„Още тогава лисицата е била ловец“ – Херта Мюлер

Херта Мюлер е родена на 17 август 1953 г. в немското селце Ницкидорф, Трансилвания (Румъния). Живее в Берлин от 1987 г. Отхвърля битието под абсолютен контрол в родната си страна и избира свободата на литературата. През 2009 г. получава Нобеловата награда за литература. Книгите й са преведени на повече от 20 езика, на български език излизат „Всичко свое нося със себе си“ и „На тоя свят човекът е голям фазан“.

Румъния в последните дни от режима на Чаушеску: приятелите се превръщат в предатели, други изчезват – вероятно убити; бившите директори стават учители, а администраторите – директори. Във вездесъщата атмосфера на страх и ужас учителката Адина, работничката Клара и музикантът Паул се опитват да оцелеят. Дори когато превратът е извършен, заплахата не е преминала. Лисицата продължава да ловува.

В жилището на учителката Адина е просната лисича кожа. Един ден тя намира опашката на лисицата отрязана, после едното задно краче, после едната предна лапа. По лисичата кожа тя разбира, че е заплашвана от румънската тайна служба Секуритате.

Лисицата е ловецът.
Невероятен литературен сблъсък с ужасите на тоталитаризма: „Един роман за властта на деспотичните режими и играта им със страха, за това в какво страхът превръща хората. Книга за една далечна страна и за познатата ни атмосфера, създавана от Щази у нас. Един роман, който заслужава много читатели.“
Верена Ауферман, Зюддойче Цайтунг

Откъс:

Пътят на червея в ябълката

Мравката влачи умряла муха. Мравката не вижда пътя, тя обръща мухата и тръгва пълзешком назад. Мухата е три пъти по-голяма от мравката. Адина си прибира лакътя, не иска да препречва пътя на мухата. До коляното на Адина блести бучка дзифт, почти се е втечнила на слънцето. Докосва я с пръст, от ръката й се точи нишка катран, втвърдява се във въздуха и се чупи. Мравката има глава като топлийка, в нея слънцето не намира място, което да подпали. Слънцето прежуря. Мравката се обърква. Тя пълзи, но в нея няма живот, за човешкото око тя не представлява жива твар. По същия начин край пътя пълзят и шушулките на тревата. В мухата има живот, защото е три пъти по-голяма и я носят, за окото тя е жива твар. Клара не вижда мухата, слънцето – една пламтяща тиква – я заслепява. Бедрата на Клара са широко разтворени, между коленете са полегнали ръцете й. Там, където бикините се впиват в бедрата й, се подават срамни косъмчета. Под тях лежи ножица, до нея бяла макара, слънчеви очила и напръстник. Клара си шие лятна блуза. Иглата се гмурка, конецът се промушва, „Мамка ти ледена“, казва Клара, облизва кръвта от пръста си. Ругае на лед и на майка иглата, и нишката, и конеца. Когато Клара ругае, всичко си има майка. Майка й на иглата е мястото, което кърви. Майка й на иглата е най-старата игла на света, която е родила всички игли. За всички свои игли е открила на всяка шиеща ръка в света по един пръст, който да бъде убоден. В ругатнята светът е малък, над него висят камара игли и съсиреци кръв. А в ругатнята дебне майка му на конеца с увити нишки около света.
„В тази жега псуваш на лед“, казва Адина, а скулите на Клара тръпнат, езикът й се премята в устата. Винаги когато Клара ругае, по лицето й се появяват бръчки, защото в ругатнята всяка дума е куршум и може да уцели всяко нещо с думите по устните. Също и майка им на всички неща.
