Любовни есенни рими – 25-а част

Настроение

Хоризонтът избяга. Далече се скри.
Усамотиха се в ниското пламнали облаци.
Въздухът свисти, нажежен от обич е,
на църквите кубетата припяват златистени.
Разпали се слънцето. Подпали и раменете
на ошашавени сгради и танцуващи дървета.
Игра на дама подхвана булевардът онемял,
по обедно време по него никого няма.
Бягат сенките – подплашени птици нанякъде,
а в очите им се крият искрящи лотоси от сняг.
Вдишвам пръски от реката с пееща вода,
по нея там танцуват вишневи отблясъци.
Блажена съм, когато се намирам тъй сред мрак,
в лоното на планината, прегърнала всемира.
Отпускат уморено въздух свистящите гърди,
а високо горе вятър присмехулно пак дере
ризите последни и ги хвърля по очите на звездите.
Така смрачи се... И вече взор притулен... нямам,
за да те потърся... В чужди нечии очи...

* * *

Обреченост

Свърши този филм –
изплаках си очите.
Душата... онемя.
Във филма бяхме Аз и Ти...
Като герои бяхме там...
всеки със собствена вина.
Няма приказка е...
Болка пареща...
разкъсва като с нож.
Душата се разкъсва
и разпада на трохи...
Аз и Ти... между нас е
полегнала студенина.
Открадна си ти от мен –
аз от теб си взех...
Тъжно е... мръщи се небето
и разплака ме в душата.
Заболях...
Филмът свърши...
По спиралата на своя ден
всеки тръгна изоставен... сам.
Цената ли...
Пропилените надежди,
неизречени вини,
несбъднати копнежи...
Нима е малко?...
И моите сълзи...
Но свърши този филм!
Краят му... обречен бе...

* * *

Как от днес да кажа: Мога и така...

Как да изрека тези тежки думи... те душат ме?
Мога ли от днес без тебе да живея,
щом животът е създаден от векове за двама?
Как да хвърля себе си във грях... лъжа,
щом душата ми по тебе страда и по теб копнее?
Мога ли от днес и сълзите да възпра...
как да кажа на очите си: От днес не се кахърете!
Как тъгата да смъкна от моето лице,
щом от болка в тишината всичко в мен крещи?
Мога ли ведро утрото си да поздравя,
щом надежда то не носи на ранина в деня ми?
Как себе си да слъжа... как да стане и това,
когато и душата ми кърви от непосилни люти рани...
Мога ли от днес да бъда пак като преди,
дето обича да се смее и обича за хиляди обичи?
Как да литна пак с песента на птиците,
щом сама останах... на пепел стана обичта ми...

* * *

Завръщане

Уплаших деня си...
Простена от болка.
И разтъжен посивя.
Стресна се от моята
разкъсана обич
и от парчета в пепелта.
Страшно стана –
от парчета всякакви
и навред в деня ми.
От сърцето хукна
продъни и съня ми.
Беше глътка въздух –
вече е на глътки
нямо разстояние.
И студено стана –
в хлад ме пови –
необичана в деня си
и в нощите – сама.
Изтръпнах...
в очите ми кошутени
слънцето помръкна.
Сиви облаци над мен
размятат ядосано ръкави.
Залутах се сред тях...
Простих им,
макар че се разпадах
само на прозрачни атоми.
Реших се вече – да прогледна.
Тук съм Аз и Аз съм пак.
Нищо че в безтебие
изпразнен е денят ми.
Ще имам глътка въздух
на всяка крачка мое
свободно разстояние.
Пространството над мен
ще е студено от самотия.
Но в него ще съм аз. И сама...
Завръщане пак там – не искам.
Стига толкова. Писна ми
в тоз живот – рулетка да е.
Писна ми от приливи
и от отливи ми писна.
Завърнах се у себе си.
Времето ще ме прегърне.
и луната ще е пълна.
Зачатък за живот
по нея се изписва.
Завърнах се при себе си.
Това е!

