Страстите и неволите на едни от най-големите ни поети

За авторката:

Емилия Каменова е автор на книгите „Довиждане“, „Портрет за наследници“, „Тази преходност – животът“, „Царски времена“ и др. Публикувала е над 500 статии в периодичния печат, литературни издания и сборници. Водила е рубриката „Книга от витрината“ по БНТ.

За книгата:

Новата книга на Емилия Каменова „Страсти и неволи“ проследява онези често премълчавани изживявания, съпътстващи личния живот на писателя и откриваеми като нюанси и детайли в неговите книги. Интимните вълнения на Иван Вазов, дневниците на писатели като Светослав Миларов, Кирил Христов и Николай Хайтов, за които може да последва смъртна присъда, гръмогласен скандал или докосване до сагата на поредното българско поколение, са едно документално повествование за съдбата на твореца, разкриващо и литературната панорама, и духа на времето.

Обхванатият период е от граничните години на Освобождението до съвременността. Заедно с автори, намерили своето място в Канона, други – приживе радващи се на голяма популярност, се разкриват и най-нови имена, които отстояват мястото си под литературното небе. Всички изпитват своите страсти и неволи и всички желаят да бъдат познати и признати.

Откъс:

* * *

Патриарха – един интимен летопис

Житейското начало на Вазов тръгва от Сопот и се свързва с идеализация – родителите, братята и сестрите, уютът на дома, потъналия в зеленина двор, усещането за духовна приютеност. Той вече е заявил, че ще пише „песни свободни“, а не „песни любовни“, но все още е далече от мисълта какви посоки му предстои да измине. После Сопот е опожарен и идва редът на неочаквано бързата социализация. Историята определя дневния ред, а личността вписва себе си в хода на промените. За Иван Вазов личният път се припокрива с историческото битие на народа, за да добие окончателното си изражение в стихове, оди, поеми, разкази, пътеписи, романи и драми непрекъснато разказващи за исторически устреми и прекършени пориви.
България закъснява в своето историческо развитие. Избухва Априлското въстание, издевателствата върху надигналите глава хора са страшни, но е страшна и другата истина – мнозинството от народа не въстава, мартирологът на мъчениците за свободата е в сложни отношения с каталога на предателите. Освободителната война героически се изстрадва, но остава болката, че дошлото ново време е дар.
От този момент всичко се прави каквото трябва да бъде, но желаният резултат никога не идва и се отлага за бъдещето. Приема се модерна конституция и погледът е устремен към Европа, но обществото не е дорасло за нея. Избира се княз, детронира се, прави се контрапреврат и се появява силната фигура. Междувременно разделената страна е постигнала съединението си, победила е във война, обявена от братята сърби. Същата тази силна фигура трябва да разреши проблемите. Наричат Стамболов диктатор, но той взривява един от стереотипите на националното поведение – чакането. След като новият княз на България е достатъчно стабилизиран, Стамболов трябва да умре. Стопанският напредък продължава, княз Фердинанд става цар и независимостта на България е призната. Приетите знаци на прогреса, които са критерий за Европа, много бързо намират своето място в България – комуникации, здравеопазване, образование, кино, радио, библиотеки, театър, открит с национален скандал, но действащ до ден-днешен. Всички са строители на следосвобожденска България, но зад гърба на мнозина се казва, че са рушители. Има възможности за демократично управление, но като цяло ги няма личностите, подготвени за това. Оттук обвиненията за политическо невежество, корупция в стопанската сфера и разминаването между творческите поколения ражда атмосфера на хронично противопоставяне, скривано зад маската на разбирателството, докато се стигне до поредния провал. На този фон мечтата за Македония вълнува, като е съпроводена с много изстрели и вълнуващи творби. И настъпва времето на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война, които изцяло преобръщат усилията България да намери своето място в стопанския живот на Европа, в една или друга степен да бъде фактор на стабилността. Безброй пъти е повтаряно за спечелените битки на бойното поле и проиграните възможности при преговорите. Европа също вече не е същата – Октомврийската революция в Русия помита цял един свят, идва краят на Австро-Унгария, появява се Ваймарската република, през 1920 г. Кемал Ататюрк сформира временно правителство със седалище Анкара и наближава окончателното сбогуване с Османската империя.
На всичко това Вазов е свидетел. Той страда със своя народ и в миговете на най-голяма национална скръб пише стихотворенията, обединени със заглавието „Не ще загине!“ Малко преди това е написал „Люлека ми замириса“, защото след като изцяло е слял биографията си с националната история, е решил да разкрие онова, което е било другата, скритата сюжетна линия на неговия живот. Създаден от обичащи се родители, обграден с любов, съпровождан от неизменната закрила на своята майка, той е патриархалният човек, съобразяващ се с родовите повели. Едновременно в него непрекъснато звучи гласът на другия Вазов, който страстно обича, горчиво изстрадва разделите, къса любовни писма, перифразира френски романтици и пише стихове, посветени на Нея, за момента единствената и неповторимата. Опитваме се да си го представим, когато отговаря на въпросите от анкетата на проф. Иван Шишманов. Вазов е 45-годишен – „и нещо си... Уви!“. По ужасяващ провинциално-фамилиарен начин често се обръщат към него с „дядо“, той още не е написал „Триндафилите“, но споделя, че това са за него най-красивите цветя. Стигаме до въпроса:
Кое е, според вас, шедьовърът на природата? – Хубавата жена.
Всичките жени, които вълнуват сърцето на Вазов са хубави, умни, интригуващи.

