Роман, възхваляващ силата на жените

Годините минават, светът се променя, само надеждите, страховете и любовта на жените остават същите.

В живота на писателя се случва поне веднъж някоя книга да дойде при него като неочакван дар. За Алис Хофман това е романът „Пазителките на гълъбиците“. „Той бе дар за мен от моите прапрапрабаби, жените от древен Израел, които ми „проговориха“ за пръв път, когато посетих планинската крепост Масада. Пиша вече трийсет и пет години, създала съм повече от трийсет романа, но едва сега ми бе дадена историята, която е трябвало да разкажа.“

В продължение на много години Алис Хофман проучва историческите събития, като основен източник са текстовете на историка Йосиф Флавий, който описва падането на крепостта. Според него само две жени и пет деца оцеляват, след като юдеите избират да се самоубият вместо да се предадат на римския легион. Тези жени разказват историята на римляните и следователно, на света. Авторката използва и проучванията на Игаел Ядин, най-известния библейски археолог ръководил разкопките на Масада. „Бях вдъхновена от първото си посещение на Масада, духовно преживяване, което бе толкова силно и дълбоко, че имах усещането как сенките на живелите там преди две хиляди години хора придобиват плът и застават редом с мен, за да ми разкажат своята история. Събитията от миналото и изключителната саможертва на тези хора сякаш оживяха. Като че ли всичко се бе случило само преди часове. Беше ужасно горещо и хоризонтът пред мен пулсираше от синя жега. Сред дълбоката тишина, потънала в мистерията на миналото, заобиколена от мъката на загиналите там, изведнъж се почувствах и обгърната от живот, и от историите на жените, които са били там. В този момент за мен се родиха и моите героини – пазителките на гълъбиците.“

Дойдохме като гълъби през пустинята.

Във времена, когато навред цареше смърт...

Аз съм момичето от пустинята, макар да съм толкова далече от нея. Аз съм девойката с огнена коса; дъщерята на убиеца; жената, която с голи ръце лови скорпиони и от чиято ръка яде дори ястребът.

Аз съм жената на пекаря, загубила най-ценното, аз съм майката с длан на убиец. Аз съм закрилата.

Аз съм жената воин. Аз съм твоята сестра. Аз съм възлюбената, и жестоката, и милостивата – и волната, и непокорната. И знам, че любовта ще ме погуби.

Аз съм любовта. Аз владея тайните и магиите, мога да излекувам тялото и душата и да доведа дъжда. Аз бях и съм Вещицата от Моаб.

* * *

73-та година. Последните дни на обсадата на крепостта Масада, приютила юдеите. Провизиите, останали още от времената на цар Ирод, са на привършване, а римляните наближават.

Съдбата събира четири забележителни жени, за да се грижат за гълъбите на Масада.

Жени със силен дух, който отказва да бъде съкрушен. Води ги единствено силата на женското сърце.

Йаел – дъщерята на убиец, бяга от горящия Йерусалим през пустинята, която й отнема най-ценното – любимия, а вината и тайната, които носи в себе си, превръща в своя сила. Ревка е жената на пекаря, която след смъртта на дъщеря си успява не само да намери сили да отмъсти, но и да съхрани душата си и да помага на другите. Азиза, обучена като воин, крие своята същност и води таен живот – живее в света и на мъжете, и на жените. И Шира, красивата вещица от Моаб, жената, която захвърля сигурния и спокоен живот и призована от любовта, поема изпълнен с опасности път.

Те са пазителките на гълъбиците и ... на своите тайни – кои са, откъде са дошли, кой ги закриля, кого обичат.

Сред уханието на лилии, на смирна, на кръвта на мъжете и жените, умиращи за свободата си, се носи звънът на камбаните и отеква из пустинята; крилете на гълъбите пърхат в изпепеленото от слънцето небе, а единствените оцелели разказват тази вдъхновяваща и омагьосваща история, за да достигне през вековете до нас.