* * *

Изпепелена от неверие

Мислиш ли ме...
В мойте мисли здраво изградих
високи, непристъпни чудни кули.
Няма там бели стъпала от мрамор,
а до върха й... бързо стигам само
с моите криле на сини пеперуди.
Скършени те бяха... наполовина,
но успях в живота да се вкопча.
Така ги заздравих, за да ме има,
за да продължа и да се случвам.
Затова на мен стъпала не трябват,
щом криле си имам – мога да летя.
Четеш ли ме сега...
Вече тук ме има – даже и по снега
ще виждаш, че не съм последният
в живота ти безнадежден случай.
И виж... по устните, и по очите
изричам всичко, но безгласна съм.
Видно е как по въздуха изписвам
в плетеница от паяжинни нишки
своите мечти в полет пеперуден.
Виждаш ли ме...
Аз безплътна станах в новия ти ден
и за чуждите очи невидима съм вече.
Но в твоите очи обичана се сбрах –
усети ли по изпръхналите устни
как горчи от думите неречени?
Лудостта премина... Оцелях все пак и аз.
Но не искам други лудости в живота си.
В лоното на моето сърце... прокърви
и отдавна всичко там се превърна в прах.
А в прахта бъдност няма, нито пък – илюзии.
Просто твоето неверие всичко изпепели.

* * *

При теб дойдох

Много дълго навярно ще вървя
и по път далек за теб ще свърна.
И стигнала до края му, без да спра,
до тогава ще търся път назад
и при тебе мигом ще се върна.
Небето от радост ще заплаче,
ще измие и нозете ми от рани,
и очите ми ще мие от сълзите
с бисерни води от потока речен.
Ръка към тебе ще протегна
да изтрия в очите ти – сълзи.
Ще погаля в нежност тишината,
а тя ще ме обвие в цветен аромат.
И притихнала във скута ти от път,
най-подир смирена ще се прекръстя
и тихо пред тебе ще мълвя:
Аз дойдох, за да остана в твоя свят!

* * *

Искам твоето Небе

Искам да имам синьо Небе.
И твоето искам – нека да бъде.
Но да стане искам мое... и да е.
Изпъстрено до нежност в синьо.
Да се разливат и за нас усмихват
облаци с безоблачни ръкави.
Искам точно само твоето Небе.
В него ухаят даже звездите.
( Знам – Господ така наредил им е,
щом е за обич съкровена,
нека да бъдат щастливи).
Ръка да протегна и като в твоите две,
да се сгуша тихо до сърцето ти.
За малко у теб кротко да отдъхна –
с глътка въздух, колкото да вдишам,
и пак към тебе по звездната пътека
с тиха стъпка леко да те стигна,
и смирена в твоите очи – да си полегна.
Знам, че път за път обратен време нямам.
Но... да знаеш – орисия съм... да имаш мене...
В късчето Небе над мен което е... в синьото...
Твоето единствено Небе... За мен да е...

* * *

Най-после изтрезнях

Настъпи час за изтрезняване. Най-после. С тебе.
Тръгвам си сега. Решена съм. Днес е за последно.
И нищичко от тебе аз не искам, ще си тръгна
и нищо в повече от тебе няма да си взема.
Оставям ти празните стени... сред които сам
ще прегръщаш самотата – останал глух и ням.
Но ще ечи от празност – ще я разбереш ли?
На теб това ти се полага – самота да ти се случи
и да те продухат през стените – сняг и ветрове.
Да усетиш адска зима посред огненото лято
и бездомност лъха, макар че в твоя дом си ти.
Празна ще е твоята душа – опропастено няма е,
и ще стене от тази празнота, защото аз не съм.
Но ще оставя въздуха, от мене дето е издишан,
да ти напомня с всеки спазъм, че при теб не съм.
И ще взема със себе си смеха си – звънкия си глас.
Помниш ли – от тях звъниш с всяка фибра и влудяваш.
Да сънуваш цяла нощ, да стенеш, а мене да ме няма.
Нищо няма да забравя. Нищо... Даже свойта сянка,
за да не се препънеш в нея и към мен да тръгнеш.
И мечтите, дето сяхме, с грейнали очи – за нас...
Вземи си ги – нямам нужда в новия си път от тях.
Копнежите ли... прибери и тях. На мене не ми трябват.
В твоето сърце за другата ги скътай – и ги запази .
Аз поемам своя път. Да не мислиш, че ми се плаче...
Виж... Очите ми от кога ли тъй в деня ми те блестят...
Навярно ( парадокс е) откакто без тебе съм... сираче.
Ще градя градеж. В душата си. Без тебе. И съвсем сама.
И бъдност в него за себе си по-здрава от при теб ще имам.
За мене е... Мое свято царство. Моят храм. Светилище и вяра.
А ти ... не вярваш ли... С тебе бях до вчера. И последно е.
От днес аз съм вече друг човек. Без тебе съм. Но свободна!

