Всички можем да се научим как да бъдем по-щастливи. – Хорхе Букай

Автор на повече от 20 книги, преведени на над 30 езика, Хорхе Букай е един от най-четените писатели на нашето време. Особено популярен е авторът в страни като Мексико, Бразилия, Чили, Аржентина, а в последните години името му нашумя и в Европа: Испания, Германия, Русия и други европейски държави. Правата за книгите му са купени и в Китай.

От пет години и България, благодарение на ИК „Хермес“, се нарежда сред страните, оценили подобаващо творбите на Хорхе Букай. Още с първата си книга – „Нека ти разкажа“, авторът успя да спечели много почитатели. Тя стана любимата книга на хиляди българи. Отзивите за нея бяха наистина отлични.

Втората книга на Хорхе Букай – „Приказки за размисъл“, подобно на „Нека ти разкажа“, се нареди сред най-продаваните книги в България и затвърди мястото на Букай като знаково име сред читателската аудитория. В края на 2009 г. под знака на ИК „Хермес“ излезе и третата книга на аржентинския автор – „Писма до Клаудия“ – поредната вълшебна история, която ни повежда на приказно пътешествие към дебрите на собствената ни душа.

През юни 2010 г. по покана на ИК „Хермес“ Хорхе Букай пристигна в България. Гостуването на световноизвестния аржентински писател и психотерапевт в нашата страна бе определено от медиите и многобройните му почитатели като културното събитие на годината. С непринуденото си поведение и слънчев характер Букай спечели сърцата на хилядите българи, които се докоснаха до него. По време на гостуването си през юни 2010 г. Хорхе Букай официално представи и романа си „Да се обичаме с отворени очи“, в който основната тема е любовта и изграждането на взаимоотношенията в една двойка. Същата година ИК „Хермес“ пусна на пазара и бестселъра „Трите въпроса“. През май 2011 г. излезе продължението на „Нека ти разкажа“ – „Разказвай с мен“. Седмица след излизането й Хорхе Букай пристигна отново в България. През януари 2012 г. излезе и бестселърът „От самоуважението до егоизма“.

Хорхе Букай и кметът на София Йорданка Фандъкова.

Огромният читателски интерес към Хорхе Букай беше и една от причините през 2012-а световноизвестният психотерапевт и писател да посети България за трета поредна година. Той кацна на летище София на 27 май и остана в страната ни до 1 юни. По време на посещението си в България Хорхе беше почетен гост на Пролетния панаир на книгата в НДК, а цялото му посещение премина под мотото Чети! Бъдещето ти зависи от това.

По време на гостуването си в България през май 2012 година бестселъровият автор се срещна с почитателите си в София и Варна, представи най-новата си книга – „Пътят на сълзите“, и разказа за четирите пътя, които читателите му ще извървят с новата серия „Листа по пътя“.

Посещението на Хорхе Букай в България завърши с голяма среща в НДК, където се събраха хилядите му почитатели от София. На тръгване от любимата България Хорхе знаеше, че ще се върне отново. Това, което го кара да бъде сигурен, е любовта в очите и сърцата на неговите почитатели. Те са тези, които ще го връщат в България.

Роден през 1949 г. в Буенос Айрес, днес Хорхе Букай е от тези личности, които са щастливи, че „сами са изградили себе си“. Той твърди, че първият му университет е бил самият живот. Започнал е да работи на тринайсетгодишна възраст и е упражнявал различни професии: продавач, таксиметров шофьор, клоун, възпитател, актьор, телевизионен водещ, аниматор на детски тържества. Докато не стигнал до сегашната си работа, която сам определя като „професионален помощник“. Букай разказва, че когато се дипломирал като лекар през 1973 г., все още не бил съвсем наясно с понятието психично здраве. Пет години по-късно, вече квалифициран специалист по умствени заболявания, имал усещането, че е научил малко повече за патологиите на съзнанието, но все още не знаел нищо за произхода и природата на психичното здраве.

Днес теориите му, макар и нетрадиционни, са ясно формулирани и много ефективни. Доказателство за това е огромният читателски интерес, на който се радват книгите му. По думите на Хорхе Букай фактът, че всяка негова книга се превръща в бестселър, се дължи на много работа, на определени умения, които е придобил, и на привилегията да е внук на двама дядовци, които са разказвали приказки.