Мнения за книгата:

„Прекрасен, опустошителен роман, огромен принос към литературата на XXI век!“ Тони Морисън, Нобелов лауреат по литература

„Не мога да се отърся от „Повелителките на гълъбиците“ – от историята, която Алис Хофман създава, от езика, който използва, за да съживи тези жени. Този роман е доказателство за силата на човешкия дух и за любовта, която възкръсва от пепелта на войната. Но най-вече това е роман, който не може да бъде забравен от читателите.“ Джоди Пико, писателка

„Хофман кара древната история да оживее и да диша в този забележителен роман... Това е едновременно манифест във възхвала на жените и дълбок поклон към смелите мъже и жени, които са отдадени на своите убеждения; разказ, предаден с дръзко вдъхновение и въображение.“ Бууклист

„Хофман създава литература от една трагедия... разказ за силни, интелигентни жени, обречени от съдбата на любов и саможертва. Вълнуваща история, поднесена с литературно умение!“ Киркъс ревю

„Пазителките на гълъбиците“ на Алис Хофман влиза в списъка на бестселърите на най-престижните класации: The New York Times, The Indie, Publishers Weekly, The Washington Post, The Chicago Tribune. Книгата е избрана за една от най-добрите книги на 2011 г. от NPR, The Seattle Times и The St. Louis Post-Dispatch.

„Пазителките на гълъбиците“ е и изборът на The Women's National Book Association в Америка за една от най-добрите книги за литературните клубове за 2012 г.

Интервю с Алис Хофман:

Описвате новата си книга като „историята, която е трябвало да разкажа“. Защо?

За мен това е най-дълбоката, най-истинската история, която някога съм разказвала. Като по-млад автор не съм чувствала нуждата да пиша за подобни неща, но сега усетих, че времето е настъпило.

Първия път, когато сте посетили Масада, сте изпитали силна духовна връзка с мястото. Как това повлия на книгата ви?

Всъщност тази връзка бе причината да напиша книгата. Имах чувството, че чувам гласовете на моите прапрабаби, които ми разказваха истории, както някога в древността жените са се събирали и са си споделяли своите тайни и познания. Два пъти съм била в Масада, първия път в разгара на лятото, когато беше непоносимо горещо! Знаех, че на това място е имало обсада, но не знаех какви са били причините и определено не знаех, че е имало оцелели.

Кое ви впечатли най-много в тази история?

Когато посетих музея на Масада, се трогнах от всеки предмет, който видях – най-вече от малките детайли, показващи живота на обикновените хора, живели там. Исках да проуча света на жените по време на война, който според мен е еднакъв и в древните времена, и днес. Знам, че всичко, случвало се на жените в миналото, може да ги сполети и днес.

С коя от четирите жени в книгата най-много се идентифицирате?

И с четирите. На пръв поглед са много различни една от друга, но в крайна сметка те създават една група, едно много сплотено общество, в което не само съдбите им, но и образите им се преплитат. Чувствам, че в даден етап от живота си съм била всяка една от тях.

Има удивителни коментари за „Пазителките на гълъбиците“. Тони Морисън я определя като „огромен принос към литературата на XXI век“. Това как ви кара да се чувствате?

Тони Морисън е най-великата жива писателка, романист, на чиито творби се възхищавам, направо ги обожавам. Нейният коментар е много по-ценен за мен от всяко друго мнение. Изключително съм поласкана, че е прочела книгата ми!

Пишете романи и за възрастни, и за по-тийнейджърска аудитория. Каква е разликата според вас?

Обичам младите читатели – те са толкова страстни, толкова въодушевени! За мен границата между младежката и „зрялата“ литература се размива. Връзката ми с по-младите читатели ми помага да бъда наясно с надеждите и мечтите на младите хора. И с моите също.

Защо пишете? Промени ли се отношението ви към литературата с годините?

Пиша, защото трябва. За мен това не е въпрос на избор, така се справям със задачата да съществувам в този свят. Когато погледна назад, виждам, че съм същият писател какъвто бях, когато започнах да пиша на 21 години. Просто сега знам малко – съвсем малко – повече, отколкото знаех тогава!

Откъс:

