„Страст“ – Луиз Бегшоу

За авторката:
Луиз Бегшоу е една от най-известните английски писателки. Тя е възпитаничка на Оксфорд, член е на Британската консервативна партия и депутат в палатата на общините. Бегшоу е собственичка на недвижими имоти за милиони в Ню Йорк и организатор на редица благотворителни кампании. Едновременно с това тя е грижовна съпруга и майка на три малки деца.
Луиз Бегшоу несъмнено е блестящ пример за това, че амбициозната жена може наистина да постигне всичко.
Тя е едва четиринайсетгодишна, когато пише за в. Ди Таблет, а през 1989 г. получава наградата Млад поет на годината. Луиз Бегшоу е бивш президент на рок обществото в Оксфордския университет. На двадесет и седмия си рожден ден започва работа в Сони Мюзик Ентъртеймънт Интернашънъл, където работи с рокендрол групи.
Авторка е на бестселърови романи, които са преведени в над 10 страни. Адаптирала е книгите си за водещи холивудски филмови студиа. Сред написаните от Бегшоу бестселъри са „Дяволът в теб“, „Нежна завист“, „Родена в понеделник“, „Работещи момичета“, „Когато тя беше лоша“, „Филмът“, „Родена във вторник“, „Непокорни момичета“, „Жена от класа“, „Искри“, „Блясък“, „Наследнички“ и др. „Романите й са наситени с действие, героините й са разкошни, а начинът й на писане – достатъчно въздействащ и закачлив, за да издържи на изпитанията на тези ослепителни преуспяващи героини... Допада ми!“ – Дейли Мирър.
В родната й Англия името й се нарежда сред тези на най-продаваните и известни писателки. Според авторитетното издание „Мирър“ Луиз Бегшоу е британският отговор на Джаки Колинс. По-млада и по-забавна...
Въпреки милионите продадени от романите й екземпляри, Луиз скромно коментира: „Много добре знам за какво мечтаят жените и с книгите си просто им помагам да избягат от действителността, пренасяйки се в света на фантазиите си.“
Красива, интелигентна и успяла, Луиз Бегшоу печели с писателския си талант милиони верни читатели, тръпнещи да потънат в бляскавия свят на неограничените възможности, задкулисните интриги и романтичната любов. Сега тя предлага на своите почитателки поредния вълнуващ роман – „Страст“.

За книгата:
Мелиса Елмет, дъщеря на гениален професор по физика в Оксфорд, и израсналият в сиропиталище Уил Хайд се влюбват лудо като тийнейджъри. Двамата се женят тайно, но след намесата на семейството й бракът е анулиран. Мелиса е отчаяна и се затваря в себе си. Години по-късно, прехвърлила тридесетте и все още неомъжена, тя се е превърнала в скучен университетски преподавател.
Скоро след раздялата Уил постъпва в школа за офицери и веднага се откроява сред останалите кадети. Две години по-късно привлича вниманието на МИ-6, където бързо се издига в йерархията благодарение на невероятните си анализаторски способности. Той притежава и отличен бизнес нюх, който не след дълго го превръща в милионер и желана партия за брак сред местния хайлайф.
След преживяното Уил и Мелиса не вярват, че някога ще се срещнат отново. Тогава започва серия загадъчни убийства.
Единствено Уил прави връзката между четирите убийства на известни личности и покойния баща на Мелиса. Професор Елмет загива при мистериозен инцидент с моторница край Венеция, докато работи по поверителен проект. Уил се страхува, че следващата мишена ще бъде Мелиса... ако не успее пръв да стигне до нея.
Преследвани от хладнокръвен наемен убиец, двамата са принудени да бягат от Ню Йорк през Лондон до Ротердам и Рим. Но дали ще се преборят с неудържимия прилив на желание и изгарящата страст, която таят в себе си от години?

Откъс:

* * *

Трета глава
Настоящето

Мелиса Елмет никога не включваше в графика си упражнения преди десет. Беше ранобудна и мислеше най-добре веднага след закуска, когато градът още спи. Обичаше да взема кафето си – добро кафе, изпратено от приятели от Щатите, не евтино от супермаркета, – да сяда с него до прозореца и да гледа как слънцето изгрява над класическата красота на „Пекуотър Куод“*. (* Част от колежа „Крайст Чърч“ в Оксфорд. – Б. пр.) Беше една от най-приятните гледки в Оксфорд.