Сега най-четеният автор в България представя новата си книга – „Пътят на щастието“. След „Пътят на сълзите“, тя е второто от четирите заглавия в серията „Листа по пътя“.

За книгата:

Хорхе отново ни повежда по лъкатушещите пътища на вътрешната ни реалност. Провокира ни, кара ни да се замислим, разсмива ни и в крайна сметка ни подтиква сами да открием пътя към щастието. Защото щастието – това е увереността, че вървиш в правилната посока.

А ако не знаеш накъде да тръгнеш? Ако ти е трудно да бъдеш главният герой в собствения си живот? Ако ти е нужен компас, за да откриеш вярната посока?

Тогава трябва да си отговориш на един простичък въпрос:

За какво живееш?
Не защо, а за какво.
Не как, а за какво.
Не с кого, а за какво.
Не от какво, а за какво.

Въпросът е личен. Не става дума да отговаряш за какво живее човек, за какво съществува човечеството, за какво са живели родителите ти, нито какъв е смисълът на живота на хората, лишени от морал.

Става въпрос за твоя живот.

Какъв е смисълът на твоя живот?...

Ако отговориш искрено на този въпрос, значи си открил компаса за това пътуване.

Не успееш ли да намериш смисъла на живота си, може да се случи така, че животът ти да изгуби смисъл.

Откъс:

* * *

Какъв искам да бъда*

*Преди пет години помолих читателите си да ми изпратят разказ, който са написали. Получих хиляди писма и имейли и идеята ми да ги публикувам в книга остана в сферата на невъзможните неща поради огромния брой на изпратените разкази. Ще отдам дължимото си уважение към тези, които ми писаха, като възпроизведа прекрасния разказ, който получих от Виви Гарсия, както и да благодаря чрез нея на всички, които ми изпратиха чудесните си истории. – Б. а.

Веднъж, много, много отдавна, Бог свикал събрание, на което поканил по един представител от всеки вид. След като се събрали, Бог изслушал всички оплаквания и задал следния простичък въпрос: „Е, какъв искаш да бъдеш?“, на който всеки отговорил откровено и от сърце. Жирафът казал, че иска да е панда. Слонът поискал да е комар. Орелът – змия. Заекът пожелал да е костенурка, а костенурката – лястовица. Лъвът настоявал да го превърнат в котка. Нутрията – в капибара. Конят искал да е орхидея, а китът помолил да стане кос...

Дошъл редът на човека, който по една случайност бил стигнал дотам по пътя на истината. Човекът се позамислил и възкликнал: „Господи, аз искам да съм... щастлив“.

Виви Гарсия

Никога не съм предполагал, че ще напиша книга с такова заглавие.

В действителност ми се струва невъзможно самият ти да я четеш в този момент. „Пътят на щастието“ звучи толкова банално... сякаш искам да внуша, че според мен има един път към щастието.

Мога да изтъкна много оправдания, но главното от тях е, че в поредицата „Листа по пътя“ всяка от предните книги бе озаглавена с името на един от пътищата, които трябва да се извървят: на самозависимостта, на срещата, на сълзите... Какво би могло да бъде името на този последен път, освен пътя на самоосъществяването, на щастието?

При все това искам още от началото да ви предупредя за нещо: в никакъв случай не смятам, че има един-единствен път към щастието.

А дори да го имаше, аз не го познавам.

А ако го познавах, не вярвам, че той би могъл да бъде описан в една книга.

През по-голямата част от последното десетилетие изнасях лекции за здравето и психологията на ежедневието; едва в последната година си дадох сметка колко малко съм говорил за това как да бъдем щастливи. Не бях написал нито ред по тази тема. Както много други хора, и аз бях размишлявал доста за щастието. При все това в лекциите си, в книгите и предаванията по телевизията се занимавах с други въпроси, които ми се струваха по-сериозни и поради това заслужаващи по-голямо внимание от моя страна.

Защо пренебрегвах щастието? Вероятно съм сметнал темата за недостатъчно сериозна, за по-присъща за „повърхностните“ списания, които я обграждат със снимки на красиви хора, позиращи сред приказни пейзажи.

Разбира се, в личен план винаги съм искал да бъда щастлив, но си спомням, че се укорих за едно интервю, в което признавах това свое желание. За мен, както и за почти всички хора, да твърдя, че „искам да съм щастлив“, беше все едно да си прося репутацията на глупак, празноглав или беден духом.