Катерина

Родния си дом Иван Вазов нарича „това мило гнездо“, „това малко светче“. В него му е писано да изживее първите си големи любовни вълнения, като много внимава да не бъде разкрит. Тогава е деветнайсетгодишен, тя наближава тридесетте. По-късно той ще сподели, че е обичал все женени жени, но прави впечатление, че това са отношения, които не са ориентирани към традиционното развитие – няма я нагласата за брак, а по-скоро се изживява сладостта на връзката такава, каквато е. Тя се казва Катерина, Вазов държи да уточни, че е „покръстена еврейка“, а мъжът й Васил Кьорооглу, я е „грабнал“ от Солун, като сам, оставайки да работи във Влашко, е поверил грижата за нея на родителите си. Година и половина е необходима на младия Вазов, докато се реши с фалшивия претекст, че ще й чете писмо от нейния мъж, да разкрие чувствата си. Почти няма изследовател на писателя, който, обърнат към житейския му път, да не цитира нейната фраза, слагаща началото: „Иванчо, като ме обичаш ти – и аз ще те обичам. Но сега нашите са на двора, и аз отивам на баня. Ела довечера да си поприказваме повече...“
Историята продължава цяла година и безметежността свършва, когато Катерина трябва да изпълни волята на мъжа си и да замине при него във Влашко. Раздялата, по думите на Вазов, е „раздирателна“. Едно от възможните житейски решения е романтичната интерпретация и в романизираната биография на Драган Тенев „Животът на Вазов“ се следва точно този модел. Разгърната е цялата история на мъчителното осъзнаване, че се слага завинаги край на изживявания, които са правили и двамата щастливи. По това време Вазов е под влиянието на Парни, като е провокиран от съчетанието между епикурейски и елегични нотки в поезията му. В годините той никога няма да се дистанцира и от Юго – ще го откриваме като настроение, художествена атмосфера, цитат, мото. Пак в същия порядък на интереси – Вазов чете много руска поезия – Лермонтов, Пушкин, Фет, но чете и Гьоте, което прозира от текстовете му. След години ще сподели пред проф. Иван Шишманов, че се срамува от тези свои интимни стихове, като ги нарича „цинични неща“. За известни детайли от написаното изследователите стигат до недвусмислени оценки: „свободен превод“ (В. Вълчев), „побългаряване“ (П. Христофоров), като някои от тези твърдения предизвикват съответно несъгласия. Стихосбирката „Майска китка“ съдържа стихотворения, писани през 1874 г. в Сопот, но публикувана през 1880 г., тя вече поема и резервите на Вазов. Въпреки това „раят“ е постигнат и той непрекъснато държи да подчертае волността на чувствата си и удовлетворението от тях:
Без любов и в самий рай
може мъчно да се трай.
Когато стига до популярния финал, е предизвикателен и държи да назове името на любимата – все още не е дошло времето на мистификациите:
Този рай чуден днес при Рина
в тоя свят го имам веч.
(„Де е моя рай“)
Духът на времето и незрелостта на младостта, но отново насочени към Катерина, прозвучават в стихове като „Стаята“ още с трогателното встъпление „Ето стаята любезна..“, след което много последователно се изреждат знаците на любовното дирене:„алабастрени гърдици“,„корсета безполезни“, нейната главица“.
