Да общуваш с душата си

За мен понятието "хоби" е нещо като време за себе си, като магията да умееш да общуваш с душата си. В свободното си време влагам всички усилия, за да постигна синхрона на чувствата, емоциите и плановете за бъдещето. Едно от многобройните ми хобита в този ред на мисли, е да мечтая! Планирам, усмихвам се на всеки шанс, който ме поглежда в утрото, пия от енергията, която децата ми дават с многобройните си палувания и радости. Обичам природата, понякога просто хващам фотоапарата и се опитвам да запазя мига, онзи който съм уловила, а с него и всичките си мечти и вяра... Това са неописуеми с думи моменти. Това е заряд, който е видим преди всичко за душата.

Друг път, просто сядам пред белия лист и пиша... всяка частица от избуелите ми чувства се опитва да се вгради в думите, в стиха. И май никога не успявам, все остава нещо недоизказано, невъзможно да се побере в мастиления цвят на мислите ми.

Обожавам театъра и всичко свързано с това изкуство. Там в залата, сетивата ми онемяват и възприемам онзи свят, в който всичко е вибрация на човешкото ни съвършенство, с пълни шепи.
Предпочитам да вървя под летния дъжд без чадър. Молитвената мрежа на дъжда е прекрасна на допир. Тогава се чувствам жива и истинска – част от спиралата на живота.
Сигурно усетихте че съм мечтателка, да, това е моето хоби – да откривам постоянно новите си мечти. Те са двигателчето на живота ми, те ми помогнаха да срещна любовта, да имам прекрасните си деца и да не спирам да вярвам!

Това са част от стиховете ми.

Ромолене

В звездни разпятия
се лутат лицата им –
и търсят ме.
А моите обятия
празни сънуват
завръщането им.
После вадя албума
и тихичко плача,
звезда след звезда...
Като черната чума
се моля за още,
като луната във здрача
светлината изпивам.
А те се усмихват –
далечни и силни.
Спомен изливам
и сенки по клони
в гнездата притихват.
Къде ли сте точно сега –
гласовете ви чувам,
и търся напразно.
Чезне нощта
а дъждът разговаря
с мойта душа.

Нестинарка

Изгубих се.
Малка икона
с тъжни очи.
Плач е.
От чуждите болки
сърцето мълчи.
И хорото.
Бялата кърпа
с белите стъпки.
Музика.
Някой мълви
и се кръсти.
Ето ме.
Жива горя
и кладата стене
под мойте нозе.

Трохи

Няколко трохи на тротоара
внезапно вятърът подгони
в мислите ми подреден тогава
дъждът разпъпи в пролет.
И врабчетата в просяшките си пози
отлетяха с полъха от юг,
спомените стоплени от прози
занемяха в слънчевия скут.
Закрачих след трохите
пролетно венчана със мечти
какво от туй че измамени очите
поглъщаха тежките сълзи.

Мечти

Улици пусти
закрачиха в мрака
и листата
с цвят на дъга
която утрото чака
затанцуваха
по земята.
Уплашено куче
подгони колите
а луната самотна
в жълт ореол
на нощта
разплете косите
и в звезди
разпиля самотата.
И скитникът
уморено различен
с песен
покри тъмнината
нечакан
а всъщност обичан
в душата му
подслони се
вятър разплакан.
Сънят милостив
докосна душите
и студът
тих и свенлив
зачака
мечтите.

Изпращам Ви и някой от моментите, които съм се опитала да задържа в обектива си!

С уважение и благодарност че успях да споделя част от миговете си!