Езикът на цветята, любовта, децата

Роман за изгубената надежда, за страха от новото начало... и за несъвършената, но вечна любов.

Викторианският език на цветята е бил използван, за да се предават романтични послания: жълт нарцис – ново начало и надежда, индийски лотос – душевна чистота, червена роза – любов, вероника – вярност и всеотдайност, мъх – майчина обич...

Виктория Джоунс прекарва детството си в поредица от приемни семейства и социални домове – едно непогалено и необичано дете, което не е в състояние да се сближи с никого. Постепенно обаче научава езика на цветята и чрез тяхната символика изразява отношението си към хората.

На осемнайсет години Виктория излиза от системата и няма къде да отиде, както много други деца със същата съдба. Все така дива и непокорна, тя страни от всички. Доверява се единствено на цветята и създава свой малък оазис – прекрасна тайна градинка в парка, където прекарва нощите си... Скоро местна цветарка открива таланта й и й предлага работа. Виктория осъзнава, че има дарба, с която може да помага на хората. Чрез цветята, които избира за тях, тя връща в живота им това, от което се нуждаят, докато загадъчният продавач от борсата за цветя я предизвиква да открие от какво се нуждае самата тя – от прошката на една също изстрадала жена и от нейната топла прегръдка, от вяра в себе си, от любовта на едно чисто сърце и от ново начало....

Тази изпълнена с надежда, великолепна книга е за всяко наранявано някога сърце. Ванеса Дифенбо ни разказва вълнуваща история за намирането на пътя към дома, дори след като си изгорил всеки мост зад себе си, за прошката и изкуплението, за силата да се научиш да обичаш и да се доверяваш на хората отново. Нейните герои не са съвършени, майчинството не е съвършено и любовта не е съвършена, но е вечна.

За първи път в България една книга излиза с четири корици, всяка от които предава чрез езика на цветята най-важните послания на романа.

Ванеса Дифенбо използва собствения си опит в системата на приемните семейства за написването на дебютната си книга „Езикът на цветята“, но успява да отиде отвъд конкретния социален проблем и да създаде един прекрасен роман за любовта.

Ванеса споделя, че голямото й желание е било да опише по-реалистично емоционалното пътуване на дете, което е било наранявано непрекъснато и сега, вече млада жена, се учи да живее и да вярва отново на хората.

Основна тема в романа е възможно ли е някой да се промени с възрастта, или сме трайно и окончателно моделирани от детството си. Ванеса обяснява, че се вълнува от същността на разстройството на привързаността – психологично състояние, повлияващо деца, които не могат да се привързват към друг човек заради липсата на грижи, пренебрегването и тормоза, на които са били подложени в ранна възраст.

Самата Дифенбо е била свидетелка на това от първо лице – като приемен родител. Споменава за конкретно младо момиче, за което са се грижили: „Ние наистина я обичахме, но в един момент просто осъзнахме, че тя не ни обича – не че не искаше, а просто не можеше. Много мислих за това. Всяко решение, което съм вземала в живота си, е било свързано с любовта – или съм я търсила, или съм се опитвала да я задържа, или съм била повлияна от нея. Какво ли щеше да бъде да живееш, без любовта да бъде твоята пътеводна звезда?“

Дифенбо както героинята си проявява интерес към цветята. „Винаги съм се интересувала от символиката на цветята. Първата сцена, която написах, бе как Виктория отива на цветната борса и там има млад мъж, който я гледа странно. Тя не казва нищо, защото не обича да говори, не обича да бъде наблюдавана, не обича да я докосват, но седмица по-късно се появява на борсата с рододендрон, който означава „внимавай“. Виктория намира утешение в този език, защото никой не го разбира и така тя не може да бъде наранена от евентуалната реакция на хората“.

