Лятото на топлия остров

Рибарят поседна на неравната скала и се загледа към морето. Прокара ръка през потното, солено като водата чело и въздъхна. Луната изгря в своята първа четвърт и хвърли шепа сребърен прах върху тихата и дъхава на живот, безкрайна вода. Морето се галеше в краката на уморения човек, като коте, което след няколко дни щеше да порасне, да се разяри като жадна за кръв пантера и да стане арена на абсурдна вакханалия, която се повтаря чинно всяко лято. Лодката му беше отдавна готова. Мрежите закърпени, а старото сърце все още биеше с нетърпението на младостта, с онази неподправена упоритост и първична страст, с която хищникът очаква жертвата си. Постоя още в тихата нощ. Загледа се на север, където топлото течение се вклинява в по-хладната вода и чертае огромен триъгълник. Там не се виждаше нищо. Нощта бе приютила образите, но рибарят знаеше, че триъгълникът е там, защото той идваше всяка година по това време, толкова сигурен и естествен, както се знае, че след деня идва нощта, след пролетта – лятото, а след живота – смъртта. Стисна юмруци, сякаш се закани, стана и бавно закрачи към колибата си – старата рибарска хижа, стара като него и цял живот една и съща, тиха, миришеща на риба и слама.

Дългото перо

С първите лъчи на слънцето брегът на Топлия остров оживя. От върха на ниската вулканична планина до самото море се простираше обширна камениста площ, обраснала тук-таме с рядка и ниска трева. Цялото това пространство се раздвижи с привидно хаотични движения и крясък. Хиляди, може би милиони, албатроси гнездяха в тази уникална по мащаби колония. Гнездата почти се допираха едно до друго и безкрайните съседски свади заемаха почти половината от дните на тези достойни птици. Припичаше от рано и родителите вече почистваха крилата си, като се готвеха за търсене на храна. По-нетърпеливите се рееха над плитчините, въртяха главите си като перископи и търсеха издайно движение на границата между въздушния и водния свят. Младите тазгодишни птици бяха напуснали гнездата си и тренираха още неопитните си крила. Готвеха се за своя първи лов. По напредналите дори прелитаха до бащите си и внимателно наблюдаваха техниката на висшия пилотаж. Юношите изглеждаха някак едри и рошави от скоро сменения с пера пух и непрецизните движения ги правеха смешни.

Покрай скалите до малка вдлъбнатина, която редовно се пълнеше с дъждовна вода, като езерце, още стоеше скромно гнездо, където тази година се пръкна един албатрос. И той, вече юноша, от рано разперваше крилата и прелиташе на къси разстояния по сушата, като още се страхуваше от онова сребристо, шаващо и огромно място, където всички възрастни отиваха и се връщаха с пълни човки вкусна каша. Някаква незнайна сила го привличаше натам и вътрешно в себе си знаеше, че един ден, един хубав ден ще полети точно натам, ще се стрелне в бръснещ полет надолу и ще изчезне в онази чудата и прозрачна материя, където, беше убеден, го чакат прекрасни неща. Младият албатрос беше с добре оформени и загладени пера. Крилата му – мощни и дълги, а на главата стърчеше нагоре едно перо, някак по-голямо от всички други, което рязко го различаваше от останалите. Може би заради перото, може би заради страховития му ръст, но останалите птици го отбягваха и често го нападаха, ей-така, защото съществува. Обхождаше каменистия пояс. Прелиташе до върха. Погазваше по пясъчния бряг – там, където се плъзгаха вълните. Носеше в себе си две сили, които го тласкаха в противоположни посоки. Едната го насочваше към родното гнездо, където още потрепваше бебешкият пух, миришеше на неговото гуано и където две обични птици, най-хубавите от всички милиони пернати наоколо, стояха до него, почистваха перата му, пълнеха вечно зейналата му човка, разперваха крила, за да го пазят от парещото слънце и прогонваха с крясък нахалните съседи, които винаги искаха да го кълват озлобено. Другата сила го теглеше към непознатата и дълбока вода, където се криеше тайнственото и привлекателно бъдеще на неговото съществувание. Там беше волята и свободата, всичко това, което изпълваше с истина израза “свободен като птица”. Подвоуми се и отново избра пътя към дома. Припърха в малкото езерце. Гребна с крило от дъждовната вода. Закрачи към старото гнездо с милото чувство за домашен уют. Двете фигури на родителите му се готвеха за полет. Той приближи към тях и по навик зейна с човка към човката на баща си. Последва нещо, което никога не беше очаквал. Вместо топла каша получи удар от силния бащин клюн. Дългото перо отскочи назад. Огледа се дали не е сбъркал гнездото. Не, това беше същото езерце, същото гнездо, същото родно място. Дори настъпи строшената черупка на своето яйце, а това бяха двете най-мили птици от милионите такива наоколо, които сега не го искаха. Колкото и да се мъчеше да върне вниманието към себе си, получаваше безцеремонно кълване или удар с крило. Съседите се възбудиха от този родителски акт и сякаш цялата предишна злоба сега даде ход на поведението им, та се хвърлиха да помагат в кълването, изпъстряйки въздуха с псувните на птичия крясък. Него вече не го искаха тук. Куцукайки, уплашен и тъжен, Дългото перо закрачи по волята на другата сила – към морето. Той не можеше да знае, че беше дошло време да остане сам и свободен, а мисълта за родителската топлина да е само бегъл спомен, който пяната на вълните да изтрие един ден съвсем.