Адина и Клара лежат върху одеяло. Адина е гола, Клара – само по бикини от банския си костюм. Ругатните са студени. Ругатните не се нуждаят от гергини, от хляб, от ябълки, от лято. Те не стават нито за мирисане, нито за ядене. Само за завихряне и ниско полягане стават ругатните, за краткотрайно избухване и продължително смълчаване. Те намаляват туптенето в пулса на китките и увеличават глухото сърцебиене в ухото. Ругатните набъбват и засядат в гърлото. Преломиш ли ги, все едно никога не ги е имало. Одеялото е постлано на покрива на жилищния блок, около покрива има тополи. Те стърчат над всички покриви в града, зашумени в зелено, не се откроява ни едно листо. Тополите не шумолят, а шумят. Листакът им виси по тях като същински клони, дървесината им не се вижда. Там, където нищо друго не достига, тополите порят горещия въздух. Като зелени ножове. Когато Адина прекалено дълго се взира в тополите, ножовете им се завъртат в гърлото й. Тогава гърлото й се замайва. А челото й усеща, че няма следобед на света, който да задържи и една топола толкова дълго, колкото е нужно на светлината, за да изчезне зад фабриката във вечерта. Вечерта трябва да побърза, а нощта нека си задържи тополите, и без това никой не ги вижда.
Между блоковете тупалките за килими разсичат деня, горе на покрива отекват ударите им и се преплитат един в друг, както ругатните на Клара – в думите й.
Тупалките за килими не могат да увеличат глухото сърцебиене в ушите.
След ругатните Клара е уморена, а небето е толкова пусто, че тя, заслепена от светлината, си затваря очите, докато Адина широко отваря своите и дълго се взира в празното пространство. Най-горе, където и зелените ножове не достигат, нишка от горещ въздух се вмъква в окото. С цялата си тежест градът се е овесил на нея.
Тази сутрин в училище едно дете беше казало на Адина: „Днес небето е толкова различно“. Дете, което винаги е много кротко за разлика от другите деца. Очите му са толкова раздалечени, че смаляват слепоочията му. „Днес мама ме събуди в четири часа сутринта“, беше казало детето, „даде ми ключа, защото трябваше да тръгне за гарата. Изпратих я до портата.
Когато минавах с нея през двора, усетих с раменете си, че небето е съвсем близо. Можех да се облегна на него, но не исках мама да се уплаши. Когато се връщах през двора, камъните бяха прозрачни. Крачех бързо. Входната врата беше различна, по дървенията нямаше нищо. Можех да поспя още три часа, каза детето, но не заспах. Макар и да не бях заспала, изведнъж се стреснах. Може пък все пак да съм спяла, защото очите ми се напрягаха. Бях сънувала, че лежа на слънце край водата и на корема ми се е появил мехур. Спуках мехура, а не ме заболя. Защото под кожичката на мехура имаше камък. Вятърът задуха и развълнува водата, но това беше само една нагъната кърпа, не беше вода. Под нея нямаше камъни, под кърпата се показа плът.“
Детето се засмя на последното изречение, смехът му заглъхна в тишината след него. Зъбките му бяха като дребен чакъл – почернели половинки и гладки бели зъбки. На лицето му беше изписана възраст, непосилна за детското гласче. Лицето на детето миришеше на гнили плодове.
Така миришат старите жени, които се пудрят толкова обилно, че накрая пудрата повяхва като кожата им. Жени, които стоят пред огледалото с треперливи ръце, омазват с червило зъбите си и миг по-късно оглеждат пръстите си изпод огледалото. Върху почистените нокти лъщят белите им полукръгове.
Когато детето застана сред другите деца в училищния двор, върху бузката му се открои петно от хватката на самотата. То се разля, защото светлината падаше косо над тополите. Клара е заспала, отнесла се е надалеч в съня си, сънят й е изоставил Адина сама под слънцето. От ударите на тупалките лятото се разчупва на зелени черупки. В шума на тополите всяка черупка е скътала късче лято. Всички онези години, когато си дете и все още растеш, но въпреки това усещаш как денят вечер след вечер се катурва по ръба на нощта. Онези детски дни с коса, подстригана на черта, засъхналата кал в предградията, прахолякът след трамваите и стъпките по тротоара на измършавелите, изпити мъжаги, които са изкарали някоя лея за хляб.