Пътуването на Виктория към щастието е изключително трудно. За всяка положителна стъпка, която прави, отстъпва две крачки назад – поведение, което е била принудена да следва в детството си, за да оцелее. „Но в края, казва Дифенбо, все пак изплува идеята, че човек може да се промени и да превъзмогне най-тежките травми от детството си.“

Дифенбо започва да пише сериозно у дома си след раждането на собствените й две деца. Първият вариант на „Езикът на цветята“ е завършен за шест месеца, най-вече „по време на кратките дремки на децата, за около час и половина на ден“, но след това претърпява доста сериозни промени, за да се превърне в романа, който обиколи целия свят. Дифенбо е изненадана от успеха, но както споделя: „Историята за опита да се научиш да обичаш и да се доверяваш отново на хората, явно е по-универсална, отколкото мислех.“

Ванеса Дифенбо е родена в Сан Франциско и е израснала в Чико, Калифорния. Изучава педагогика и творческо писане в Станфорд, след което преподава изкуство и творческо писане на младежи от общности в тежко социално положение. Ванеса и съпругът й имат три деца: Тревон на осемнайсет години, Чела на четири и Майлс на три; и са активни приемни родители. Тревон е отраснал по приемни семейства, преди да открие новите си родители. Ванеса и семейството й в момента живеят в Кеймбридж, Масачузетс. Ванеса е основател на „Мрежата на Камелия“ (www.camellianetwork.org ). Мисията на тази мрежа е да се създаде в САЩ национално движение за подкрепа на младежите от институциите и приемните домове и тяхната еманципация в обществото, за да могат да поемат живота си в свои ръце. На езика на цветята камелията означава „моята съдба е в твоите ръце“. Името на мрежата подчертава вярата, че всички ние сме свързани, всяко дарение, което младежите получават, е придружено от една камелия – напомняне, че съдбата на всяка нация се намира в ръцете на най-младите й граждани.

Интервю с Ванеса Дифенбо:

Какво представлява езикът на цветята?

Викторианският език на цветята започва с публикуването на Le Language des Fleurs („Езикът на цветята“) от Шарлот де Латур, която излиза в Париж през 1819 г. За да създаде тази книга – която е била всъщност списък на цветя и тяхното значение, Де Латур е събрала информация, свързана със символизма на цветята в поезията, митологията и дори медицината. Книгата поставя началото на наука, позната като флориография, и между 1830 и 1880 г. в Европа и Америка излизат стотици подобни речници на цветята. В „Езикът на цветята“ Виктория научава за този език като малко момиче от своята приемна майка Елизабет. Елизабет й казва, че преди години хората са общували чрез цветята и ако един мъж давал на някоя дама букет цветя, тя се втурвала вкъщи и се опитвала да разкодира тяхното послание. Затова цветята трябва да се избират внимателно.

Откъде ви хрумна идеята Виктория да се изразява по този начин?

Винаги съм обичала езика на цветята. Открих книгата Language of Flowers на Кейт Грийнауей в една антикварна книжарница, когато бях на 16 години, и не можах да повярвам. Как можеше нещо толкова красиво и романтично да бъде на практика неизвестно? Когато започнах да мисля за книгата, която исках да напиша, Виктория и езикът на цветята някак се свързаха незабавно в съзнанието ми. Хареса ми идеята за млада жена, която има трудности да общува с другите хора и използва забравения език на цветята, вече почти неразбираем за останалите.

Защо Виктория решава да създаде собствен речник и каква е ролята му в романа?

В много отношения Виктория съществува напълно в периферията на обществото. Много неща от естественото общуване между хората остава неразбираемо за нея – как да си намери работа, как да създава приятелства, дори как да води нормален разговор. Но в света на цветята, с техните предвидими начини на растеж и непроменими смисли, Виктория се чувства сигурна, удобно, като че ли си е у дома. Всичко това се променя, когато научава, че освен значението за жълтата роза, което знае, има и други. Потресена е, защото това е било единственото нещо в живота й, в което е вярвала безусловно. За да пренареди отново своята вселена, Виктория започва да снима цветята и да създава свой собствен речник, решена никога вече да не допуска недоразумения, породени от символиката на цветята. Тя започва да споделя своите познания за цветята с другите – тази нейна стъпка я свързва с хората и й помага да се развие като личност.

Напълно разбирам импулса на Виктория и включих речник на гърба на книгата по същата причина. Ако читателите изпитат желание да изпратят цветя на любимите си хора, може да изберат моя речник и да се възползват от символиката, която за мен е била най-убедителна, особено за едно по-съвременно общуване.