Писателят

Високо над морския бряг, връз кресливия птичи пазар, растеше самотно дърво. Кой знае откъде беше долетяло семенцето му и как вкопчено в нежната хумусна покривка и птичи тор се бореше да оцелее. Отдалече ниското дърво приличаше на щръкналото самотно перо на младия албатрос и като него беше само и свободно. Под пестеливата, размазана сянка поседна побелял мъж на средна възраст. Облегна се на тънкото стебло и извади бинокъл. Той беше писател. Идваше всяка сутрин тук, да гледа птиците, морето и чукарливия вулканичен остров. Беше дошъл това лято, всред безбрежното море, на тази гола вулканична черупка, за да наблюдава, съзерцава и записва едно непривично чудо, което за разлика от всички други чудеса се повтаряше всяка година тук по едно и също време. Всяка вечер следеше пълнотата на луната, гледаше календара и дори часовника си в нетърпение за приближаващата атракция, която удостояваше този забравен от бога остров. Още няколко дни, когато луната се изпълни съвсем, щеше да дойде големият прилив, с него Топлото течение от север, а с тях и всичко онова, което щеше да се случи през следващите седмици. Искаше да напише за морето, за албатросите, които обичаха своето тясно парче застинала магма, за делфините, които подскачаха покрай брега и за всички живи твари, с които гъмжеше наоколо в този естествен Ноев ковчег, тази лаборатория за живот. Искаше да види и осъзнае смисъла на всичко това, което се е случвало, ще се случва и се случва. Носеше в джоба си тефтер и молив и записваше всичко, което му хрумне. Всяка минала мисъл. Всяко настроение, придобито от това, което се случваше. Очакваше решението на парадоксите не във философското осмисляне на нещата, които ще види, а в необоснования, девствен вътрешен порив, който ще се роди, защото той беше сигурен, че ще стане част от този спектакъл, защото нищо живо не можеше и нямаше да остане безучастно в тази грандиозна игра на природата, Бога и живота.

Писателят стана, огледа в кръг хоризонта и видя водния триъгълник, който вече идваше от север. Извади бързо тефтера си и дълго писа по белите страници.