В девет студентите й все още се възстановяваха от махмурлук. Предпочиташе да са напълно будни и готови. Важно бе да се представят добре на изпитите. Добрите резултати бяха съществена част от работата й, а тя се нуждаеше от тази работа. Преподавателското място й осигуряваше всичко, не само скромната й заплата, а и жилището, което обитаваше.
Публикуваше статии, задължителен минимум за член на академичната общност, но никога нямаше достатъчно време за проучвания. Кариерата на Мелиса зависеше от оценките на студентите. Историята бе традиционна сила на колежа и ако не я поддържаше, щеше да загуби работата си. Не можеше да си позволи това. Извън Оксфорд не притежаваше нищо. Дните й винаги бяха изпълнени с тревоги. За пари, за доброто представяне, за липсата на жилище. И за връзката й. Особено последното.
Мелиса чаткаше по клавишите на лаптопа. Потъваха, което я дразнеше, но не можеше да си позволи нов компютър. Този бе на четири години, същински динозавър. Отвори календара си, а до него бележките за днешното упражнение. Първокурсниците й щяха да четат есетата си за Алфред Велики. Надяваше се младият Кевин Рос да прояви малко повече въображение при анализа тази седмица. Опасно изоставаше и дърпаше назад чудесна група студенти. Тя мразеше препирни. Но Кевин непрекъснато се заяждаше с нея и се мислеше за недосегаем. Ръководството го защитаваше, защото бе включен в университетския отбор по гребане. Мелиса не я бе грижа, той нямаше да развали реколтата й от отличници. Щеше да го „скъса“, да го отстрани от колежа за година, докато се стегне. Имаше толкова много будни хлапета, които даваха мило и драго за мястото на Кевин в този колеж. Щеше да го дисциплинира, ако се наложи, и да остави гребците да хленчат и недоволстват колкото искат.
Компютърът й запиука. Напомняне за среща. „Вечеря с Фрейзър, гласеше съобщението, в „Ийгъл енд Чайлд“.
Обзе я мъчително чувство на умора и отегчение. „Господи, това ли е животът ми?“, запита се тя.
Изправи се, застана срещу огледалото над великолепната си камина. Стаите й бяха разкошни, преподавателско жилище в средата на този красив колеж. На пазара за имоти такова жилище в центъра на Оксфорд би струвало цяло състояние. Само милионер би могъл да си го позволи. Някой като Уил Хайд.
Изведнъж се ядоса на себе си, че се бе сетила за него. Трябваше да порасне. Напоследък твърде често се налагаше съзнателно да си повтаря това. Уилям Хайд бе миналото й. Отдавна бе твърде далеч от нея, във всяко едно отношение. Мелиса бе престанала да си купува неделните вестници. Мразеше, когато негови снимки се появяваха на първа страница в разделите за бизнес. Или по-лошо, в списанията. Рубриките за стил го обожаваха. Но тя отдавна не ги четеше.
Впери поглед в огледалото.
Отражението й се взираше в нея. Кестеняви коси, някога наситенокафяви, сега загубили блясъка си. Приятно лице, на което все още личаха следи от някогашната й красота. Но очите й не искряха; бяха зачервени от недоспиване. Кожата й бе суха от тревоги и стрес. Мелиса не си правеше труда да слага много грим, а скромните й костюми с пола или панталон бяха просто практични. Все още имаше някоя и друга свястна рокля и перлената огърлица от баща си. Веднъж в месеца, когато Фрейзър я заведеше на вечеря, се налагаше да ги извади, да сложи обувки с висок ток и да се залови с досадната задача да се разкрасява.
Но винаги се чувстваше малко глуповато, докато се издокарваше за Фрейзър, сякаш бе гостенка в живота на друга жена за нощта. Флиртуването не бе силата й. Беше типична академичка, в старомодния смисъл. Също като баща си. Страхотен апартамент, добра храна на разкошна маса, сребърни прибори и петифури с кафе; а после отново умуване как да скъта достатъчно за депозит за собствено жилище. Би се задоволила дори с мансарда. Защото самата Мелиса нямаше нищо. Когато обикаляше по магазините, бе свикнала да проверява цените на всичко. Дрехите й бяха от главната улица, купени при разпродажби. Не си позволяваше почивки в чужбина. Спестяванията й нарастваха, разбира се, но безкрайно бавно.
„Това е цената, която плащам“, помисли си тя. Стотици други учени биха убили човек за това преподавателско място.