Как книгата „Езикът на цветята“ предизвиква и пренарежда концепцията ни за семейството и майчинството?

Една от любимите ми книги е „Писма до младия поет“ от Райнер Мария Рилке. В нея Рилке пише: „Освен това е добре да обичаш: защото любовта е трудно нещо. Едно човешко същество да обича друго човешко същество – това може би е най-трудната задача, която ни е била поверена, висшата цел, последното изпитание и доказателство, делото, за което всичките ни останали постъпки и действия са били просто подготовка.“

Да обичаш е трудно. Да бъдеш майка е трудно. Да бъдеш самотна майка, без финансова и емоционална подкрепа, е не просто трудно, но понякога и невъзможно. И все пак обществото очаква да го правим, а и като майки самите ние очакваме от себе си да го правим. Стандартите ни за майчинството са толкова високи, че много от нас чувстват ужасна, тайна вина за всяка по-сурова дума, която кажем на децата си; за всяка негативна мисъл, която се появи в ума ни. Натискът е толкова голям, че повечето от нас никога не говорят на глас за трудностите, с които се сблъскваме – особено емоционалните, защото това може да бъде сметнато за провал, или дори – по-лошо, за излагане на риск и на опасност децата, които обичаме повече от всичко на света. Чрез Виктория и Елизабет се надявам да дам на читателите прозорец към умовете на майките, които се опитват да направят най-доброто за своите деца, но които поради липса на подкрепа, ресурси и/или самоувереност не успяват. Последиците са кошмарни за толкова много майки, които не успяват да отгледат децата си. Искрено вярвам, че можем да предотвратим до голяма степен насилието над децата и изоставянето им, ако обществото признае огромното напрежение на майчинството и предложи повече подкрепа на майките, които искат отчаяно да обичат и да се грижат за децата си.

Книгата хвърля светлина върху системата на приемната грижа в страната, с която мнозина от читателите не са запознати. Винаги ли сте знаели, че искате да напишете история за приемно дете?

Винаги съм обичала да работя с млади хора. Фокусирах се върху работата с деца от системата на приемната грижа и в крайна сметка самата аз станах приемен родител. Започнах да осъзнавам несправедливостта на тази система в нашата страна: децата се местят от семейство в семейство, разделят ги от роднините им, а после, на осемнайсетия им рожден ден ги пускат в света без никаква подкрепа. И най-важното, забелязах, че тази несправедливост остава почти незабелязана. Едни и същи сензационни истории се появяват постоянно в медиите: агресивни деца, алчни приемни родители, от време на време случаи на насилствена смърт на деца в приемни семейства... Но истинската история на живота вътре в системата остава незабелязана, а тя е много по-сложна и по-емоционална. Децата и родителите от приемните семейства също като децата и родителите навсякъде другаде се опитват да обичат и да бъдат обичани, по най-добрия възможен начин, който могат, и с емоционалния и физически багаж, който носят със себе си. Виктория е героиня, с която хората могат да се свържат на емоционално ниво – и с добрите й, и с лошите й черти. И се надявам чрез нея читателите да опознаят по-добре реалностите на приемната грижа.

Виктория е много интересен и сложен характер. Много й е трудно да обича и да прощава, особено на себе си. Образът й има ли прототип, някое дете, което сте познавали в истинския живот?

Хората често ме питат дали съм взела за вдъхновение за образа на Виктория нашия приемен син Тревон, но Виктория е толкова различна от него, колкото е възможно въобще да бъдат двама души. Силата на Тревон е неговата откритост – той има чаровна усмивка, огромно сърце и общува с лекота. Хората го приемат навсякъде много бързо. Когато бяга от дома си на четиринайсет години, бос, в студена януарска нощ, той е имал мъдростта и силния инстинкт за самосъхранение да потропа на вратата на най-близката пожарна. Влизайки в системата на приемната грижа, той веднага започва да общува с учителите и наставниците си, като по този начин е успявал да си създаде защитна среда, изпълнена с любов и подкрепа.