* * *

В душата... храм

Тишината се простира в тягост в мен...
Скупчиха се чувствата ми... от сиротност
като прокажени се свиха на кълбо.
Нажежени нишки всеки ден горестно
припламват... и да не искам – ще се взривя...
Тишината в мен понякога утеха е...
Параклис, в който смирена коленича...
В мисли там потъвам и за теб размислям.
Свещи две за нас припалвам. За да бъдем.
Иконите пред мен ... тайнствено мълчат.
Аз очи в болезненост към тях отправям –
очаквам със надежда... техен поглед – знак.
Мисля си със болка(до кога ли) за тебе е...
и много малко е понякога за мен,
( къде ли пак сгрешихме с тебе)
но иконите ме гледат и защо ли – пак мълчат.
Кръст набожен три пъти с пръсти сторих –
дано е Бог за мен и тебе грижовно милостив.
Тръгнах си без вяра... Но врата днес отворена
след себе си оставям... В моя храм – душата ми.
Душата ми более ... за тебе нея аз отворих.
Дано път към нея да намериш, (аз ще чакам)
и прояснен, мене за последно да съзреш.
Вратата ми за тебе е... отворена...

* * *

За теб ме няма

Тук съм. Но за теб ме няма.
Изпразни се сърцето. До сълзи.
Остави ме. За тебе днес ме няма.
И денят ми нескончаемо пълзи.
Ще се сгуша тихо. У себе си дори.
С чувствата ще споря . До зори.
И ако почувствам, че те нямам,
мигом ще дочуеш звън тогава –
как телефонът ти звъни.
Но сега съм тук. Сама съм. Споря.
С чувствата влизам в диалог.
Упорито аргументи ще привеждам,
но парчета няма да събирам,
за да градя отново пак за нас любов.
Отпадъци не искам. Искам всичко.
Тук съм... Но днес за теб ме няма.
С чувства споря... До кога... Не знам.
Но ако усетиш ти, че отляво под ребрата
започне да те стяга, да знаеш само,
че сърцето иска дъх... за мен.
Къде съм... Знаеш... Намери ме...

* * *

Да знаеш само

Знаеш ли колко е хубаво
да се усещаш обичана...
Вълшебство е някак
и магия истинска.
И много слънце в очите...
а как топли душата!
И политаш, и пееш с птиците,
а самата аз съм мечтателност.
Знаеш ли колко е хубаво
да се усещаш пак пожелана...
Потрепва пламъче в очите,
а в душата отдавна няма рана.
Неземна песен се разнася
и смаяна попивам всичко.
Да знаеш само как обичам
да съм единствена и обичана!

* * *

Нежна топлина

Днес е светло. За вчера... аз не помня.
Животът ми е днес. Назад не гледам.
Стъпвам леко... Искам бъдност.
От грешките се уча... И полека...
В тревата стрък по стрък отгръщам
и изпускам „Вчера“ и „Защото“.
Тръгвам утринно. За да ми е леко.
В дланите си сбирам залези,
а изгревите нежно ме прегръщат
и в съня си ме разнежени целуват.
Чертаят път пред мене необятен.
И ми е светло... Светулка е в душата ми,
а до нея пърхат сини пеперуди.
И роят се... прегръщат ме надеждите...
Обличам се в нежна топлина и...
Стъпвам леко, леко... тебе да не будя.

