„Къде отиваш, Господи?“

Един нещастен и самотен пътник крачел в здрача по път, който не водел към Храма. Бил умен и знаел, че не отива наникъде, че се върти в един сляп и безнадежден кръг.

Насреща му се задал тъжен светлокос мъж с изранени боси нозе и бяла роба.

Нашият пътник Го познал и коленичил в праха. После сподавено попитал:

– Quo vadis, Domine?

– Отивам да ме разпнат отново – тихо отговорил учителят – защото тия, на които поверих стадото си, го изоставиха.

* * *

Високо, високо там, където облаците на болката и съмнението и отровните пари на злобата, егоизма и завистта не могат да докоснат човешката душа, се издига белият храм на Любовта и Вярата. Неговите съкровища не се нуждаят от пазачи – пази го Светлината. Портите му нямат нужда от решетки – брани го самото сияние, което блести дълбоко вътре.

Всеки търси свой път към храма. Едни вървят самотно през гъсти бодливи храсталаци, пропасти и урви и сами си пробиват проход, а други се нуждаят от водачи, от пастири. Но животът на всеки човек се обезсмисля, става празен, тъжен и безплоден, ако стъпките му го водят в посока, отдалечена от свещения бял светлик.

В една прекрасна творба на Чингиз Айтматов грохнала старица пита: „За какво са ни пътища, които не водят към Храма?“.

Да, такива пътища не ни трябват. Те са студени, страховити и пустинни. Защото няма по-голям мраз, по-жестока пустиня от пътуване, което ни отдалечава от Бога.

Нека поговорим малко за пътищата, които не водят към храма. По един от тях криви страховитото си чудовищно лице с фалшиви видения хероинът. По друг буйства като зъл хищник агресията, омразата и насилието и млади ръце се обагрят с братска кръв. Ето пътя, в края на който блести силуетът на златния телец. Този фалшив блясък! Колко добри хора е отклонил с измамните си обещания! Ето пътя на лъжата, на корупцията, на дребнавата и подла завист. Ето и посоката на кариериста, на мижитурката, на страхливеца. Много са пътеките, които ни отдалечават от храма. До една самотни, студени и гибелни.

И ето тук идва мисията на църквата, на духовенството. Свещениците са тези, които трябва да водят своите братя и сестри в посоката на чистата бяла светлина. Те трябва да го правят с любов и смирение, защото и най-красивата реч и най-изкусните аргументи са празни и кухи без любовта. Такъв е смисълът и на посланието на Апостол Павел към коринтяните.

Християнските духовници имат свещена мисия. Те са пастири, водачи, утешители. Към тях се обръщаме с думата „отче“ (татко). Ръкоположени са, за да работят в името на кръвта, която Исус е пролял за нас. Призвани са с думи и дела да сторят така, че неговото страдание да не е било напразно.

В нашата брулена от завоеватели и битки земя векове наред те достойно са изпълнявали великото си дело. Благодарение на тях изстрадалият ни народ е съхранил своето самосъзнание. Благодарение на тях българинът е умирал за род и родина. С почит и поклон можем да благославяме светлите имена на патриарх Евтимий, Паисий Хилендарски, Йоан Екзарх, Софроний Врачански, наскоро починалия патриарх Максим и плеяда други достойни бащи, светци и мъченици.

За да изгради темелите на храм, българинът е давал и последния си грош, и последния залък хляб от хляба на децата си. Спомнете си за безсмъртната творба на Димитър Талев „Преспанските камбани“.

Там, в топлата прегръдка на Божията черква баташките светли мъченици са пролели кръвта и оставили костите си за Бог, Отечество и Вяра. Прекрасни, свещени времена!

А следва ли днес Българската православна църква достойния пример на своите предшественици? Води ли ни в тази тъмна епоха към топлия пламък на Божията любов? Пази ли стадото си от падение и мрак? Държи ли бащински треперещите ръце на миряните? Как днес духовниците отстояват свещения завет на Сина Божи?

Нека бъдем смели и кажем горчивата истина. Днес, в тъжното ни, лишено от мечти и жестоко време духовниците никакви ги няма. Те са се превърнали в бездушни чиновници, които администрират вярата в Бога. Станали са кухи, натруфени кукли, които изпълняват ритуалите без дух, без плам, без вълнение. Приличат на мъртвите восъчни фигури от музея на Мадам Тисо.