Виктория е напълно различна. Тя е гневна и уплашена и същевременно е изпълнена с надежда, която не признава дори на себе си; виждала съм същото в много млади хора, с които съм работила през годините. Виктория е напълно измислена героиня, но съм черпила вдъхновение и съм вземала по някоя черта от децата, които съм срещала. Една млада жена, с която аз и съпругът ми работихме години наред, бе изпълнена с много гняв и болка, агресивна и изгубила доверие в хората също като Виктория. Съдбата й бе трагична: на свидетелството й за раждане имаше записан номер вместо име, бе живяла в толкова много приемни домове, че не можеше дори да ги преброи. И все пак бе силна, красива, умна и забавна. Обичахме я безусловно, а тя правеше всичко, за да саботира любовта ни – отново и отново. И до днес с мъжа ми съжаляваме, че не успяхме да се свържем с нея и да станем родителите, които тя заслужаваше.

Идеята за втория шанс играе важна роля в „Езикът на цветята“ за много от героите. Свързано ли е това с личната ви роля за еманципирането на децата от приемните семейства?

Както моята четиригодишна дъщеря често ми казва: „Мамо, ти не си съвършена“. Всички правим грешки, всички имаме нужда от втори шанс. За младежите в приемните семейства тези грешки често са целенасочени, макар и да не са съвсем съзнателни; начин да проверят силата на връзката и установеното доверие с приемния родител. Мой приятел ми се обади наскоро, след като почти цяла година се грижеше за шестнайсетгодишно момче с труден характер. Момчето го бе излъгало – голяма лъжа, която постави живота му в опасност. В гнева си моят приятел казал неща, за които съжаляваше. Отговорът ми бе следният: добре. Може и да не си реагирал по идеалния начин, но отговорът ти е бил искрен, провокиран от загрижеността ти за него. Стига да останеше свързан с него – а той остана, нямаше значение какво точно бе казал или направил; важното беше какво щеше да направи после. Важно беше, че е показал обвързаността си към него с думите и делата си, че още го обичаше и че грешката на младия мъж не бе променила тази най-дълбока връзка между тях.

„Езикът на цветята“ е една от онези истории, които не се забравят лесно. Какво впечатление искахте да остави текстът в читателите?

Вярвам, че хората се провокират към действие, когато видят несправедливостта на една ситуация и възможността тя да бъде променена. С „Езикът на цветята“ се опитах да напиша книга, която да бъде честна и вярна, но същевременно достатъчно изпълнена с надежда, за да подтикне хората към действие. Всяка година почти 20 000 млади хора излизат от системата на приемната грижа; много от тях няма къде да отидат, лишени са от всякаква подкрепа. Създадох организация, която цели да свърже всяко приемно дете с обществото – важно е те да създадат връзки с хората, независимо дали тези хора са членове на литературен клуб, на женска организация, на някоя църковна група; важното е тези групи да им помогнат да изминат по-леко прехода от детството към юношеството и зрелостта. Надеждата ми е, че читателите навсякъде по света ще прочетат книгата и ще се вдъхновят да помогнат и да общуват с подрастващите млади хора в своите общности.

Ако трябваше да представите себе си, своята личност, с букет, кои цветя бихте избрали?

Хелиотроп – всеотдайна любов, рудбекия – справедливост, глог – надежда, лиатрис – ще опитам отново, лизиантус – признателност, и мъх – майчина обич. Тези цветя представляват това, което съм в момента – всеотдайна, признателна, изпитваща силна майчина любов. А също и тези качества, които искам да имам – да не губя надежда, да съм решителна и упорито да се боря за справедливост.
Източник: Amazon.com

Откъс:

6.