* * *

С дъх на моя есен

Не зная днес за мен
как ще бъде –
какво ще ми се случи
или пък даже – не...
Може би случка някаква
днес ще ме подмине...
Въпреки това животът
напред само си върви –
препуска сам и от мене
(като от всички други)
взема си какво ли не...
Като ловец невидим е
в годините – аз се крия,
той ме дебне,
но аз пак търча.
Надежда имам...
Да не ме уцели...
Защото още имам
своите копнежи –
да усещам как
кръвта у мен пулсира
и слънце да струи
сутрин от очите ми.
Като дюлите в градината,
жлътнали коремите нагоре,
и ми се усмихват горди
всяка моя есен.
Облаци ме дърпат,
но ще им избягам...
Няма да политам,
защото теб те имам...
Стъпвам с тебе
здраво на земята.
Защото те обичам!

* * *

Да ме имаш в дълговечие

По осевата невидима линия от паяжини
в делника в безтебие така си вървя.
Поднебесието смръщено на петолиние
упорито мърмори си, аз – гълча.
В една сюблимна празна тишина
на бягащото смръщено ежедневие
непораснала още... като мъниче...
мълчана към тебе ще вървя.
Вятър като адмирал наметнал е
пелерина от въздишки кухи
и през есен дългокоса спряга
местоименни невидими въпроси
за своето небивало някъде.
Щура се със стъпки плюшени
по гръбнака на съдбата си безока,
търсейки в скритото междуребрие
сърцето на Земята и Небесата.
За една керемида обич закопнявам
и троша на ситно откази безлики.
И надничам в очите на непокаяна вина,
която от безликости търси си причини.
От неможене небето по диагонала си
сприхаво се разкъса и понечи ядовито
отново своето лице да сглоби.
Да опъне въжето и по него да тръгне
като фокусник в Земя и после пак – в Небе.
Неделнична се виждам в очите си
и бездомна душата ми търси се в тебе.
Светулчена ще бъда и в душата ти
с натрупване докрай ще светя...
Фосфорна за тебе ще се сбъдна
в зениците на твоето безвремие –
за да ме видиш. Да ме имаш кътана –
като в сърце на кестена да бъда,
а тебе аз – в мое дълговечие.

* * *

Господица в най-добрите очи

Мое тъжно сърце... За къде ли забърза ти пак?...
Учестено предъвкваш стъпките свои във мрака.
Изплака в годините изболяни сълза след сълза...
За къде ли така бързаш... тебе никой не чака.

Като стара притча от книга животът ти отмина
и окъснели надежди стаяваш в дните си пак...
Годините – броеници се изнизват и отиват си,
а ти не спираш, редиш ги монотонно във такт.

Днес кротост е денят ми... от тишина съм смълчана,
молитвени очи отправям... и мълви бездумно душата...
Надеждица къта там сърцето... мъничка е, знам,
под миглите ми скрита е... трепетна моя надежда.

Като сън е всичко – пъстървено небето над мене мълчи.
Как бих искала там поне за мене някак знак да има...
Мечтите ми, Господи, да имам от тях в своите дни,
Господица за него да бъда – нека съм в най-добрите очи.