Планктонът

Голямата вода се носеше на юг. Безкрайни тонове, паунди, кубометри, ливри, кубични футове, капки, ламинарни потоци, зелени талази, бяла нащърбена пяна, петльови гребени, сивкави зайчета, въртопи, рояци, бучащи бездни, ревящи четирийсет, Мелстрьоми, сол и минерали, отходна помия, сероводород и въздух, маса и гравитация, лунни ритми, течливост, изпарение, кондензация, вихри, циклони, ел-ниньо и неговата нежна противоположност ел-ниня, бели платна, галсове и байдевинди, румбове и килове, Титаници и катамарани, глисери и круизъри, корсари и пирати, субстанция и химия, естество и величие. Голямата вода заемаше обема, който й позволяваше твърдото, но не искаше да се вмести в него, ненавиждаше го, отричаше го, хокаше го, рушеше го до полуда и си искаше Топлия остров, за където се беше запътила. Голямата вода зрееше и следваше пътя на слънцето. Гъвкава матка и нежна утроба за гадини, цветя водорасли, гръбначни, плазмодии, клетки, сперми, червеи, главоноги, ядливи, невкусни, лазещи, скачащи, летящи, заравящи се, удавници, мърша, битов боклук и зараза, съскаща лава и радиация. Чадър за космични лъчи и реликтови лъчения, слънчев вятър, стратосферна буря, огнено изпразване на цицести кумулус нимбус. Незаменимо вдъхновение за писатели, лаици, художници, политици, икономисти, драскачи, журналисти, писачи, плешиви глави с лаврови венци, бомбета – нобелови лауреати, курортисти, тарикати, безумци и психопати, влюбени, методисти, хомосексуалисти, мечтатели и деятели, безброй гадатели и лъжеприятели, еколози със залози и гринпийси. Голямата вода, даряваща вечно мечтание и желание, размисъл философски, артистичен, практичен, упование и философско терзание, неразбрана и не казваща защо е такава, защо е по-малка, защо по-голяма, защо е тя и защо ние сме отвън и я гледаме тази матка, тази извиваща се плацента при всяка нейна овулация, зачатие и размножение. Винаги ни се присмива, че не можем да я разберем, че не разбираме, че няма нищо за разбиране, а всичко е просто така, защото така трябва да бъде и винаги е било така, и, че никой няма да знае дали така ще бъде, защото сам той няма да бъде. А Голямата вода се носеше на юг.

Мънички и невидими, но съществуващи, важни и необходими. Квадратни, триъгълни, кръгли. Като цветя, като водорасли, като клетки, като мушици, като звездици. Самите те клетки, някои светещи, някои тъмни, безформени, формени. Като паднали есенни листа, като семенца на трева, като езиче на птиче, перца от колибри, косъмче от косичката на дете, мустак на юноша. Но всички живи, живи колкото нас, колкото слона – умния елефант господар на сушата, колкото кита – спокойният левитан, покровител на бездната, колкото канарчето в клетка, орела във въздуха, като дървото, цветята, гората и джунглата. Планктонът! Китайският народ на природата. Най малкият и най-важният. Алфата на хранителната верига. Един безправен морски народ, служещ за унищожение, като в Чикагските кланици, като прасе по Коледа, като агне по Гергьовден, като арменски геноцид, като холокост. Планктонът! Народ от различни раси, мелези, форми. Просто планктон! Сякаш казваме смет. Обобщаваме и забравяме. Най-ниско в хранителната верига. Ниско! Низко! Там нещо дребно, дето не се вижда без микроскоп. Вирус ли, вредител някакъв. Добре, че не ни пречи като плуваме, когато ловуваме, когато експлоатираме и когато вегетираме. Планктонът! Големият народ на морския бульон.