Вярно. Но дали бе достатъчно?
Академичният живот имаше своите предимства. Дълги ваканции, тази разкошна обстановка, интелектуалните предизвикателства и красотата на Оксфорд.
Мелиса въздъхна и се отдръпна от огледалото. Горчивото й разочарование от живота, който водеше, днес бе по-мъчително от обикновено. Не очакваше с нетърпение вечерята с Фрейзър.
Фрейзър Макинтош. Беше неин годеник от шест месеца. Мелиса вяло повдигна лявата си ръка, погледна малкия диамант, който блестеше на средния й пръст. Той бе негово олицетворение: солиден, семпъл. Фрейзър бе с осем години по-възрастен от нея, професор по теоретична физика. Физик, като баща й. Какво ли би казал доктор Фройд за това? Не можеше да се нарече красавец, но не бе и твърде грозен; беше висок, с руса, вечно сплъстена коса, а думите се сипеха от устата му бързо, сякаш едва смогваха да предадат гениалните му мисли. Наистина имаше забележителен ум, който я впечатляваше. Проявяваше и солидна доза предвидливост. Бе успял да купи жилището си от своя колеж, „Уорчестър“, точно преди скока на цените и имаше прекрасна малка градина край Изис*. (* Ръкав на река Темза, минаващ през Оксфорд. – Б. пр.) Освен това с гордост я бе осведомил, че има страхотна пенсионна схема и получава прилични годишни дивиденти от акции. Цялото му състояние възлизаше на сто хиляди, без да се брои цената на къщата. Добавеха ли нейната скромна заплата към неговата по-солидна, биха могли да живеят доста сносно заедно.
Мелиса си мислеше, че може да сключи тази сделка. Е, добре, Фрейзър не пробуждаше трепет у нея, но тя го харесваше. Той я уважаваше, не настояваше да се пренесе при него, преди да е готова. Бе казал, че може да запази своята фамилия, след като се оженят. Да, искаше деца.
Беше я изненадал с пръстена една лятна вечер, докато се разхождаха в здрача из ботаническите градини. Обстановката беше романтична и в най-подходящия момент, до един стар бряст, Фрейзър тромаво коленичи и извади бижуто. Било принадлежало на баба му.
Мелиса моментално бе взела решението. Да, искаше деца, искаше стабилността на семейството. С Фрейзър си прекарваха приятно заедно. Вярно, страстта – онази, която бе изживяла с Уил – сега я нямаше. Но страстта бе нещо преходно, като красотата. Бракът с Фрейзър щеше да я избави от финансовите тревоги, да й гарантира уютен дом и семейство. А любовта можеше да се появи по-късно.
Оттогава носеше пръстена му.
Но преди седмица нещо се бе променило. Преди седмица Фрейзър на шега бе предложил дата за сватбата. 22 ноември, в „Сейнт Мерис“. Близки приятели и роднини. Скромно тържество, двадесет и петима гости.
Как би могла да откаже? „Все още не? По-добре да изчакаме?“ Тя нямаше семейство. Сър Ричард бе загинал преди година при злополука във Венеция, оставяйки й главно дългове. Майка й бе покойница от десет години. Имаше една леля, в Отава, и братовчед в Лондон, който не й се обаждаше. Венчавката и тържеството щяха да бъдат само заради Фрейзър. Мелиса не се чувстваше готова, но нима човек някога бе готов за подобна стъпка? Бе прехвърлила тридесетте и животът на университетски преподавател в бедност и самота я тласкаше към отчаяние.
Съгласи се.
Фрейзър се зае с организацията. Организира церемонията, нае доставчици, резервира Мастърс Гардън* (* Градината на колежа „Крайст Чърч“. – Б. пр.) за тържеството. Университетските фотографи можеха да заснемат събитието. Бъдещата й свекърва щеше да долети от Южна Франция. Мелиса трябваше да се погрижи само за булчинската рокля и шаферките.
Оставаше само месец, а тя не бе помолила никоя от приятелките си да й стане шаферка. Бе поръчала тоалет – семпла шифонова рокля с три четвърти ръкави и деколте лодка. Елегантна, не особено впечатляваща. При мисълта за цветята я заболяваше глава и бе поръчала скромни кремави рози с тъмни листа. Фрейзър едва ли щеше да критикува избора й на букет.