* * *

Импресия

Напъпих устни с вкус на зрели ягоди,
а в очите си прикрих кукувичи полет.
В смеха ми се утаяваха есенни залези,
мислено се носех сред танцуващите птици.
Вечерно времето се търкаля тротоарно,
запира стрелките-секунди да не тракат.
Тогава върбите във девици се превръщат
и босоноги по лунните пътеки тръгват.
Звездите шеметно се превръщат във сълзи
и в зениците им раждат се от роса – росици.
Препускат, търсят се мислите ми някъде по път,
преди нощта утрото разсънено да стигне.
Тогава устните ми стават сочни ягоди
и очите ми са странни – с какаови отблясъци.
Смехът ми се превръща в шепот... до утринта
мислено на сцената валс танцувам с тебе.
Така всемирът заживява в обич странна
и развеселено утрото го гали с нежни пръсти.
Аз притихвам в твоя скут... и дъх стаявам.
Душата ми е пленница и налюбена замира .

* * *

Вечерта...

Замислена, вечерта е в синьо... тиха
и месецът мърмори във полите й.
Звездите присмехулно там се крият
и смигат закачливо на облаците сини.
Извисил е глас щурецът – сигнал навярно е
и отправи поглед влюбен по росата.
Щурави комети тайно полети чертаят
открай докрай и се смеят пред небесни двери.
Земята е притихнала в скута си спонтанно,
а есента й пише азбука на петолиние.
Вечерта притваря мигли и през тях с очи
трепетно очаква влюбеното пълнолуние.

* * *

Ти си моята сбъднатост

Ти си моят изгрев росно недоспан,
ти си моята светулка нежна в мрака.
Ти си моят облак, кръшен и бухлат,
дето ми се смее и дъждовно ръкомаха.
Ти си оня извор, ромолящ в деня ми,
и си оня повей, дето тичал е след мен.
Ти си този, дето с обич сълзите ми изпива,
и ме стопля пак с дъха си, гали ме до днес.
Ти си словото ми, изящно подреденото,
мисъл си, без която не мога да заспивам.
Ти си... всичко, и не питай ти за нищо
как, защо и къде ли пак без тебе тичам.
Ти просто си нужното сърце в сърцето ми,
без което аз не мога, а трябват ми и двете.
Ти си... ти си всичко в моя ветрен ден
и в нощите ми – нескончаемо проветрени.
Сбъдни се... в обич ти за мене се сбъдни,
в живота ми бъди... залез дълговечен.

* * *

Колко ни трябва още...

Колко са тъжни очите, влюбени...
Разлюбени в сянката на дъжд?
Колко ли сълзи горко те проливат –
малки ручеи, ненапити... от мъж.

Колко ли мъка душата побрала е...
Луната разсипана... плясък... парче.
И кърви от болка ... жива рана тя е,
неизреченост... молитва тиха на щурче.

Колко тъжни са... отчаяни звездите...
Нецелунати останали в света си до днес?
И облаците, свойта мъка неприкрили,
мръщят вежди и.. изплакват с глас...

Колко ли време на лозата ще трябва
да роди свойта сладост, елей... аромат?..
Във вино пенливо, и горчиво да се налее,
та да забрави сърцето с него целия свят?...

Колко ли трябва в деня ни, за да можем
да бъдем обич от зрънце в нечии топли очи...

* * *

Твоите думи

Нощта изтрезня.
И се събуди...
Погледна се –
разсъблечена беше..
Изчерви се
до хоризонта.
И видя,
че иде Денят
под ръка
с Утрото.
Блесна в очи
на семафор
лъч от слънце
и окъпа с нежност
от купола небесен
всичко в зелено,
жълто и червено.
Денят започва –
ведрина разлива
и в загадъчна усмивка
пред мене се разлива.
Погали ме с пръсти
от сатен и свила
и ми прошепна
думи, търкулнати
от някого.
Ще ги свия в шепи –
знам, кътани ще бъдат...
Те от теб за мен са.
Думи... за сърцето.

* * *

Чудница

Чудница съм, мамо, и е толкоз чуден денят ми.
За него съм чудница, греят в косите ми чудо звезди.
Чудница съм, мамо, в сърцето му съм вече чудото,
прегръща ме вълшебство, леляно чудото искри.

Обичница съм, мамо, обич влезе в деня ми.
За него съм обич и кахър съм му в сърцето.
Обичница съм, мамо, и от обич за него аз грея,
полъх ме гали и ме леко въздига в небето.