Когато влезем в черква, усещаме да полъхва святост от тъжните древни лица на иконите, от треперливите пламъчета на свещите, запалени от обикновени хора като нас. Но лъха ли тази свещена доброта от духовниците? Независимо дали изпълняват светите ритуали по тъжни или радостни поводи, при сватба, кръщене или погребение, повечето от тях мрънкат свещените слова с такова сухо безразличие, че умъртвяват и радостта, и скръбта.

Позната млада жена ми сподели, че дълго след Светото кръщене заплашвала палавия си син, че, ако не слуша, ще го даде на „попа“ и детето мигом се укротявало.

В Бачковския манастир пък почти пред всяка икона са сложили касичка. А какво да кажем как се събират още недоизгорелите свещи. Защо ли? Защо да се харчат пари за нов материал.

Чувала съм свещеник да пее „Надгробное ридание“ с толкова чувство, колкото би вложил в прочитането на счетоводен отчет.

Знам за свещеник, който в свободното си време „разваля магии“ и за друг, който води курсове по йога.

Опитвала съм се да заговоря с представители на клира по вълнуващи въпроси на Библията или на Християнската вяра. Те изслушваха с измъчено отегчение всяко мое „защо“ и отговаряха: „защото такава е Волята Божия“ или „Не е писано на човека да знае това“.

Същото отегчено безразличие проявяват към въпроси като съвременния материализъм и агностицизъм, грубия прагматизъм на модерния човек, бедността, наркоманията и спина.

Всичко това им се струва непоносимо скучно.

А какво тогава ги вълнува, все пак?

Лично аз съм забелязала да показват интерес към следните неща:

1) Низкия размер на заплатите си – икономика;

2) Конфликта между двата Синода, който отново се разгаря с пълна сила – вътрешни борби за кокала.

3) Сектите и другите религии – взаимоотношения с конкуренцията;

4) Църковните земи и имоти и тяхната изгодна и дискретна разпродажба – чувство за собственост;

5) Стойността на икони, иконостаси, кръстове и други свещени символи на антикварния пазар – пари ;

6) Предстоящи и вече извършени ритуали при заможните семейства и кой свещеник ги е извършил или ще ги извърши – търговски интереси;

7) Тарифите и инфлацията – цена за светената вода, и Киприяновата молитва Увеличаване цената на свещите и борбата с мургавата ромска конкуренция – печалбарство;

8) Огласяване на собствената им духовна дейност в Интернет, наред с магове, лечители и екстрасенси – реклама.

9) Даване на архонство – ПАРИ

10) Кой да седне на стола на починалия Патриарх – борба за власт.

Само като си помисля за пловдивския Митрополит Николай с каква злоба анатемоса хората, които отидоха на концерта на Мадона и как свърза трагичния инцидент в Охрид с това, акълът ми не може да го побере. Този представител на висшия клир непрекъснато рои скандали и раздава анатеми. Кой ти дава право да съдиш хората, след като в душата си не си усетил, че Бог е Любов? И същият този духовник иска да става патриарх. Боже, пази църквата ни! Какво да кажем за Светия синод, който не взе никакво отношение и не защити миряните, които се молеха в Руската църква в София. А какво да кажем за митрополитите – доносници на Държавна сигурност, които и до ден днешен не се покаяха. Прекланям се пред американския (още канадски и австралийски) митрополит Йосиф, който още преди да излязат списъците се покая и поиска прошка от хората. Ето такава личност е достойна за патриарх.

Преди близо 2000 години Исус Христос прогонил с бича си търгашите от предверието на храма. Сега те са вътре в храма и въртят търговия в Негово име, ръкоположени в Неговите тайнства.

Някои се оправдават с 45 години забрана на религията, с тоталитаризма и трудностите на преходните времена.

Съжалявам, но трудни времена, мрак и насилие е имало винаги, но духовниците не са се отклонили от свещената си мисия. Те си останали пастири, когато:

– през XIV век две трети от европейското население е погинало от чумата;

– в същата епоха тук, на Балканите, въпреки угрозата от турския ятаган;

– в Англия по времето на Хенрих VIII и, по-късно – на Кромуел.