Но не преставаше да мисли за Уил Хайд. Някой ден през тази седмица трябваше да се срещне с викария, насаме. Краткият им брак бе официално анулиран, а Мелиса така и не се бе наканила да подпише документите в църквата. Фрейзър не знаеше, че е била омъжена, а и не искаше да разбере.
Опита се да превъзмогне нежеланието си да се погрижи за тази формалност. Беше последната нишка, която я свързваше с Уил от толкова дълго време. „Не бъди глупава, казваше си Мелиса, сърдита на себе си. Не си разговаряла с него, откакто си тръгна. Повече няма да видиш този мъж“.
Добре, хубаво. Но дали искаше отново да види Фрейзър? Наистина ли искаше да го види пред олтара и всяка сутрин след това, до края на живота им?
Телефонът, едва закрепен върху купчина книги, звънна и Мелиса подскочи. Малко хора й се обаждаха. Оксфорд бе малък град и повечето й познати просто наминаваха. Голям недостатък на жилището в колежа бе това, че всички знаеха къде е.
– Ало.
– Добро утро, скъпа.
– Фрейзър. Как вървят нещата?
– Всичко е наред. Татко изпрати имейл от Гренада, пита дали може да доведе втората си съпруга.
– Това е между теб и майка ти.
– Ако кажа „не“, няма да дойде.
„Тогава защо питаш мен?“, помисли си тя с раздразнение.
– Ти решаваш – повтори Мелиса.
– Готова ли си за срещата ни?
– Разбира се. – Закачливият му тон я накара да стисне зъби. Погледна пръстена на ръката си, стисна слушалката и внезапно реши. – Фрейзър, може ли да се срещнем по-рано?
– Добре. В шест и половина?
– Ще те чакам.
Мелиса затвори и внимателно свали пръстена на баба му. Сложи го върху книгата „Животът на Алфред“ от Асър. През нея премина огромна вълна на облекчение. Цяла сутрин бе размишлявала върху нещастието си и щом бе чула гласа на Фрейзър, нещата бяха кристализирали. Беше много привързана към Фрейзър, много благодарна. Просто не го обичаше.
Нищо чудно, че често се сещаше за Уил. Един провален брак бе достатъчен за което и да е момиче. По-добре бе да си остане бедна и сама.
Нямаше да се омъжи за Фрейзър Макинтош.
Сега трябваше само да му го съобщи.

Четвърта глава
Музеят на изкуствата „Метрополитън“ е дом на някои от най-пищните приеми в Манхатън. Благотворителните прояви са повод най-богатите хора в света да се насладят на хубаво шампанско, хайвер, добра кухня и своя ослепителен блясък в разкошни вечерни тоалети и диаманти, макар и с известно чувство за вина.
Уилям Хайд отпиваше охладен „Кристал“ от висока чаша и се забавляваше. Другата му ръка бе обвита около тънката талия на Оливия Уортън. Не беше модел, но би могла да бъде. Тази вечер беше божествено елегантна, с прилепнала рокля от лъскава мрежеста материя, с която изглеждаше като русалка. На шията й блестеше огърлица от аквамарини и перли за осемдесет хиляди долара. Подарък от него. Беше горд, че тя го придружава.
Оливия имаше лъскава черна коса, яркочервено червило, съвършени гърди, изваяни с хирургическа помощ, и медицинска диплома от Харвард. Беше специализирала онкология, но не притежаваше силата на характера да се сблъсква със смъртта ден след ден. Не би могъл да я упрекне. Доктор Уортън бе очарователна и прелестна; красива пеперуда. В момента завършваше допълнителна специализация по дерматология, с намерение може би да работи в областта на рака на кожата. Но напоследък намекваше, че е готова да се откаже от всичко, ако Уил й направи предложение. Да си стои у дома с бъдещите им деца и да се превърне от идеалната приятелка в идеалната съпруга.
Уил го приемаше спокойно. Ако беше просто момиче, с което спи, достатъчно бе да е красива и умела в леглото. Но в една сериозна връзка беше различно. За него бе интересно да открие красива жена като Оливия, която е и лекар. Това я отличаваше от всяка кльощава кучка от висшето общество, тръгнала на лов за богат съпруг като него. Тя имаше свой живот, свои постижения. Освен това беше енергична и готова да опитва нови неща. Донякъде като тест, на първата им среща я бе завел в заведение за хамбургери на Кони Айлънд и на влакчето в увеселителния парк. Седеше до него, пръстите й с дълги маникюри притискаха страничните облегалки, и се заливаше от смях. Веднага я хареса. А и си бе поръчала хамбургер. Той предпочиташе момичета, които си падат по фитнеса и спорта, пред бившите модели, броящи калориите.