Вещицата от Моаб

Не бяхме по-различни от гълъбите над нас.
Не можехме да говорим или да плачем,
но когато не ни остана друг избор,
открихме, че можем да летим.
Ако търсиш причина, ето я:
копнеехме за своята част от небето.
Майка ми ме научи на всичко, което една жена трябва да знае за този свят и за това, което е необходимо да отнесе със себе си в отвъдния. На осем години за мен вече не бе тайна, че листо от финикова палма, сварено във вода, е лек за ухапване от скорпион, че нектарът от островърхото синьо цвете на исопа, втрит в китката на ръката, предпазва от злина, и че изгорената и стрита на прах змийска кожа е закрила срещу опасности. На врата ми бе завързан зъб от черно куче, за да ме пази от дивите зверове, и винаги пеех заклинание, когато разкопавах корените на отровната бленика, свещеното растение, докато заравях амулетите на майка ми като дар за богинята Ашторет, богинята, която се грижи за нас в трудни времена.
Майка ми ме обучи как да правя талисмани срещу треска и за победа, но отказваше да се занимава със заклинания за омраза и с всичко, което би могло да навреди на някого; тези думи липсваха в моята книга с рецепти. Знаех как да направя амулет, за да разваля чужда магия, и как да лекувам ухапвания от влечуги. С чевръстите си и неуморни пръсти майка ми зашиваше в подгъвите на дрехите ми късчета от сребристи свитъци и скарабеи. Невероятната й красота бе надминавана единствено от огромното й познание. Казваше се Низа и за мен това бе най-красивата дума на света, на всички езици. Звучеше като струя на течащ фонтан, като ритъма на дъжда.
По здрач, когато въздухът в Александрия станеше нежносин, тя ме учеше в нашата градина, преподаваше ми иврит, арамейски и гръцки, заедно изписвахме буквите в прахта с къса заострена пръчка. Никой не виждаше какво правехме по време на уроците си, защото живеехме в къщата на светите жени, до които имаха достъп само жреците. Това бе благословия за нас, защото майка ми не се подчиняваше на законите, които важаха за другите жени. Молитвите не бяха забранени за нея, нито образованието, нито свободата да приема мъже в личните си покои.
Входът към нашата къща бе обточен с жив плет от жасмин и ароматни розови храсти. Вечер самият град ставаше син, сякаш нашият свят потъваше под водата. Дълги сенки закриваха теракотените тухли на алеята, така че никой да не забележи кой влиза или излиза през вратата ни в тъмните, благоуханни нощи. Тези сенки ми бяха приятели, защото израснах сама, но това ме направи и самоуверена. Единствените свидетели на моето обучение бяха земните червеи и бръмбарите. Още като дете разбрах, че жените имат тайни и че някои от тях могат да бъдат предадени само на дъщерите им. По този начин бяхме свързани заедно във вечността.
Белите лилии. Тези цветя винаги са ми били най-любимите. Едно-едничко струваше колкото цяло буре с балсам или смирна. В сравнение с тях червените лилии от Моаб, величествени и прославени заради красотата си, бяха плевели, а ароматът им бе просто свеж въздух, когато човек преди това бе усетил уханието на лилиите от Александрия. Майка ми вплиташе бели лилии в косите си, втриваше уханието им в китките си и никой мъж не можеше да й устои.
Докато другите жени бяха затворени между високите стени на домовете си и излизаха само за да отидат до пазара, и то придружени от роби или по-възрастни роднини, майка ми можеше да ходи, където си поиска. Всяка пролет посещаваше семейството си в Йерусалим за Празника на безквасните хлябове. А в този град ме очакваше съдбата ми.
Казано е, че след изгонването на Адам и Ева от Рая двама ангели влезли в нашия свят, за да дадат на хората това знание, което Бог позволявал те да владеят. Тези ангели ядели месо заедно с хората, влюбвали се в тях, любели се с тях, гледали как се раждат децата им. Заради това не можели вече да се върнат в духовния свят. Те продължават да крачат по земята и днес и преподават мъдростта на магията на тези, които пожелаят да я научат. Майка ми произхождаше от кръвната линия на жени, които желаеха да слушат, когато ангелите започваха да говорят. Пазеше най-ценните си притежания в резбована дървена кутия, а ключът за нея носеше на шията си на връв, изплетена от конски косми. Ключът бе във формата на змия. Когато бях малка, мислех, че е жива. Понякога майка ми позволяваше да го подържа и тогава чувствах как по дланта ми преминава хлад.
В заключената кутия имаше пергаментови свитъци, зашити един за друг, на които тя записваше тайните, които бе научила през годините. Това бе книга с рецепти за човешкото сърце, защото нашият народ вярва, че всичко, което знаем и което преживяваме, остава в него.

На книжния пазар от 19 ноември 2012 г.
Превод: Паулина Мичева
Меки корици, размер:  145X210 мм
Обем: 440 стр.
ISBN: 978-954-771-295-9
Издателство: „Кръгозор“
Корична цена: 15 лв.

Прочетете още:

• Катерина Медичи – отровителка или просто... кралица
• Избрани писма до жени на св. Аврелий Августин
• Какво би се случило, ако мъртвите започнат да възкръсват?...