На Катерина са посветени много творения, но те, както и други стихотворения, изгарят при опожаряването на Сопот, като, разбира се, съхранените се превръщат и в личен, и в поетичен летопис.
Стихотворението „На непознатата девойка“ е от този период и е интересно като проява на спонтанността на Вазов при срещата с красотата и младостта. В Карлово се поставя най-обичайната за епохата пиеса „Многострадална Геновева“, а той е впечатлен от Елена Божинова и още същата вечер пише стихотворение за нея. Устремът, но и липсата на редакция, се откриват веднага. Римуват се „момиче“ – „кокиче“, „златни“ – „приятни“, за да се премине към откровението за нейните „ненки страстни“, които той иска да погали. Може да се припомни, че в ранната поезия на П. Р. Славейков също прозвучават откровения от рода на „Бели ненки аз милея...“, с които се плаща дан не само на младостта, но и на предизвикателното усещане за волност, на което Възраждането вече е дало ускорение. В стихосбирката „Майска китка“ звучи гласът на младостта, която се опиянява от любовната взаимност, а чувственото изживяване непрекъснато заявява за правата си. Същевременно е явно желанието светът, нищо че е малък, да не научи за тези трепети. В „Предпазване“ трогателно-наивно звучат напътствия към любимата как да прикрива чувствата си, въпреки че накрая сам заявява, че не може да следва тези съвети. Проблемът как обществото приема една подобна връзка още от тези първи стихове вълнува поета.
Любомир Стаматов в книгата си „В интимния свят на Иван Вазов“3 насочва вниманието към отношенията на Иван Вазов с неговата хазяйка в Русе, чието име е Иванка. В своя труд Любомир Стаматов нееднократно се позовава на публикуваните от Илия Тодоров „Неизвестни страници от анкетата на Ив. Д. Шишманов с Вазов“. Благодарение на това може да се проследи какъв път е изминат от веднъж заявеното отношение към отминалото и последвалите корекции. Във времето, към което сме обърнати, поетът работи в канцеларията на ген. Акимов. Отношенията с хазяйката явно преминават в сферата на интимното, въпреки че в познатото издание на анкетата пред проф. Шишманов не се появяват подобни откровения. В стихотворението „Иванка“ поетът търси начин да я защити от явната непримиримост на околните, разбрали за близостта им, като я съветва да не слуша „хорски думи ядовити“. Може да се обобщи, че моделът на напътствието често прозвучава в „Майска китка“ – откроява се и гласът на майката, който, както е известно, доминиращо звучи и в живота на Вазов, какво трябва да търси младият мъж у момите – стихотворението „Майчин съвет“.
Но ние започнахме с Катерина. Тя се оказва жената, която не само вълнува душата на младия Вазов, но провокира и музата му. Най-важното за това време от неговия живот е, че той искрено споделя чувствата си, съхранява ги в слово и е далече от мисълта да спотаява съкровените си изживявания.