Срещаха се от доста време. Осемнадесет месеца. Не бе имал толкова дълга връзка с друга жена, откакто бе преместил банката от Вирджиния в Манхатън. Тази вечер тя бе най-зашеметяващата гостенка на приема. За пореден път.
Кметът на Ню Йорк флиртуваше с нея. Уилям гледаше с насмешка. Незабележимо плъзна пръсти по гърба й, за да долови издайническата тръпка. Оливия беше толкова чувствено момиче. От добро семейство, със собствени пари, интелигентна. Понякога се замисляше дали все пак да не й предложи брак. Засмя се на шега, подхвърлена от кмета, и за Уил бе удоволствие да слуша смеха й. Но в очите й нямаше и следа от интерес към мъжа с прошарени коси, който си бъбреше с нея. Какво очакваше той?
Никой политик не можеше да впечатли което и да е от момичетата на Уил. Беше уверен в това. Мултимилионният потенциал на вложенията му вдъхваше увереност във всяко едно отношение.
Следващия месец състоянието му щеше да се увеличи още. Сделката с Ласос. Неговата банка щеше да поеме управлението на държавен инвестиционен фонд за правителството на Гърция. Тези големи национални договори носеха истинските приходи. Щом сделката бъде финализирана, банката отново щеше да пусне акции и той щеше да достигне статус на милиардер, ако вече не го бе достигнал. Не бе напълно сигурен колко точно притежава. Може би наистина бе време, нехайно си помисли Уил. Брак. Деца. Всяка империя се нуждаеше от наследник.
– Уилям.
Докосване по ръкава. Обърна се.
– Сенаторе.
Елън Джоспин беше старши сенатор от Ню Йорк и носеше титлата си с достолепието на английската кралица. Беше със силно леви убеждения, много богата и винаги облечена със скъпи тоалети на известни дизайнери. Говореше се, че не сваля диамантите си дори в леглото. Ексцентричността й бе една от причините да не бъде предложена за кандидат-президент.
Сребристобелите й коси бяха вдигнати в елегантна френска прическа, бръчките на шията й бяха прикрити с яка от черни перли и платина на „Тифани“. Беше облечена с пола и сако „Баленсиага“ и носеше пръстен-печат с герба на САЩ.
– Нямам търпение да те видя следващата седмица. – Тъмните й очи се присвиха. Сенатор Джоспин не обичаше празни приказки. – Пред комисията.
Уилям се усмихна. Беше срещал и далеч по-корави противници от сенатора.
– И аз нямам търпение – отвърна той.
Елън Джоспин застина. Не бе добавил обичайното почтително „сенаторе“. Нейната комисия не харесваше банката му. Специализираха се в така нареченото „търговско разузнаване“. Малки и големи компании ползваха кредити от банка „Вирджиниън Проспект“, а после възлагаха на отдела за маркетинг и реклама да открива слабостите на конкурентите им. Така британецът бе натрупал състоянието си. Но ако знанието бе сила, Уилям Хайд бе станал твърде могъщ.
Беше създал цяла нова индустрия. Прилагайки тактиките на разузнавателни фирми като Крол, невероятния частен детектив, Уилям Хайд превръщаше информацията в пари. Разбира се, вече имаше предостатъчно консултанти по „опознаване на конкуренцията“; Елън се обръщаше към тях, когато имаше избори, и сриваше репутацията на опонентите си. Но Уилям Хайд бе различен.
Той наемаше шпиони.
Истински шпиони. И банкери, и съдебни инспектори. Лични слабости на борда на директорите, съмнителни счетоводни книжа, дела за клевета, жертви на професионална небрежност, всичко, свързано с набелязана за поглъщане компания, излизаше наяве чрез „Хайд Тракинг“, подразделение на банката. Две нюйоркски компании, които бе изобличил за завишена стойност и лично облагодетелстване на ръководството, бяха затворили врати през миналия месец. Като сенатор от Демократическата партия, Елън публично бе аплодирала изправянето им пред правосъдието. Но електоратът й губеше работни места. Тя губеше гласове. И обвиняваше за това младия симпатичен британец.
– Значи започваме да съветваме правителства?
– Онези, които имат държавни инвестиционни фондове.
