна беше сама с безименните ветрове. Пръстите докосваха косите й нежно, стопляха душата й, жаравата на другите очи се отрази в очите й, нощта започна да изплува наоколо, искряща и жива като стар приятел, а Нежността още беше там и се усмихваше.. После, Нежността прегърна трошливите крехки рамене на Любовта със силна ръка и бутна вратата на бара. Дъските паднаха с глух стон и отвътре лъхна хлад и аромат на отдавна горели свещи. Пианото тихо проблясваше в ъгъла и те се отправиха натам. Любовта сънуваше. Нежност голяма и топла, Нежност, която я обгръщаше със силни ръце и докосна до лицето й горещи жадни устни. После я взе на коленете си и прокара красивите си дълги пръсти по студените клавиши на пианото, за да разбуди тишината, за да разбуди живота в Любовта и онова малко пламъче, което знаеше че тлее някъде дълбоко в нея, което още я караше да броди неспирно в сенките на ледени вечери... И тогава очите им се срещнаха. Мигът се сбъдна и затрептя като зарево над тях, огря бара с мека топла светлина и внезапно Любовта беше преобразена. Малкото пламъче достигна очите й, после докосна устните й, озари страните й и се разгоря в сърцето й . Ръцете й трепереха в ръцете на Нежността, но тялото й търсеше несъзнателно ласката. В душата й. пианото свиреше танго и тя доверчиво се предаде в ръцете на Нежността – отново млада, учудена, търсеща, крехка и отново красива. Докосна лицето на Нежността със студените си пръсти и се разтвори в очите й.
Барът грееше с мек блясък и светлината от прозорците се отразяваше в заледения тротоар. Завесата леко потрепна. На стола пред пианото нямаше никого...

* * *

Пролетна буря