Елена Алексиева: Размити са границите между лека, тежка и елитарна литература

Елена Алексиева започва да пише поезия, но напоследък издава само романи. След „Рицарят, дяволът, смъртта“ и „Тя е тук“ Елена издаде „Нобелистът“. Това беше формалният повод да я потърся за интервю – прочетете какво сподели тя.

Сюжетът на „Нобелистът“
Той е сюжетно криминален, но в него има още много други неща. Не обичам чистите жанрове, обичам да смесвам. Имаше криминална нишка и в предишния ми роман „Тя е тук“, но в „Нобелистът“ използвах по-различен подход – направих класически криминален сюжет, по законите на жанра, който ми даде възможност свободно да „накача“ по него други подсюжети и така да го обогатя.

За леката, тежката и елитарната литература
Не ми харесва, когато за каквато и да е литература се говори в категория „леко четиво“. Все едно казват лека жена, което само по себе си също не виждам защо трябва да е обидно. Смятам, че няма лека литература, която да е в противовес на някаква тежка такава. За мен това е снобско-провинциален подход към нещата. Във всеки жанр и поджанр може да има много добре написани творби, безкрайно интересни – и в чиклит, трилъри, криминални романи. Особено при трилърите и криминалните книги трябва да имаш особено големи умения като писател. Наистина най-известните автори на такава литература са много добри писатели. Това че някой много често е професионално завиждащ, защото не може да направи един сюжет като хората и съответно нарича подобен род книги „лека литература“, си е негов проблем. Навсякъде има книги, които са добре или зле написани, дори в онази част, която наричаме елитарна литература. Там може да намерим направо безобразно написани книги.

Срещата на съвременния живот с литературата
Навсякъде. Всъщност не виждам някъде да са се разделили, за да им се налага да се срещат. В крайна сметка литературата е далеч от това да бъде огледална реалност. Тя е съществена част от живота на човека, дори бих казала от живота на хората, които не обичат да четат и не четат и които едва ли си дават сметка във всекидневието си, че съществува такова нещо като литература. В живота на всеки един от нас в обективния свят, който населяваме, има много неща, за които не си даваме сметка, че са там или че ни засягат, но това не им пречи да са там и да ни оказват влияние.
Пред мен не стои този въпрос – че литературата ще изчезне, защото хората не четат и т. н. Който трябва – ще чете, който не иска – няма да чете. Литературата в крайна сметка наистина е част от живота. Най-много ми е мъчно за тези хора, които са си отказали сами достъпа до литература, защото може би не е имало кой да ги посвети, да им покаже кое е интересното на книгата. Те не разбират четенето и какво то дава на човек. Ако човек знае как да чете и четенето му е насъщно, не мисля, че някога би се отказал от него. Четенето е напълно съвместимо с всичко, което ни дава днешния визуално-агресивен свят. Не виждам някаква ужасна битка между текста и образа, между книгата и интернет.

Книгите ми провокират, отговарят и забавляват
Няма изкуство, което се стреми да дава готови отговори, както е при популярната психология. Изкуството се занимава с това да пита. Литературата също непрекъснато пита. Много зависи от читателя, защото хората са различни – по никакъв начин не изключвам, нито отричам функцията на романа да забавлява. Привърженик съм на тезата, че колкото и сериозна да е една книга, колкото и страшни неща да ни казва, тя трябва да се чете безусилно, с удоволствие. Не обичам като читател, още по-малко като писател, книгите, които те „наритват в ъгъла“ и ти обясняват колко си нищожен, защото те са написани така, че трябва да си блъскаме дълго време главата, за да ги разберем. Няма толкова сложни идеи, които да изискват чак толкова сложна формулировка. Всяко сложно нещо може да се разчлени на по-прости съставни части и да се поднесе в този вид. Затова искам да задавам въпроси, искам да кажа неща, които са твърде сериозни, но да го направя по начин, който ще забавлява читателя и ще го накара да се смее и дори ако остане само със забавлението си, за мен това е напълно достатъчно. Когато представяхме книгата в Пловдив, имаше едно момиче, което каза, че си е взело книгата, защото му се чете готин криминален роман. Интересен, който ще ме държи в напрежение от началото до края. Надявам се точно това да получа от Вашата книга. Аз много се зарадвах на това. Не може само една цел да се преследва с литературата. Това не е нормално, защото всичко в света ни е смесено.

Балансът между писане и личен живот
Смятам, че преди доста години вече съм го намерила и съм щастлива от това. Когато искаш да правиш нещо, и то е много важно за теб, организираш всичко останало около теб. Това съм се опитала да направя и аз. Въпреки, че чисто времево и всекидневно не винаги писането и четенето, за съжаление, ми оползотворяват голямата част от времето. Определила съм фокуса на живота ми, че е писането. Когато човек има ясни приоритети, съумява да подреди всичко останало спрямо тях. В най-лошо положение са хората, които не могат да си изяснят приоритетите, но понякога обстоятелствата те притискат и ти не можеш да защитиш в достатъчна степен това, което ти е важно. Другото, което много пречи е, когато човек се поддаде на естествения си порив да иска да има всичко. Има хора, които успяват да имат това всичко, но те са много малко. Трябва да е ясно, че когато се заемеш с нещо важно за теб, независимо какво е то, то идва с някаква цена. Когато си готов да платиш цената – тогава нямаш проблеми.

Снимка: Ивет Лолова

Прочетете още:

• Силвия Томова - Жените в родната литература
• Кризите разклащат хармонията и красотата на жената
• Има ли мъжко и женско писане, мъжка и женска литература?