Чаровно й се усмихна и в нея се надигна гняв. Познаваше този тип. На младини си бе падала по мъже като него. Мускулести, тъмнокоси, арогантни. Но се бе омъжила за суховат посивял банкер. Бе заложила на сигурно. За неин късмет, почина млад и й завеща всичките си пари. Все пак Елън презираше хора, които я караха да съжалява за избора си. Мъже като Уил Хайд. Тя нямаше време за съжаления. Беше твърде заета да властва.
– Може би не е в национален интерес. „Вирджиниън Проспект“ е американска компания.
– Можем да обсъдим това пред комисията.
Още една усмивка, и той се обърна към забележителната млада дама, която го придружаваше. Каква зашеметяваща двойка бяха, с цялото това богатство и красота. Нейният апартамент до Сентрал парк Уест и къщата на плажа в Нантъкет не можеха да се сравняват с тяхното имущество.
– О, да, Елън. – Отново се обърна към нея и сенатор Джоспин имаше чувството, че чужденецът й подхвърля кокал, сякаш тя, а не той, кандидатства за одобрение. – Не забравяй, че експертите ни са на разположение и на нашите приятели в Ню Йорк. На определена цена.
Сенаторът го проследи с поглед, докато изчезна. Така ли разговаряше Уилям Хайд с председателя на Сенатската комисия по разузнаването?
Нейната партия имаше мнозинство в Камарата и Сената, а президентът беше импотентен стар глупак, който не можеше да наложи вето дори на жена си за избора на вратовръзка. Не беше редно един британец да се перчи тук, в светлината на прожекторите, и да трупа долари, съсипвайки корпоративни репутации. Много от дарителите й мразеха Уил Хайд. Изведнъж й се прииска да му даде урок. Да го спре. Дори ако това означаваше да отложи законодателната сесия...
Уилям побутваше Оливия към трапезарията. Обичаше споровете с политици. Особено с онези, които имаха силно его и всъщност не притежаваха почти нищо друго. Ненавистта на Елън Джоспин бе ясно изписана на лицето й. Не даваше пет пари за мнението й. Ако някога решеше да гласува, щеше да бъде за републиканците.
Уил се усмихна, плъзна пръсти по гърба на Оливия и долови приятната й тръпка. Беше се научила да се оставя в ръцете му, проумяла, че би простил известна непохватност, но никога студенина. Не можеше да не мисли, че тя се старае да изиграе добре картите си и да го впримчи в брак. Но не желаеше да помрачава времето, прекарвано с нея. Съзнателно се опитваше да бъде честен с жените. Случилото се преди много време... и двамата бяха тийнейджъри. Не можеше да бъде сърдит на всички жени по света заради стореното от една от тях.
Имаше изгледи Оливия да извади късмет. Тя държеше печелившата карта в точния момент. Беше полуотегчен от разкошни благотворителни балове като този, ски екскурзии в Алпите и седмици на частния остров на някой милиардер или огромната яхта на някой магнат. Изпитваше нужда от все по-вълнуващи изживявания, само и само да се избави от скуката. Уил Хайд разпознаваше признаците. Знаеше, че тъпче на едно място. Време бе да признае, че вече не е млад жребец. Време бе за ново, истинско приключение: да създаде семейство и деца. Истинско семейство, за първи път в живота си.
Оливия имаше добро чувство за хумор и веднъж я бе видял в изисканата частна детска градина на сестра й в Ъпър Ийст Сайд без нейно знание. Топлотата й с децата бе искрена. Щеше да бъде образцова съпруга и прекрасна майка. Не бе престъпление, че харесва богатството му. Той харесваше прелестната й външност.
– Да си тръгваме – прошепна Уил в ухото й.
– Добре – отвърна тя. Веднага бе готова да тръгне с него. Усмихна се, в очакване. Жените рядко можеха да му откажат и Оливия Уортън не бе изключение.
Да, беше сладурана. Щеше да я заведе у дома и да се люби с нея, докато дългите й червени маникюри оставят драскотини по гърба му и косите й се разпилеят влажни от пот по възглавницата.
После, за втори път в живота си, Уил Хайд можеше да направи предложение за брак.

На книжния пазар от 22 юли 2011 г.
Обем: 368 стр.
Корична цена: 13,95 лв.

Прочетете още:

• „Синята зона“ – Ч. Дж. Бокс
• „Непокорни момичета“
• “Блясък” – роман за три красиви, уверени и успели жени
• "Жена от класа"