"Да прекосиш" тънката червена линия…"

Скрита зад стъклото на прозореца седя и си мисля за премеждието, което с възхита наричаме Живот. Имам много време /много ли наистина?/ и причина да мисля за това…Болна съм от рак.

До главата ми часовникът неспирно ръфа крехката снага на времето и мисълта, че не мога да го спра ми е направо непоносима. Отвън светът си е все същият, динамичен, задъхан дори и пословично безразличен към това, което се случва зад моя прозорец. Сама съм… В страданието и болката човек винаги е сам…Дори когато те обграждат с грижи и съчувствие, усещането за самота се засилва. Сама съм, но имам съюзници, за които не се бях сещала досега.

Виталността е пословична характеристика за мен и съм сигурна, че това е моментът, в който тя ми помага. Дори за миг не допусна да ме парне страхът от края. Сякаш издигна невидима преграда между мен и "онзи"страх. Постепенно разбирам, че това е първата крачка"напред". Прекрачила съм "тънката червена линия"…

Значи мога!

Отвън играят децата ми. Чувам гласовете им и мислите ми хукват след тях. Успях да се овладея и да не ги уплаша, когато всичко това ни връхлетя. Казах им истината, но без "онзи" страх и това ги окрили. Нали знаете колко адаптивни са децата? За тях беше важно да разберат, че ще се справя и явно съм ги убедила.

Значи мога!

По перваза тромаво пълзи калинка. Колко е смешна с облото си телце и тънки крачета…Протягам с усилие ръка /химиотерапията ме е обезсилила съвсем/ и я вземам на дланта си. Сърцето ми е пълно с обич, дори към това мъничко създание. Сърцето ми изобщо не се интересува от дискомфорта след химиотерапия, то продължава да обича…

Значи мога!

Какво е наистина животът ни? Низ от непредвидени премеждия с вкус на делник. Преодоляваме дори онези, които не си струват усилията, а когато стигнем "тънката червена линия" си мислим, че това е краят.

Преди да се разболея, не знаех че мога да се справя с всичко това, но сега съм по-сигурна от всякога, че болестта е победима. Стига да имаш своите неми съмишленици – желание за живот, отговорност към най-близките и обич.

Окриля ме мисълта, че преживяното е зад гърба ми – разболях се преди четири години и след активното лечение не съм имала поводи за безпокойство. Научих много важен урок – човек трябва да се обича и да се грижи за себе си точно толкова, колкото и за другите. Дори повече! Сега съм различна – по-щастлива, по-благодарна и някак по-недосегаема…

Споделям открито тези свои мисли, защото зная колко много хора имат нужда точно от подадена по този начин ръка.

Вие можете!!!