Пъхнах петдоларовата банкнота под чашката на сутиена си и тръгнах из Мишън, прочутия латиноамерикански квартал на Сан Франциско. Беше все още рано и имаше повече отворени барове, отколкото кафенета. На ъгъла на 24-та улица и „Алабама“ се пъхнах в едно заведение и два часа ядох понички и чаках малките магазинчета по улица „Валенсия“ да отворят. В десет часа преброих останалите си пари – един долар и осемдесет и седем цента – и почнах да обикалям, докато не открих магазинче за платове. Купих си половин ярд бяла сатенена панделка и една карфица с малка перличка на върха.
Когато се върнах в моя парк, беше вече късно сутринта и пропълзях внимателно към градината ми, като се стараех да пазя абсолютна тишина. Страхувах се, че двойката можеше още да е там, но те си бяха тръгнали. Като спомен от тяхното натрапничество бяха останали само отпечатъкът от гърба на младежа върху моите хелениуми и захвърлената в храстите празна бутилка от текила.
Имах само един шанс. Беше ми ясно, че цветарката се нуждаеше от помощ; лицето й беше много бледо и изпито като на Елизабет в седмиците преди прибирането на реколтата. Ако успеех да я убедя, че съм способна, тя щеше да ме наеме. С парите, които щях да спечеля, можех да си взема стая със заключваща се врата и щях да се грижа за градината си само денем, когато можех да виждам кой обикаля из парка.
Седнах под едно дърво и обмислих възможностите си. Есенните цветя бяха разцъфтели: върбинка, златник, хризантема и късните рози. В парка имаше и грижливо поддържани лехи, в които се намираха вечнозелени растения, но те не бяха толкова ярки.
Захванах се за работа, като взех предвид височината на цветята, наситеността на окраската им, текстурата, съчетанието от ухания; внимателно откъсвах повредените венчелистчета. Когато приключих, белите хризантеми се подаваха неравномерно сред по-долен пласт от белоснежни вербени, а белите пълзящи рози лъкатушеха красиво по ръба на добре увития букет. Махнах всички бодли. Букетът беше бял, като булчински, и говореше за молитви, искреност и невинно сърце. Не че някой щеше да го разбере.
Жената затваряше, когато стигнах до магазина; още не беше дори обяд.
– Ако идваш за още пет долара, закъсня – каза тя, сочейки с глава към багажника на малкия си камион. Беше пълен с кофи с букети и цветя. – А можех да използвам помощта ти.
Подадох й букета си.
– Какво е това?
– Опит – отвърнах аз.
Тя помириса хризантемите и розите, после прокара върха на пръста си по вербената и го огледа внимателно. Беше чист. Отиде до камиона си и извади букет от бели рози, стегнато увит и завързан с розова копринена панделка. Задържа двата букета един до друг; определено нямаше място за сравнение. Метна към мен розите и аз ги хванах с една ръка.
– Занеси този букет в „Спитари“, магазина горе на хълма. Потърси Андрю и му кажи, че аз те пращам. Ще ти даде пари за обяд срещу тези цветя.
Кимнах, а тя се качи в камиона си.
– Аз съм Рената – каза тя, докато запалваше двигателя. – Ако искаш да работиш следващата събота, бъди тук в пет часа сутринта. Ако закъснееш и с една минута, тръгвам без теб.
Почувствах се облекчена, сякаш бях тичала свободно по нанадолнище. Нямаше значение, че ми бе обещала само един- единствен работен ден или че парите вероятно щяха да стигнат за стая едва за няколко дни. Беше нещо. А ако се представех добре, може би Рената щеше да ме повика пак. Усмихнах се, имах желание да затанцувам направо на улицата.
Камионът потегли, после намали и спря и жената свали стъклото на прозореца от своята страна.
– Как се казваш? – попита тя.
– Виктория – отвърнах аз и едва се въздържах да не се усмихна. – Виктория Джоунс.
Рената кимна веднъж и потегли.
В нощта срещу събота пристигнах пред магазина малко след полунощ. Бях заспала в градината си, облегната на една секвоя, но се събудих от звука на наближаващ смях. Този път бяха групичка пияни младежи. Те ме забелязаха и най-близкият, едро момче с коса до раменете, ми се усмихна, сякаш бяхме любовници, срещащи се на предварително уреченото място. Отклоних очи и бързо се преместих до най-близката улична лампа, а после тръгнах надолу по хълма към цветарския магазин.