Предградието висеше окачено за града с жици и тръби и с един мост без река. В двата си края предградието зееше, също и стените, пътищата и дърветата. В единия край на предградието дрънчаха градските трамваи, а фабриките бълваха пушек над моста без река. Свистенето на трамваите долу и пушекът горе понякога бяха едно и също. Полето подяждаше другия край, проснало надалеч листа от цвекло, а зад него проблясваха белосани стени. Бяха с големината на длан, там имаше село. Между селото и моста без река блуждаеха овце. Те не пасяха от листата на цвеклото, край полския път растеше трева и те изяждаха пътя още преди лятото да си е отишло. След това заставаха пред града и ближеха стените на фабриката.
Фабриката се намираше от двете страни на моста без вода, беше голяма. Зад стените й се чуваха крави и прасета. Вечер горяха рога и копита, в предградието нахлуваше остра миризма. Фабриката беше кланица.
Сутрин, още по тъмно, кукуригаха петли. Те бродеха из сивите вътрешни дворове, също като измършавелите мъже по улицата. Имаха едно и също изражение. След последната спирка мъжете минаваха пеша по моста.
Небето се спускаше ниско над моста, а когато поаленееше, в косите на мъжете се появяваше ален гребен. Когато подстригваше бащата на Адина, бръснарят на предградието казваше, че няма нищо по-хубаво от петльов гребен за героите на труда.
Адина беше попитала бръснаря за аления гребен, защото той познаваше кожата на главата и завихрянията на косата на всеки. Той каза, че завихрянето на косата е същото, което са крилата за петлите. Затова Адина знаеше, че поне веднъж през годините всеки един от измършавелите мъже ще прелети над моста. Но никой не знаеше кога.
Защото петлите прелитаха над оградите, а преди полета пиеха вода от празни консервени кутии във вътрешните дворове. През нощта спяха в кутии от обувки. Когато нощем дърветата изстинеха, в тези кутии се настаняваха котките. Крайната спирка се намираше в предградието на седемдесет стъпки от моста без река. Адина беше броила стъпките, защото последната спирка в единия край на улицата беше първата от другия. Мъжете слизаха бавно на последната спирка, а жените се качваха бързо на първата. А преди да се качат, жените тичаха. Рано сутрин косите им бяха разчорлени, чантите им летяха, под мишниците им личаха петна от пот. Често петната бяха сухи и с побелели ръбове. Машинно масло и ръжда разяждаха лака по ноктите на жените. Още докато тичаха към трамвая, умората от фабриката засядаше между брадичката и очите им.
При шума от първите трамваи Адина се събуждаше и потреперваше от студ в лятната си рокля. Тя беше с шарки на дървета. Короните на дърветата сочеха надолу. Шивачката беше скроила плата наопаки. Шивачката живееше в две малки стаи, подът беше неравен, стените бяха влажни, навсякъде боята им се лющеше. Прозорците гледаха към вътрешния двор. На единия прозорец беше подпряна ламаринена табела, на която пишеше КООПЕРАЦИЯ „НАПРЕДЪК“.
Шивачката наричаше стаята ШИВАЧНИЦА. По масата и леглото, по столовете и раклите имаше платове. По пода и праговете се въргаляха изрезки от плат. На всяко парче плат беше закарфичено листче с име. Зад леглото в дървен сандък имаше чувал с остатъци от платове. А върху дървения сандък пишеше НЕГОДНО ЗА ИЗПОЛЗВАНЕ.
Шивачката си записваше мерките на хората в малка тетрадка. Който идваше от години, беше част от постоянните клиенти. Който идваше рядко, случайно или само веднъж – от нередовните. Когато постоянните клиенти донасяха някой плат, шивачката вече не записваше мерките им в тетрадката.