Според формираните в мен научни и морални убеждения, да се говори за щастието, неизбежно предполагаше използването на високопарни, твърде романтични и пълни с клишета фрази.

Сигурно поради всичко това в продължение на години смятах темата за въпрос, с който трябва да се занимават разделителите за книги, а не професионалните терапевти и още по-малко писатели, макар и любители като мен.

При все това е толкова дълбока и нуждаеща се от изучаване тема, колкото е и темата за трудността при общуване, отношението към любовта и религиозната идентичност (все теми, които са близки с предмета на поредицата „Листа по пътя“).

Началото

В книгата си Увод в логотерапията. Смисълът в живота д-р Виктор Франкъл1, който е оцелял от нацистките концентрационни лагери, разказва, че макар надзирателите да контролирали всички страни от живота на пленниците, включително и дали трябва да живеят, да умрат от недохранване, да бъдат измъчвани или изпратени в газовите камери, имало нещо, над което нацистите нямали власт – над реакцията на пленниците спрямо случващото се.

Франкъл казва, че от тази реакция зависело до голяма степен самото оцеляване на затворниците.

Хората са еднакво различни; искам да кажа, че всички ние преживяваме както трудности, така и благоприятни възможности, но начинът, по който ги посрещаме, не е еднакъв. Онова, което за едни е много лесно, за други е извънредно трудно – и обратното. Някои свирят по-добре на пиано и учат по-бързо, а други правят това по-зле дори от мен, но с подходящи напътствия и с дисциплина всички със сигурност можем да се научим да свирим на пиано по-добре, отколкото го правим в момента. Точно същото е валидно и в случая с щастието:

Всички със сигурност можем да се научим как да бъдем по-щастливи.

Не намирам някаква неизбежна връзка между житейската ситуация на даден човек и неговото ниво на щастие. Ако външните обстоятелства определяха сами по себе си щастието, тогава щеше да става дума за елементарен, а не за сложен въпрос; искам да кажа, че щеше да е достатъчно да се запознаем с външните обстоятелства в живота на даден човек, за да разберем дали е щастлив.

Бихме могли да си поиграем на предсказване на щастието, като използваме две прости преценки:

Ако на човек му се случват Хубави неща > той е Щастлив.

Ако на човек му се случват Лоши неща > той е Нещастен.

Оттук би могло да се заключи, че да бъдеш щастлив, е въпрос на случайност. Едно невярно и незряло заключение, или още по-лошо, използвано като оправдание, за да избягаме от отговорност.

Стремежът към щастие е не само цел, присъща единствено на човека, но е и една от отличителните ни черти.

Всички мъже и жени на планетата искаме да сме щастливи, полагаме усилия за това и имаме право да го постигнем.

Дори нещо повече – длъжни сме да търсим щастието.

Факторът на щастието

Един свещеник винаги казвал на енориашите си, че нещастието е много по-лесно от щастието. Той пояснявал:

– Когато се чувствам нещастен, си казвам, че така вземам най-лесното решение, че позволявам някои неща да ме отдалечат от Бога...

Щастието изисква усилия, то не е просто чувство, произтичащо от нещо хубаво, което ни се случва – обяснявал той.

Не мога да изказвам мнение за теологическата обосновка на твърдението, но съм съгласен, че това дали сме щастливи или не, зависи много повече от самите нас, отколкото от външните обстоятелства.

Ще се опитам да покажа, че всеки човек носи основната – макар и не единствена – детерминанта на щастието си. Този фактор, който е различен при всеки индивид и се променя в отделните етапи от живота му, ще нарека произволно Фактор на щастието.

С риск да го опростя прекалено, ще го дефинирам основно като сумата от три главни елемента:

I. Определена степен на контрол и осъзнаване на взаимодействието между нас и обкръжаващата ни среда.

Не мога да бъда щастлив, ако не осъзная необходимостта от активното ми участие във всичко, което ми се случва.

II. Развитие на психична нагласа, която позволява да не отстъпваме пред трудностите.

Не мога да бъда щастлив, ако винаги се отказвам от пътя при първото препятствие.

III. Работа за постигане на мъдрост.

Не мога да бъда щастлив, ако търся убежище в невежеството на онези, които дори не искат да знаят, че не знаят.

Очевидно е, че тази книга набляга повече на идеята за щастието като житейско поведение, отколкото на анализа на чувството за щастие.