Докато чаках, пригладих косата си с гел, пръснах се с дезодорант и започнах да обикалям по улицата, като се насилвах да не заспивам. Когато камионът на Рената се появи, вече се бях огледала два пъти в огледалата на паркираните коли и три пъти бях оправяла дрехите си. Въпреки всичко знаех, че бях започнала да приличам и да мириша като старите бездомници, с които се разминавах понякога из парка.
Рената спря, отвори вратата на камиона и ми помаха да се кача вътре. Влязох и се опитах да седна максимално далече от нея, затова, когато затворих вратата, тя се блъсна в хилавото ми бедро.
– Добро утро – каза жената. – Навреме си.
Направи завой и подкара по пустата улица в посоката, от която бе дошла.
– Прекалено рано ли е, за да ми кажеш едно „добро утро“? – попита след малко тя. Аз кимнах и потърках очи, преструвайки се, че току-що се събуждам. Пътувахме в мълчание по някакви обиколни пътища; Рената пропусна отбивката си и се завъртяхме в кръг два пъти на едно място. – Предполагам, че и за мен е доста рано.
Караше нагоре и надолу по еднопосочните улици южно от улица „Маркет“, докато отби в един претъпкан паркинг.
– Не изоставай – нареди ми тя, като слезе от камиона и ми връчи няколко празни кофи. – Има много хора и нямам време да се оглеждам и за теб. В два часа имам сватба; цветята трябва да бъдат доставени до десет часа. За щастие са само слънчогледи – няма да е нужно много време да ги аранжирам.
– Слънчогледи? – попитах с изненада аз. Фалшиво благоденствие. Не бих избрала тези цветя за моята сватба, помислих си аз и после се изсмях вътрешно на абсурдността на фразата „моята сватба“.
– Не са типични за сезона, знам – каза Рената. – Но на борсата за цветя можеш да намериш всичко, по всяко време, и когато двойката дава исканите пари, не се оплаквам.
Тя си пробиваше път през тълпата към входа на борсата. Следвах я на крачка зад нея, като се опитвах да избягвам ударите на блъскащите се в мен кофи, лакти и рамене.
Вътрешността на постройката, в която бе уреден пазарът за цветя, бе като пещера – тясна и без прозорци, с метален покрив и циментов под. Морето от цветя, което ме посрещна вътре, бе напълно противоестествено да се намира на такова място, далече от почва и слънце, и почувствах, че ми прилошава. Навсякъде имаше сергии, претъпкани със сезонни цветя, всичко, което се намираше и в моята градина, но отрязано и струпано на купчини. Други търговци продаваха тропически растения, орхидеи и хибискус, и екзотични, чиито имена не знаех, докарани от разсадници на хиляди мили оттук. Отмъкнах си стрък пасифлора, докато минавахме забързано покрай сергиите, и го пъхнах в колана на кръста си.
Рената прехвърляше слънчогледите през пръстите си, сякаш прелистваше страниците на книга, преговаряше за цените, тръгваше си от една сергия, връщаше се. Зачудих се дали винаги е била американка, или е израсла в страна, където пазаренето е част от местната култура. В говора й имаше следа от акцент, който не можех да определя. Другите хора минаваха, подаваха пари в брой или кредитни карти и си тръгваха с кофи, пълни с цветя. Но Рената продължаваше да се пазари. Продавачите очевидно бяха свикнали с нея и не й противоречаха много енергично. Явно знаеха, че в крайна сметка тя щеше да спечели, и така и ставаше. Сложи връзките с оранжеви слънчогледи в кофите ми и продължи към следващата сергия.
Когато я настигнах, тя вече държеше в ръка дузина розови и оранжеви кала лилии, от чиито стъбла капеше вода и мокреше ръкавите на памучната й блуза. Щом приближих, метна цветята към мен. Само половината успяха да влязат в празната кофа; наведох се бавно, за да вдигна останалите от пода.
– Първи ден й е. Все още не разбира колко трябва да бързаме. Лилиите ти ще увехнат след петнайсет минути, ако не се погрижим за тях.