– във Франция в епохата на Робеспиер и Марат;

– в окупираните от Хитлер територии;

– в България, Сърбия, Румъния и Русия под гнета на комунизма.

Въпреки подкованите ботуши, насилието, болката, кръвта и злото, въпреки терора и забраните, кандилото над иконите не е изгасвало, а бедните, унижени и потъпкани миряни намирали топлина и утеха в словата на своя свещеник.

А днес? Понякога в словото на духовниците има толкова святост, колкото в словата на политиците.

На площадчетата пред някой манастири се продават кебапчета по време на Великите пости, дъни се чалга. Има сергия за дамско бельо, за локум и халва от Ябланица, за козметика и календари с едрогърди блондинки. Виковете на ромите, хвалещи своята стока, надвикват църковното песнопение, а чалгата – звъна на камбаните.

Ще ме обвинят ли отците в клевета, тенденциозност и злословие. Добре. Нека тогава ми отговорят:

Колко пъти в онкологичните болници влизат свещеници? А в старческите домове и домовете за сираци? Колко пъти са надниквали при дечицата в Могилино или в ромските махали? Колко пъти са утешавали бедни вдовици, разплакани сираци и инвалиди? Предавали ли са с благословия Христовата любов на дечицата?

Не ме разбирайте погрешно! Гладните наистина са много, а парите – малко. Но защо не се вслушат в словата на поета Вапцаров и не нахранят с вяра тъжните, покрусените и отчаяните, чиито души гладуват за Бог? Защо не разплачат с една прочувствена проповед и бедни, и богати? Защо не заговорят така, че угасналите младежки очи да видят в далечината белия храм на вярата? Защо?! Защо?!

Защо ли? Ами защото в това няма никаква далавера, няма келепир!

Някога, преди близо 2000 години е имало един прост и светъл, млад и беден, който не е търсил далаверата. Вместо при богатите търговци и при властниците, отивал при рибари, митари и блудници. Вместо в пищни храмове, с владишка корона и бляскави одежди проповядвал под открито небе там, на брега на Галилейското езеро. Не знам нахранил ли е тълпата с три риби, но ги е поделил безкористно между гладните. Не знам превърнал ли е водата във вино, но е благословил любовта и радостта. Не знам възкресил ли е Лазар, но е научил ближните си на прошка и разбиране, на това, че никой не е толкова безгрешен, та да хвърли първия камък.

Духовниците – фарисеи го ненавиждали, римските завоеватели го ненавиждали. Ненавиждали го и в родното му село, в Назарет. А той дарил на всички прошка и любов и пролял кръвта си, за да измие греховете им.

Това, духовници, е Синът Божи, Светлият учител, в чието име сте ръкоположени и на когото трябва да служите! Вършите ли го наистина?

Аз съм един прост, обикновен човек, една средностатистическа българка. Избрала съм свой собствен път към Храма, по който вървя в самота и не мисля, че се нуждая от посредници като Вас, за да общувам с Бога. Ако пътят ми е грешен, ще ме съди Той, а не Вие. На Вас той не Ви е дал тази привилегия, която преди време си заграби бездуховния пловдивски владика Николай.

Но наистина ме боли за българската църква! Боли ме, защото нещастните, изстрадали миряни са изоставени, защото стадото е без пастир. Боли ме за младежите, разрушаващи сърцата си в мрака, изгубили пътя. Боли ме за бедните, гладните и измъчените. Боли ме за млади и стари, за добри и зли, за приятелите и враговете ми, за мъдрите и за глупците. Боли ме за човека!

Знам, че мнозина от вас дори няма да ме разберат, защото няма да поискат да го сторят. Знам, че ще видят в мое лице враг, когото ще разобличат и заклеймят, за да запазят себе си. Знам всичко това.

Но се обръщам към младите духовници, към ония, които в тревожните си нощи все още се питат защо са изгубили в мрака светлината на Вярата и на Бога и ги моля:

Не изоставяйте стадото си, пастири! Не забравяйте Неговия завет!

Паула Лайт

Вижте още:

• Църквата в Узунджово
• Закачете в коридора християнска молитва за щастие и мир в дома
• Ин витро – разказ от Мартин Ралчевски