Голямата вода се носеше на юг. Люлееше планктона в рожбината люлка. А той растеше неистово бързо. Делеше се, струпваше се, пъпкуваше, раждаше, снасяше, растеше, размножаваше се бясно и упорито. Подготвяше собственото си тяло за курбан, за жертва, съсредоточаваше се и знаеше, че трябва да бъде вкусен, да бъде изяден. Топлото течение го тласкаше към Топлия остров. Топлата вода се здрависваше с топлите слънчеви лъчи по това топло време на годината. Талазите изтласкаха нагоре фитопланктона, който бясно фотосинтезираше. Улавяше слънчевите стрели в движение, растеше, плодеше се и се умножаваше. Най-евтин и икономичен във всички вериги. Ядеше слънцето наготово. Донасяше слънцето до водата. Даряваше го на другите, чрез себе си. Едрееше и ставаше месест, хрупкав, като зеленчук, като плод, като вегетариански деликатес. Трептеше около повърхността, оригваше кислород и дразнеше най-ниския хищник в хранителната система. Зоопланктонът потриваше длани и се подготвяше за пир. Сега беше неговият звезден час. Изобилие от гърчеща се хранителна маса. Той не знаеше, че фитопланктонът е планктон. Все едно маймуната да си мисли, че тя и бананът имат общ прародител. Все едно тя да се погнуси, че маймуната и Дарвин имат общ прародител. Все едно канибалът да мисли, че вечерята му е човек. Юрнаха се милиарди челюсти, смукала, усти, хоботи, дъвчеха, гълтаха, смучеха, едрееха, множаха се и всичко се повтаряше.

Водата около Топлия остров стана като пюре. Луната най-после се облещи пълна, напъна се и дръпна най-големия си прилив. Заля пясъчния плаж с тела, а като се отдръпна, плъзна насекомният народ, този сухоземен планктон, да събира изобилието от дребна плът. Някъде тук в тези води, около тези застинали вулканични монументи, течението, незнайно защо, правеше огромен кръг и сякаш се спираше, запълваше, залиняваше. Сякаш всичко това течеше през гърлото на колба и долу в уширения тумбест корем се събираше. Невидимият лаборант запалваше под него спиртната лампа и мощната катализа на стихиите превръщаше простите физични неща в биология. Островът задръсти водите си от планктон.

Селдите

Те бързаха да не закъснеят. Очакваше ги дълъг и нерадостен път. В утробите им зрееше хайвер. Идваха от юг, от студеното. От родилното. От малките тревички по плитчините, където бяха залепнали като яйца, като кехлибарени сълзици. Ядяха и растяха, но не им стигаше. В коремите им растяха потенциите на техните деца. Едрееше една условна метаморфоза, която можеше да се реализира или не в своя вид. Утвърждаваше се един инстинкт, заложен още от космоса, когато всичко живо е било едноклетъчна консервна кутия, търсеща отварачката за консерви. Плуваха милиони риби с амбицията и тази година да запазят вида. Само това. Без страсти, без емоции, без други амбиции. Просто да преплуват няколко хиляди километра и да се нахранят в топлите води с топлия планктон. Да станат много, за да оцелеят – не те, видът. Топлият остров беше междинна спирка от дългото им пътуване. Щяха да се върнат пак там, при лепкавите тревички в плитчините, където пак да изплачат кехлибарените си сълзи – техните възможни деца. Мъжкарите щяха да се възбудят безкрайно от еротичната гледка, да полудеят от страсти и желания. Да се сбият помежду си кой да обладае клончетата и тревичките и треперещи да изхвърлят мъжкото си достойнство върху чакащите ги яйца. Водата щеше да побелее от сперма, която дълго щеше да плува като натрошен стиропор по бреговете на студените земи.

Те нямаха имена. Не бяха личности. Бяха гръбначни като нас. Имаха сърце и кръв – като нас. Следващото стъпало на хранителната верига. Всички те бяха една личност – вида. Категория със свое име. Селдите. Нямаше значение коя оцеляваше. Болна или здрава. Те залагаха на многото, на броя, на числото. Пресметливи математици. Безстрастни заводи за яйца. Конгломерат от късмет, шанс, инстинкт. Те се хранеха като един организъм. Отваряха усти и гълтаха изобилния народ. Те плуваха като един. Стрелкаха се в разните посоки на своя път, сякаш привързани с конци, с бурми, с лостове, с микропроцесори. Облак от лъскави люспи. Тела – торпеда. Бързи и стрелкави. Прииждаха с хиляди, с милиони. Тонове жива маса. Обсадиха Топлия остров. Отгоре морето пак смени цвета и пюрето стана на гювеч. Ядяха, умираха, фекалираха. Сякаш не остана вода.