Сложих и последното цвете в кофата и се изправих. На тази сергия имаше няколко различни вида лилии: тигрова лилия, императорска и ориенталска – червено-бяла от сорта „Звездоброец“ и чисто бяла – „Казабланка“. Докато слушах как Рената преговаряше за цената на новите си придобивки, махнах с пръст прашинка полен, която бе паднала върху венчелистчето на една разтворена лилия „Звездоброец“. Тя предлагаше много по-ниски цени от тези, които плащаха другите клиенти, и обикновено не изчакваше да чуе отговор, но сега млъкна внезапно, когато продавачът се съгласи веднага с цената й. Вдигнах глава.
Рената извади от чантата си няколко банкноти и ги размаха пред лицето на продавача, но той не посегна да ги вземе. Гледаше мен. Очите му ме оглеждаха – от стърчащата ми коса до лицето, спускаха се по ключицата ми и по ръцете ми, преди да се спрат на кафявия прашец, полепнал по върха на пръстите ми. Погледът му бе като нападение над личността ми. Стиснах дръжката на кофата толкова силно, че кокалчетата ми побеляха.
Рената размаха нетърпеливо ръка.
– Ехо, извинявай!
Продавачът посегна да вземе парите, но не спря агресивния оглед на тялото ми. Продължи през пластовете поли и стигна до ивицата гола кожа на краката ми, която се показваше между чорапите и клина ми.
– Това е Виктория – каза Рената, сочейки с пръсти към мен. Млъкна с доловима въпросителна нотка в гласа, сякаш изчакваше продавачът да се представи, но той не го направи.
Погледът му се върна отново на лицето ми. Очите ни се срещнаха. Имаше нещо странно, неловко – проблясък, бегло разпознаване, – което привлече вниманието ми. На пръв поглед той ми приличаше на мъж, който се е борил и се бори с живота също като мен, макар и по различен начин. Беше по- голям, поне с пет години. Изражението му беше напрегнато, изтощено, типично за човек, който си изкарваше прехраната с доста труд. Представих си го как сам сади, обгрижва и обира цветята си. Тялото му беше жилесто и мускулесто и той дори не трепна, нито се усмихна, докато сега на свой ред аз го оглеждах. Мургавата му кожа сигурно бе солена на вкус. Мисълта накара сърцето ми да се разтупти, но не от гняв, а от емоция, която не разпознах и заради която цялото ми тяло внезапно се затопли. Прехапах устните си и очите ми отново се върнаха на лицето му.
Той извади една оранжева тигрова лилия от кофата пред себе си.
– Вземи я – каза и ми я подаде.
– Не – отвърнах аз. – Не обичам лилии.
И не съм кралица, помислих си аз.
– А би трябвало, подхождат ти.
– Откъде знаеш какво ми подхожда?
Без да се замисля, блъснах рязко лилията, която ми подаваше. Цветето падна на земята, шестте венчелистчета се срещнаха лице в лице с циментовия под. Рената си пое шумно дъх.
– Не знам – каза мъжът.
– И аз така си мислех.
Залюлях пълната с цветя кофа, която носех, за да разсея топлината, излъчваща се от тялото ми. Движението само привлече вниманието му към треперещите ми ръце.
Обърнах се към Рената.
– Навън – каза тя и посочи към предната част на сградата.
Очаквах да добави нещо, бях ужасена от мисълта, че ще ме уволни на място, по-малко от час след започването на първата работа в живота ми. Но очите й вече бяха вперени в цветята на съседната сергия. Когато погледна отново към мен и видя, че не съм помръднала, веждите й се свиха недоумяващо.
– Какво? Отивай и ме чакай при камиона.
Започнах да си пробивам път през тълпата, за да стигна до изхода. Ръцете ми се опъваха от тежестта на пълната кофа, но я пренесох през паркинга, без да спра нито веднъж за почивка. Щом стигнах до камиона, я оставих на цимента и се строполих на земята, трепереща и изтощена.

Пет процента от коричната цена на всяка продадена книга „Езикът на цветята“ издателство „Кръгозор“ ще даде в подкрепа на приемната грижа в България.

На книжния пазар от 26 октомври 2012 г.
Превод: Паулина Мичева
Меки корици, Страници: 296
ISBN: 978-954-771-294-2
Размер: 145Х210 мм
Корична цена: 14 лв.

Прочетете още:

• Значението на цветята
• Животворната сила на цветята и фън шуй
• Дайте лично име на стайните цветя и те ще полудеят от цъфтене