Записваше редовно само мерките на една жена, която беше измършавяла като мъжете и ходеше всеки ден в кланицата. Вземаше сантиметъра в уста и казваше: „Би трябвало да отидеш при ветеринаря, щом искаш рокля. Ако продължаваш всяко лято да отслабваш, тетрадката ми скоро ще се напълни с твоите кокали.“
Няколко пъти през годината жената носеше на шивачката нови тетрадки. На корицата им пишеше БРИГАДИРСКА ТЕТРАДКА, а над колонките – ЖИВО ТЕГЛО и ТЕГЛО НА КЛАНИЧНИЯ ТРУП.
В шивачницата Адина никога не биваше да ходи боса, по пода между изрезките плат имаше топлийки. Само шивачката знаеше как да стъпва, без да се убоде. Веднъж в седмицата тя минаваше лазешком из стаята с един магнит и всички игли скачаха в ръката й.
Когато Адина пробваше роклята, майка й беше казала на шивачката: „Дърветата висят с короните надолу, не виждаш ли, че си обърнала плата“. Шивачката можеше да поправи грешката, роклята беше само тропосана с бял конец. Тя държеше две топлийки в устата: „Важното е, предницата да е отпред, задницата – отзад, а ципът да е от лявата страна. Когато погледна от тук, долу е горе“. Наведе лице към пода: „Кокошките го виждат така“, каза тя. „И джуджетата“, каза Адина. Майка й гледаше през прозореца към вътрешния двор.
Откъм улицата имаше витрина с кръстове, кюнци и лейки от поцинкована ламарина. Бяха подпрени на стари вестници, а пред тях на бродирана покривка лежеше ламаринена табела, на която пишеше КООПЕРАЦИЯ „НАПРЕДЪК“. Кръстовете, кюнците и лейките се тресяха, когато трамваят минаваше. Но не падаха.
Зад витрината имаше маса с ножици, клещи и винтове, на масата седеше мъж. Той беше тенекеджия. Носеше кожена престилка. Брачната му халка висеше на връв на шията му, защото безимените пръсти и на двете му ръце липсваха. Той също имаше постоянни и случайни клиенти. Постоянните казваха, че първата му жена починала отдавна, а той не си бил намерил втора, защото халката му висяла на врата. Бръснарят казваше, че тенекеджията никога не бил имал жена, четири пъти се бил сгодявал с този пръстен, но никога не се бил оженил.
Когато витрината с кръстовете, кюнците и лейките беше пълна, тенекеджията калайдисваше стари тенджери. Когато трамваят минаваше покрай витрината, лицата на пътниците се настаняваха между кръстовете и кюнците. Върху лейките лицата се къдреха от движението и блясъка на поцинкованата ламарина. Когато трамваят отминеше, по лейките оставаше само сияние от отъпкан сняг.
Адина носи лятната си рокля с обърнатите наопаки дървета няколко лета. Тя растеше и с всяко лято роклята й ставаше все по-къса. Короните на дърветата си висяха през всичките тези лета надолу и все по натежаваха. По лицето на момичето от предградието, застанало на ръба на тротоара под растящите нагоре дървета, бе изписана плахост. Сенките на дърветата никога не покриваха цялото й лице. Бузата в сянка си оставаше студена, а тази на слънце се обливаше в топлина. В студената си буза Адина усещаше ципа на роклята.
След един летен дъжд, който не успя да изстуди камъните, в пукнатините по тях запълзяха черни мравешки колони. Адина напълни прозрачното маркуче на обръча за плетене със захарна вода. Сложи го в една пукнатина. Мравките пропълзяха вътре, наредиха се гъсто една до друга, опрели глави в кореми.
Адина залепи краищата му с пламъчето на кибритена клечка и си го окачи на шията. Отиде пред огледалото и видя, че огърлицата е жива, въпреки че мравките бяха полепнали мъртви по захарта, всяка на мястото, където се е задушила.