Китовете

Огромните мъдри тела се рееха в световния океан. Той беше техен. И тук, и там, и навсякъде. Те са господарите му и неговите рожби. Пътуваха по своя миграционен път, загадъчни и привлекателни, всеки един като Моби Дик, защото с всяка година оставаха по-малко. Оцеляването ставаше по непосилно. Застрашаваше се Негово величество – Видът.

Пътят на сивия кит не съвпада с този на селдите. Но винаги има една много важна допирна точка. Там, на Топлия остров. Всяка година те правят това, което са правили и техните деди. Каквото правят и са правили и селдите. Огромните риби бързат да се нахранят с микроскопичния планктон. Невероятно е голямото да се задоволи с толкова малкото по размери. Бързаха да вземат своя дял, дар от океана за всички.

Най-отпред плуваха улегналите възрастни самци, следвани от бездетните женски. Най-отзад и най-трудно се придвижваха тазгодишните родилки, подтикващи бавно своите бебета – сукалчета.

Делфините

Игривите умници се приближаваха със своето циркаджийско поведение към вулканичния остров. Тяхната цел бяха селдите. Засилваха се продължително с чудатите си вертикални движения на гъвкавите опашки. Стрелваха се през мътилката и поемаха нагоре – към слънцето и пръските. Огромен скок и пак надолу. По няколко, по много. Бързаха за представлението. Радваха се на играта, която ги очакваше в плитчините. Предусещаха лудото сафари. Трептяха от вълнение и очакване на своите трофеи. Когато наближиха достатъчно, съставиха план и се разделиха по групи. Бяха великолепни бойци и пълководци. Тактици и стратези. Най-интелигентният морски народ, който обичаше да си играе с хората, защото ги смяташе за най интелигентния народ на сушата. Изведнъж застинаха в мигово търпение. Изпънаха мускулести тела, притаиха дъх, готови да атакуват.

Косатките

Зад младите сиви майки като шпиони се плъзгаха хищните им братовчеди. Черно-белите им пижами пробляскваха по дирите на огромните мадони. Те също търсеха плът. Но голяма, тлъста и трудна. Щяха да плуват с часове така, набелязали майката с малкото китче, които изоставаха от стадото. Косатките не си правеха илюзии, те не можеха да се справят с майката. Техният план беше да й вземат бебето. Рано или късно то щеше да се умори от непосилния бяг. Стадото се беше запътило напред към своята плячка и при повече късмет щяха да отделят детето от майка му. Плуваха кротко и чакаха сгодата, която знаеха, че ще дойде някъде около Топлия остров.

Представлението

Драмата започна. Дойде отливът и върна, каквото беше успял да открадне от брега. Разбърка се пясък, тиня и кислород в крайбрежните води. Отнякъде се усили вълнението и се изля в прибоя. Спокойната вода около острова се изнерви, размърда се и започна да трещи. Планктонът се завъртя на спирала и се омеси. Духна вятър, който къртеше гребените на вълните. Първи атакуваха селдите. Подредиха се в плътни паралелни редици и под божие командване се втурнаха като вектор върху живата мътилка. Батальон след батальон и бързо превзеха крайбрежните води. Сребристите тела, като шепи хвърлени пирони, отразяваха слънцето като калейдоскоп. Албатросите полудяха при вида на тези тела. Възрастните излетяха моментално. Прегънаха леко крилете срещу вятъра и увиснаха във въздуха, като закачени. Въртяха глави и набелязваха плуващите обекти. Някои не издържаха и се стрелкаха във водата, но напразно. Селдите бяха извън обсега на гмурците. Това възбуди до крайност пернатите и техния неистов крясък заглуши прибоя. Младите албатроси забравиха за страха и се втурнаха след възрастните. Всеобщата психоза се предаде на цялата популация и безбройния птичи пазар се издигна над водата и увисна срещу вятъра, като ескадрила хеликоптери, подготвящи морски десант. Страхът отстъпи място на ловния инстинкт.