Прекрасница съм, мамо, прекрасна съм с обич.
За него ще правя прекрасни деня и нощта.
Прекрасница, мамо, зове ме той със сърцето
и гугутка ми сладостно пее за него и мен.

Вълшебница съм, мамо, и вълшебства в очите ми.
Чудесница съм, мамо, нарекох го него за мен.
Сбъднах се, мамо, себе си сбъднах вече за него.
Бъдна съм, мамо, без него е бедност за мен.

* * *

От мен до теб

Не зная как бих дошла при теб...
Дали не ще ме загризе съмнение?...
Къде съм, къде си ти... че то е като век...
От мен до теб пълзи, защото е разстояние.

Не зная как бих обичала само теб...
Дали си ти моето последно заслепение?...
Къде си ти... и как си, как до теб да долетя...
От мен до теб се дирим, защото е откровение.

Не зная как бих мечтала с теб...
Дали изобщо обичаш да мечтаеш?...
Къде си ти... с тебе искам, да съм с теб...
От мен до теб да бъде искам не-разстояние.

* * *

Без избор

Нямам избор тази вечер
( или е само един),

прибирам се сама
сред мълчащите стени
и говоря си със тях
до късно през нощта –
кой къде е бил...
какво е сторил
и що не сторил...
Бавно тъй разказвам
от деня подред
и на всяка –
за да няма сърдене.
Рисувам с пръсти
из празните пространства
измислени очи
и се взирам дълго в тях.
Но те мълчат...
Добавям устни
с дъх на вишнев цвят.
Няма думи –
увисват в тишината,
а можех да ги облека
в теменужена премяна.
Да оцветят зеленото в очите...
За да видят моите очи,
че те са тяхна истина.

* * *

Решение

И тази вечер като всички други е...
Пак си сам в студеното легло.
Легнал, ще си мислиш там за мене,
вперил празен поглед във тавана,
пишещ мислено от самотника писмо.

В сенките, целунати от тишината,
ще разчиташ там знаците навярно
и това, което трябва да решиш.
Ще се връщаш в минали години
и през открехната врата в сърцето
вихрено спомените ще нахлуват.
Сред тях ще поискаш да се видиш,
да разсееш своите съмнения и страх.
Ще потърсиш пътища към себе си,
ще се луташ като в някой лабиринт.
На везни ще сложиш минало и бъдност
и тогава, може би, най-после ще решиш.
Ще потърсиш моите очи сред другите
и устните ми, с вкус – елей от медовина.
Топлата прегръдка рано в утринта
и нощите, когато искаш да ме имаш.
Ще разчиташ знаци – паяжинни по тавана,
търсещи съдбовност в твойте две очи.
Навярно страшно е копняно да ме искаш,
в такива нощи, а мен до тебе да ме няма,
когато студеното легло крещи от самота.

И тази вечер ще е като всички други...
Глухо е, сам да си между немите стени.
Пронизва остро парещата болка вляво и
напомня, че там, в далечното пространство,
едно сърце за теб копнее и обичащо тупти.

* * *

Колко пъти от мене си взе

Колко ли пъти от сърцето ми взе
и с елей вълшебен пълни ми душата?
Пресече ми пътя, за обич ли бе
в живота си толкова гладен и жаден?

Колко ли искаше от мене да гребнеш
от живота ми, останал толкова беден?
Раздавах се... исках с теб по път да поема,
защото за сърцето ми бе твърде потребен.

Колко ли клетвени думи за теб измълвих
и с шепи в обич неземна тебе повивах?
Звездите измолих – сред тях за тебе изгрях,
Луната пътека откри ни – по нея да минем.

Колко ли пъти от сърцето ми взе си...
От парчетата как сега него да съшия?..
Открадна душата ми и сам отново пое
по пътя си, избърза зад ъгъла да свиеш.

Йорданка Радева

* * *

Стиховете са от конкурса „Любовни есенни рими“