Едва в огърлицата всяка мравка се превърна в жива твар за човешкото око.
Всяка седмица Адина ходеше на фризьор, защото косата й растеше бързо, а не биваше да покрива ръба на ушите. По пътя за фризьора тя минаваше покрай витрината с кръстовете, кюнците и лейките. Тенекеджията й махаше зад стъклото, тя влизаше вътре. Подаваше й кесия от вестник. През май тя беше пълна с череши, през юни вече с кайсии, през лятото – с грозде, въпреки че никъде по дворовете още не беше узряло. По онова време Адина вярваше, че вестникарската хартия превръща един плод в друг.
Когато й подаваше кесията, тенекеджията казваше: „Яж, иначе ще изгният.“ Тя ядеше бързо, мислеше си, че плодовете ще изгният още докато той изрича думите. След това тенекеджията й казваше: „Яж бавно, за да се наслаждаваш дълго на всяка хапка.“
Тя дъвчеше и преглъщаше и виждаше как огънят от поялника трепти, как разтапя и запълва дупките по дъната на тенджерите. Запълнените дупки блестяха като кюнците, лейките и кръстовете във витрината. „Ако огънят не захапе тенджерата, смъртта ще ти захапе задника“, казваше тенекеджията.
Веднъж следобед Адина беше отишла да се подстриже с огърлицата от мравки. Седеше на стола пред голямото огледало и си клатеше краката. Фризьорът среса косата й назад, задържа гребена пред очите си: „Или мравките ще изчезнат, или ти заедно с мравките“, каза той.
В ъгъла спеше мъж. На скута му лежеше котката на фризьора.
Мъжът беше измършавял и всяка сутрин, когато минаваше по моста към кланицата, в косите му грейваше петльовият гребен.
Той се сепна, събуди се и метна котката покрай огледалото през вратата. „Стигат ми мъртвите животни в кланицата“, кресна. Изплю се на пода.
Подът беше покрит с отрязана коса, с косата на измършавели и изтерзани мъже, които се познаваха. Тя беше тънка, тъмносива, светлосива и бяла. Сякаш плътно покриваше голям скалп. Между кичурите се промъкваха хлебарки. Кичурите се надигаха и хлътваха. Косата беше жива, защото хлебарките я носеха. Докато е на главите на мъжете, в нея нямаше живот. Фризьорът остави ножицата в отвореното чекмедже. „Така не мога да те подстрижа“, каза той, „мравките лазят под дрехите ми“. Той извади ризата от панталона си и се почеса, когато си дръпна пръстите, по корема му остана кичур червени коси.
Той напсува на майка мравките. Онзи от кланицата напсува на майка животинската мърша. Изведнъж огледалото се понесе толкова нависоко, а чекмеджето остана толкова ниско, че Адина видя краката си под стола да висят като от покрив. Тя се втурна през вратата навън, където лежеше котката. Котката я изгледа, тя имаше три очи.
Седмица по-късно фризьорът даде на Адина бонбони. По тях бяха полепнали косми, драскаха я по езика. Адина поиска да изплюе космите, а той каза: „Те прочистват гърлото.“
Бонбоните скърцаха в устата й, Адина попита кога ще умре мъжът, който изхвърли котката. Фризьорът пъхна една шепа бонбони в устата си. „Когато на човек му подстрижеш толкова коса, че с нея да напълниш един чувал“, каза той, „добре натъпкан чувал. Когато чувалът натежи колкото мъжа, тогава той ще умре. Аз прибирам косите на всички мъже в чувал, докато се натъпче до горе“, каза фризьорът. „Не меря косата с теглилка, меря я на око. Знам колко коса съм отрязал от всеки през годините“, каза той. „Усещам теглото с очите си, никога не бъркам.“ Той духна във врата на Адина.