Дългото перо преодоля своето колебание. Мигом забрави за родното гнездо. За дъждовното езеро и падналата в него черупка. Изпъна силните си неопитни криле и ги размаха. Усети как вятърът му е приятел и му помага в полета. Издърпа врата, изпъна в шпиц плавните си крака и издаде пронизителен писък, толкова непонятен и за самия него, че даже се уплаши. Сега в него имаше само една сила. Тази, която го водеше към водата. Към голямата вода. Летеше върху пръските и се радваше, че ги усеща. Пред очите му беше само вода, вода, и океанът. Викаше го, искаше го, дразнеше го. Някъде под него, след като се оттече бялото на една вълна, се мернаха гърбове. Прицели се и се хвърли като мълния. Топлата вода го пое като риба. Усети се и спря да диша. Ето го пасажът. Това търсеше той и всички. Отвори човка и опита да клъвне. Слузестите тела моментално смениха посоката, като един. Набелязаната жертва се отскубна и в клюна останаха няколко люспи и гръдната перка. Изплува обратно и се издигна. Пое шумно въздух. Рибените части го възбудиха безкрайно. Даже не се сещаше да ги пусне или да ги глътне, а вече се целеше наново.

Острова обсадиха делфините. Разделени на групи подгониха огромния пасаж и го разкъсаха. Въртяха се в кръг около раздробените множества и пускаха въздушни мехури. Създаваха стена, която плашеше и уплътняваше селдите и ги правеше удобни за атака. Едновременно с това изтласкваха рибата и нагоре, където се създаваше другото препятствие, където чакаха албатросите на пусия. Когато видяха, че рибата идва към тях, те сгъстиха във въздуха редиците. Образуваха се висящи острови от тела, които копираха подредбата на ятата, формирани от умните делфини. Последва момент на преценка и като бели метеори се стрелнаха в бушуващата, шаваща, кипяща от пяна, движение и смърт вода. Гмурнаха се паралелно отгоре и захапаха. Отдолу и отстрани стесняваха кръга делфините и вече се хранеха. Изскачаха за въздух над водата и почти се сблъскваха с птиците, които вадеха рибата и я гълтаха в летеж. Селдите бягаха в ужас от нападателите и едновременно с това поглъщаха планктон. Планктонът се мъчеше да се измъкне от какафонията на устите и едновременно с това поглъщаше и фотосинтезираше. Настана немислима вакханалия на взаимно изключващи се страсти и инстинкти. Природата полудя в своята тотална възбуда.

От другата страна на острова, насам летеше лодката на рибаря. Изду всички платна и пореше хасето на водата. Стискаше с две ръце щурвала, гледаше към битката и се смееше гръмогласно. “Идвам!! Идва-а-а-м!" Беше опулил широко очи и изпадаше в делириума на хищника, помирисал кръв. Приготви мрежата и с тренирано движение я хвърли. Тя изсвистя, леко се огъна от вятъра и помете под себе си риби, птици и делфини. Завъртя макарата и започна да вади един огромен, шаващ кош, който би му стигнал за храна до другата година, до следващото представление. Напълни трюма и метна отново. Неописуемата страст нямаше предел. Ловеше и грабеше, като скъперник и продължаваше още и още. Това беше неговият звезден час. Неговия шанс веднъж в годината. Неговата награда.

