Интервю с Вида Огненович за романа й „Прелюбодейци“

Вида Огненович е една от големите съвременни сръбски авторки. Наскоро у нас излезе последния й роман „Прелюбодейци“. За семейството и за идентичността, един роман на търсенето на себе си. Ето и интервю с авторката, специално за читателките на Az-jenata.bg.

Търсенето на себе си минава през различни етапи. В романа ситуацията е усложнена и от осиновяването и темата за родителството отвъд биологичното...
Опитах се да говоря за идентичността, която в последните десетилетия стана един много важен фактор. Не единствено в живота на нациите и на групите, но и в живота на всеки човек, на личностно ниво. Това стана повсеместна и дори модерна тема. Опитах се да подходя, да я нападна от друга страна.
Малко ми досадиха вече всички тези герои, вече седмо поколение в Америка, които се връщат, за да преорат цялата история, да търсят корените си, без значение чехи, словаци, сърби или българи. С единствената цел само да разберат от къде идват прадедите им, къде са корените им, без нищо да научат за земята си, за страната си. Това се наложи като шаблон.
Затова исках да напиша друга книга за идентичността, да разбия тази представа за идентичността, този мит. Идентичността не е една стъклена капсула, в която е затворена същността на нашето битие, на нашата личност. Идентичността е сплит от различните въздействия върху нашата личност. Много малка част са генетично предадени. А и унаследеното се променя, адаптира се спрямо промените в условията на живот. Затова и героинята на моя роман, когато открива своята биологична майка, разбира, че няма нищо общо с нея. Така че идентичността малко се унаследява – ДНК и това е всичко. Човек е обществено животно, а само частично е биологично.

Модерен сюжет, важна тема, вечна тема. От къде дойде, как се роди този роман?
Не знам от къде дойде идеята – оказа се от идеите, които идват и те грабват. Беше ми много тежко, защото трябваше да намеря истинската форма – темата е деликатна, трябва да се води сметка за мярата. Това е вътрешен монолог на личността и трябва да бъдеш прецизен, когато се води този вътрешен диалог, да не го предпоставяш. Важно е да се внимава за всеки детайл, защото един излишен детайл може да разруши всичко онова, което е изградено до този момент.
Този роман е като едно химическо съединение. Стремях се през цялото време да запазя този баланс между фактите и възможността човек добре да ги интерпретира.

Прекомерната грижа на родителите – не е ли това също проблем? Не пречи ли тази грижа на човека да намери себе си. Не трябва ли той да избяга от тях, за да намери себе си?
Мисля, че както на Балканите, така и в Европа така нареченото патриархално семейство отмира. Този модел е изчерпан. Това е модел, в който главата на семейството издава заповеди, членовете – изпълняват. Успехът на семейството се измерва с това доколко са послушни членовете на семейството към заповедите. Това се счита за хармонично семейство, т. е. всички слушат бащата, майката или най-възрастния в семейството.
Обществените условия напълно разбиха този модел на семейство. С отварянето на вратите на семейството към обществото нараства грижата на родителите за децата, защото родителите са наследили този модел и те са твърде загрижени, че това отваряне застрашава децата им.
Подрастващите нищо не знаят за този модел и не приемат това твърде голямо обгрижване. И от тук идва сблъсъкът на поколенията – възрастните казват „Е, моето време беше толкова хубаво“, а младите казват „Вашето време е било страшно“.
В същото време мисля, че борбата да се запази семейството такова, каквото е било, всъщност работи против семейството. Защото семейството трябва да бъде обществена организация, а не патриархална. Не е основано на единството на кръв и плът, а и на възможностите и шанса.