Писма и фотографии

Първото го открих едва след като съпругът ми почина. Почувствах се сама и започнах да пиша писма на дъщеря ми, която беше тогава в чужбина. В един момент се увлякох по описването на ежедневието си и може би не много интересни преживявания. Писмата се бяха превърнали в мое хоби, даващи ми близост до единственото ми близко същество. После започнах да пиша и на отдавна забравени приятели. Някои не ми отговориха, но други бяха трогнати. Контактите ми с близки хора възкръснаха за около три месеца, споделях миналото, плачех и се смеех с моите и чужди преживявания. После това прерасна в нещо повече от писма. Ставаха все по-уникални като визия, приличаха на апликации, цветовете отразяваха чувства и настроения, често прилепях снимки. Писането на писма се превърна в изкуство. Дъщеря ми също започна да избягва така любимия й преди телефон, започна да използва хартия за писма и писалка, а писмата й ставаха все по-старателно написани, все по-дълги и все по-близки до моите. Беше се отърсила от своя изпълнен с англицизми младежки начин на изразяване ... За Коледа получих много картички и повечето от тях бяха собственоръчно направени от приятелите ми и при цялото им несъвършенство това бяха най-скъпите ми подаръци. Писмата ми върнаха радостта от живота, провокираха креативността ми и тази на близките, с които си пишех, накараха ме да забравя самотата!

Другото ми хоби – то е малко по-старо – фотографирането. Много обичам да правя, може би не красиви, но със сигурност интересни снимки. Само че като жена на 51 години предпочитам онези, старите фотографии, които навяват носталгия. Много рядко посягам към цветния филм, предпочитам черно-бял. Хората от фотомагазина се забавляват искрено, когато питам за черно-бял.