Към острова приближаваха китовете – като дирижабли, като подводници. Авангардът на мъжкарите вече влизаше в полето на планктона. Огромните опашки плеснаха силно. Устите зяпнаха и тонове морски бульон влезе за прецеждане в гигантското сито. Някъде отзад вече се виждаха и косатките, дебнещи по опашката на младата майка. Беше дошло времето за пъкления план. Стрелнаха се внимателно между майката и бебето и се опитаха да ги разделят. Огромната опашка на женската се извърна и плесна едната косатка така, че тя изхвърча надалече и се отказа. Майката нямаше да се даде без борба. Проблемът беше, че няколкотонното бебе изнемогваше от умора. Груповото нападение на косатките успя да ангажира вниманието на самката и в същото време две косатки отделиха детето на удобно разстояние. Сега се засилиха и скачаха, редувайки се отгоре му. Искаха да го удавят. Китчето се мъчеше да издигне муцуната си за глътка въздух, но поредното тяло връхлиташе върху него. Един черно-бял самец захапа. Текна море от кръв. Китчето заплака, майката се разрида в невъзможността си да се присъедини към рожбата, отделена от групата косатки. То загиваше, тя го губеше. Четиринадесет месеца тя го носи в утробата си. Кърми го, грижи се за него. Учеше го на този труден и непосилен занаят – да се живее. Надяваше се, да стане голям и умен кит, може би водач. Да смеси гените си с някоя женска, а може би и със самата нея. Сякаш тя не плачеше за вида, а плачеше за личността, която вече умираше в мъки. Косатките се нахвърлиха върху още прясното тяло. Шест часа преследваха детето и изядоха само езика и долната му челюст. Когато удовлетвориха страстта си, се втурнаха към представлението. Подгониха селдите, колкото за игра. Делфините не закачаха. Дефилираха всред падащите снаряди на албатросите. Дългото перо беше в стихията си. Бързо схвана играта с рибата. Гълташе я цяла и пак се гмуркаше посред пръски, делфини и косатки. Вече не беше гладен, а убиваше за удоволствие, за тренировка, по природа. При една от подводните му атаки се задържа по-дълго във водата. Близо до него се проточи черно бялото тяло на косатка. Срещнаха се лице в лице в мътилката. Дългото перо изплува нагоре, стреснат от лудия нагон в очите на хищния кит. Косатката го последва и го улови във въздуха, когато излиташе. Метна го нависоко и го зашемети. Младата птица падна върху една разбита вълна и глътна вода. Рибата отскочи и го удари към дъното. Прекърши силното му младо крило, прекърши врата му. Заплуваха пера, като платена сметка за непозволено удоволствие. В този момент над водата се плъзна мрежа. Загради периметъра в оплетената си прегръдка и уви косатката като пленник. Рибарят не беше на себе си. “Какъв улов! Какъв улов” повтаряше си той, замаян от играта и преследването. Косатката напрегна сили и вече уплашена, повлече мрежата, лодката, рибаря. Човекът завика от възбуда: “Даваай, робе! Тегли галерата! Фараонът ще кара водни ски! Ха-ха-ха!" Изведнъж срещу плуващата мрежа нещо се надигна. Не беше вълна. Огромен гръб, огромен плавник се издигнаха като планина пред лодката. Беше побеснялата от скръб майка. При вида на гърчещата се косатка тя се издигна над водата в цял ръст и се стовари върху лодката. Премери се така, че опашката да дойде близо до косатката и с рязък, могъщ и премерен удар прекърши гръбнака й и я парализира.

Бавно потъваше рибарската лодка в своя последен и най-голям улов. Трюмът се разцепи и изля тонове мъртви тела на риби и птици. Дива усмивка се беше запечатала на лицето на рибаря, който потъваше мъртъв с разперени ръце, сякаш се мъчеше да достигне своята мъртва лодка и мъртвия улов. Бавно се свличаше към дъното пробитата мрежа, влачеща със себе си мъртвата косатка. Някъде долу се белееше и трупът на младия албатрос. Само дългото му перо се беше откъснало след свадата и изплува на повърхността, където ловуваше неговият баща. Зоркото му око фиксира перото, което остана от неговия пораснал син, нямал шанс да научи своя първи урок за оцеляване.

Писателят стоеше на брега и наблюдаваше като хипнотизиран. Прибоят ревеше до него. Морето вреше. Мислителят гледаше и не повярва на очите си. Трябваше ли толкова жестокост, за да се запази някой вид. Заслужаваха ли видовете да живеят, щом като жестокостта ще стане самоцел и начин за оцеляването. Това си мислеше той и това записа в тефтера си. Но не намери отговор. Когато после вечерта отвори консерва с говеждо – първо качество, заклано в Чикагската кланица, писателят стана, излезе до стръмния бряг над прибоя. Извади стария тефтер и го запокити далече в бездната, някъде там, където бяха рибарят, младият албатрос, косатката, огромното бебе с изтръгнатия език, белите кости и белите платна на мъртвия кораб.