„Клиентът, който изхвърли котката, ще дойде още седем или осем пъти“, каза той. „Затова не му казах нищо, въпреки че оттогава котката не се храни. Не искам да прогоня дългогодишен клиент да се подстриже за последно при никому неизвестен фризьор.“ От ъгълчето на устата му се спускаше бръчка, врязваше се в бузата му.
Клара се е изправила до одеялото, облича си лятната блуза. Напръстникът на показалеца й блести на слънцето. Краката й са кокалести, повдигнала ги е към корема, за да изпробва блузата с една-единствена крачка. Крачка на кокалеста птица, която не трябва да прави нищо друго, освен да рее поглед в лятото и да бъде хубава. Тополата с протегнат нож я наблюдава. В обръснатите подмишници на Клара космите отново са наболи. Приличат на брадичката на мъжа, за когото Клара говори. „Мъж със стил“, казва тя, „все още не съм срещала. Пожелавам си го.“
Клара се усмихва, стъпва напето, желанието й се подклажда от слънцето и се замайва от височината на покрива. Нехае за зелените ножове на тополите, за ръба на покрива, за облаците, за града. И за това, че този покрив под слънцето е пълен с мравки, които влачат умрели мухи. Че този покрив под слънцето не е нищо друго освен някакъв ръб в небето.
Заради лятната рокля с обърнатите дървета и врязания в бузата цип у Адина завинаги се беше загнездила боязън към всякакви рокли. Започна да измерва живота на жените по тежината на изхвърлените от шивачката изрезки плат. Често ходеше в шивачницата, сядаше на един стол и гледаше. Вперваше неподвижния си измерващ поглед във всички клиенти. Знаеше при кои жени скоро ще се напълни чувалът с изрезки, един догоре натъпкан чувал, тежък колкото жената. Знаеше, че на жената от кланицата са й нужни още четири рокли, докато умре.
Клара изважда от джоба си малка ябълка, обагрена от лятото в червено, и я поднася към брадичката на Адина. Напръстникът проблясва и почти се врязва в кората на ябълката. Малка ябълка с дълга дръжка, голяма част от това, което е трябвало да се превърне в ябълка, е отишло в дръжката. Адина захапва голямо парче от ябълката. „Изплюй го, има червей“, казва Клара. В месестата част на ябълката се е впила зърнеста кафява нишка. Адина преглъща залъка и червея. „Но това е само едно малко червейче“, казва тя, „то расте в ябълката, от ябълково месо е.“ „То не расте в ябълката, то се вмъква в нея, прояжда я и изпълзява обратно“, казва Клара. „Това е неговият път.“
Адина дъвче, ябълката скрипти в ухото й, „за какво му е да излиза“, казва тя, „та нали е от ябълково месо, бяло е и яде бяло месо и оставя след себе си кафява пътечка, то се натъпква веднъж до насита и умира в ябълката. Това е неговият път.“
Очите на Клара не са гримирани, небето е пусто, тополите протягат зелените си ножове. Очите на Клара са малки. Зениците й си проправят път изпод бузите право към устата. Клара мълчи, ляга на одеялото и затваря очи.
Над жилищния блок се рее облак, бял и кълбест. Старци, които умират през лятото, блуждаят за кратко между ложе и гроб над града.
Клара и летният старец спят един и същи сън. Адина усеща пътя на червейчето в стомаха си. То пълзи през срамните й косми между бедрата към ямичката на колената.

Формат: 60/90/16
Превод от немски език: Мария Дерменджиева
Обем: 200 стр.
ISBN: 978-954-28-1082-7
Корична цена: 13 лв.
На книжния пазар от 26 март 2012 г.

Прочетете още:

• „Любов в земята на Мидас“ – Капка Касабова
• „Жени под влияние“ – Мари-Франс Иригоайен
• „Време за жени“ – лекарство срещу грешки
• Градът II. Жените и мъжете – Сим Алексиев