Зихра

Това е голямата любов на Вазов, която той изживява, докато е в Берковица. Русе се оказва нездравословен за него и назначението му за председател на Окръжния съд в Берковица е добре дошло. Иван Вазов е в положението на мнозина „новосъздадени юристи“ тогава – България няма кадри с такъв ценз и изискванията са безкрайно занижени. В Берковица Иван Вазов открива много сюжети, голяма част от които обработва по-късно. Издава и присъда над едно куче, която често се цитира със смях в правния фолклор, а Алеко Константинов съхранява факта във фейлетона си „Списък на българските гении“, като се пита как е била връчена призовката на кучето. Обичан, обичащ, чувстващ се напълно здрав, пише много – появяват се „Грамада“, написва отново „Видул“, тъй като е загубил ръкописа, появява се хумористичната поема „Моята съседка Гмитра“, като предисторията му разказва Зихра.
Коя е тя?
Била е жена на турски бей, който пиян се удавя. След това неин покровител става руски офицер. Той я покръства, за да стане Параскева, Прасковия, Пеша... Това е една много красива любовна история, като светът на двамата изглежда, че ще бъде необезпокояван дълго време. Теодосий Анастасов, който насища документалното повествование с много лични „донадстроявания“, в „Берковска хроника“ проследява романтиката на тази връзка. В творчески план Иван Вазов открива прототипи за своите произведения – Митрофан Дакито и Дормидолски са образи, чието начало тръгва от Берковица. Същото се отнася и за Зихра. Самият той споделя, че „доста вярно“ е предал образа й в романа „Нова земя“. Стихотворения като „Среща“, „За любовта не говори“ „Зимна вечер“, „Звукове“ разкриват отново и отново любовта към красивата туркиня. Много болезнено е осъзнаването за окончателната раздяла“ – „Със самий ад се запознах...“, „помня“, „разбит съм“, „плача“ – са все характеристики на едно депресивно за момента състояние.
В щастливите си мигове те живеят в една къща с прототипа на Дормидолски, който има за жена също покръстена туркиня. Иван Вазов е далече от мисълта да се жени и в „Моята съседка Гмитра“ разкрива, привидно насочено в друга посока, отношението си към брачната институция: „О, ярем, символ безславен/ на съпружеската гадост...“ Тогава, когато Зихра се превръща в спомен, идва времето на голямата болка. Преместването на Вазов в Пловдив окончателно ги разделя. Причините от обективен характер за това негово решение са две. В столичния вестник „Витоша“ започват да се появяват дописки, които остро и предизвикателно посочват пропуски в работата на Берковския окръжен съд. В „Иван Вазов. Живот и дело“ Михаил Арнаудов коментира много емоционално този период: „Литературните успехи на Вазова стават причина да се намесят някои долни интриганти в неговата съдийска практика и да я критикуват безпощадно...“ Вазов прави опити да се защити, но не му се дава възможност, като тенденциозно се внушава, че неправомерно иска да наложи становището си. В писмо до Спас Вацов той споделя:
„Да ти кажа открито, аз искам да си остана по съдебната част, но да видим що ще каже моя министър, който споделя този предразсъдък, че човек, който пише поезия и се храни с фантазии сявга, не може добър чиновник да бъде.“
От друга страна е предстоящо закриването на Берковския съд.
Иван Вазов преминава през различни варианти, търсейки най-доброто решение, но е изпреварен. Идва ново назначение – помощник-прокурор във Видин, което не приема. Оттам насетне – посоката е ясна – Пловдив. Приятелите искат да го видят устроен в столицата на Източна Румелия, а е излишно да добавяме, че майка и син тъжат един за друг.
В Пловдив той пише поемата „Зихра“. Полетът към близкото минало, романтичното възприемане на природата, защото тя е и реалността, сред която среща вълнуващата туркиня, представят картина на несдържаната любовна страст. Описанието на устрема към пространството на отминалото щастие е панорама на един хармоничен свят. Различното е, че природата не е представена съзерцателно или пантеистично, или като тип противопоставяне между красотата на родното и драмата в обществения живот. Тя е е вторият план, насочващ към драмата – „кат сън изгубих рая“. Възприемането на рая допуска диалогични връзки с представянето му като върховно изживяване и в любовните стихове, посветени на Катерина, но сега той се възприема през призмата на неназования (все пак да не го наричаме още ад), но беден на емоции свят на настоящето.
В поемата любимата е нова, много различна, – тя няма нищо общо с идеала, който до този момент литературата обговаря. Прекрасната Зихра е „растение възточно“, а чувствеността при описанието й избухва в несдържаността на стремежа да се разкрият прелестите на вълнуващата жена. За някакъв впечатляващ сюжет не може да се говори, определящи са констатациите и над всичко е лиричното представяне на преживяното. Появява се мотивът за ревността, за ограденото пространство, отнемащо волността на този „божий дар“ . Заедно с това се заявява проблем, който непрекъснато ще вълнува Вазов – отношението на Другите:
защото жертва те сторих
на светский съд коварен.
Това е поредната окончателна раздяла, която оставя следа в душата на писателя, за да се превърне и в лирическа поема за без време прекъснатата любов.

На книжния пазар от 16 ноември 2012 г.
Обем: 480 стр.
ISBN: 978-954-26-1159-2
Издателство: „Хермес“
Корична цена: 14,95 лв.

Прочетете още:

• Любовта на Мара Белчева и Пенчо Славейков в книга
• Любовна лирика от Иван Вълев
• „Американски тетрадки“ – стихосбирка от Пейчо Кънев