Искам да изясня това още в началото, защото мнозинството хора говорят за щастието така, сякаш е синоним на радост, а аз съм сигурен, че това не е така.

Единствената цел на тази книга е да разгледаме заедно многобройните комбинации от аспекти, които формират трите елемента на нашия „Фактор на щастието“, и да научим какво можем да направим, за да го развием.

Трите предходни пътя: самозависимост, любов и скръб

Изкуството да умреш добре и изкуството да живееш добре са едно и също.
Епикур

Будизмът – обяснява Далай Лама – обръща голямо внимание на отношението, което възприемаме спрямо неприятелите си, защото омразата може да е най-голямата пречка за постигане на щастието.

Наистина за човек, който практикува духовност, отношението му към враговете играе ключова роля в житейската му позиция.

Ако следваме неговата линия на разсъждение, става очевидно, че за да постигнем подобно отношение на любов и приемане, необходимо е да развием в себе си търпение и толерантност.

Ако всички бяхме способни да се научим на търпение и толерантност към неприятелите си, всичко друго щеше да се окаже много по-лесно. Състраданието и обичта щяха да се проявят като естествена последица от подобно отношение.

Няма по-голяма сила от търпението.

Няма по-голяма беда от омразата.

Един гръцки философ възложил на свой ученик следната задача: в продължение на три години да дава пари на всеки срещнат човек, който го обиди.

След като изминали три години и младежът се бил справил с изпитанието, учителят му казал:

– Сега вече можеш да отидеш в Атина и да продължиш по пътя на мъдростта.

Когато се озовал пред портите на града, ученикът видял един мъдрец, който седял там и отправял обиди и подигравки към всички влизащи и излизащи.

Обидил и ученика...

Младежът избухнал в смях и навел глава в знак на благодарност за оскърблението.

– Защо се смееш, когато те обиждам? – попитал го мъдрецът.

– Смея се, защото в продължение на три години трябваше да плащам, за да получа това, което сега ми даваш безплатно – отвърнал ученикът.

– Влез в града, целият е твой – казал мъдрецът.

Онова, което е позволило на ученика да се справи по толкова успешен начин с предизвикателството, е не толкова силата, придобита чрез страдание и търпение, колкото способността му да промени гледната си точка.

Способността да променяме гледната си точка е несъмнено един от най-ефикасните инструменти, с които разполагаме.

Извървените преди това пътища служат именно и може би единствено за това – да сме в състояние да променяме гледната точка, която възпитанието ни е наложило и може би – изкривило.

Извървяването на тези пътища ни е научило веднъж завинаги...

че зависим изключително от самите нас,

че се нуждаем от останалите, но не конкретно от някого, за да следваме пътя си,

че можем да понесем и да превъзмогнем болката от загубата и изоставянето,

с една дума,

че отговорността за живота ни си е лично наша.

Например, когато осъзнавам удоволствието от срещата, научавам също, че състоянието на страстно влюбване отминава и че времето неизбежно променя реалността, както и нас, които се изправяме пред нея.

В книгата си „Животинският договор“ Дезмънд Морис3 описва нормалните промени, които настъпват в потребността от интимност на човека. Според него преминаваме през цикъл от четири фази:

Фаза I: Приближи се още малко

Фаза II: Моля те, прегърни ме силно

Фаза III: Отпусни малко, ако обичаш

Фаза IV: Остави ме най-после сам!

Като оставим настрана хумора на тази постановка, аз лично смятам, че заробващата любов не е положителна любов. Това обаче научаваме, след като се срещнем без зависимост и като приемем възможността да извървим пътя на сълзите.

Когато анализирах всичко това за пръв път, стори ми се, че открих нещо още по-лошо от омразата, за която говори Далай Лама: привързаността към определени структури, непоклатимостта на някои разбирания и нетърпимостта към другите.

След като прочетох още по въпроса, си дадох сметка, че моят списък не е нищо друго, освен изброяване на начините за прикриване на омразата.

Тъй като от професионален опит знам, че любовта и омразата не се изключват взаимно, а съжителстват много често в двусмислени отношения, в работата си като терапевт и преподавател защитавам ценността на срещата, на обвързването и на отдалечаването, които смятам за трите стълба на психичното здраве.

Затова понякога казвам, че голямото предизвикателство да бъдеш личност е да се научиш на две неща: да се научиш да влизаш и да се научиш да излизаш.

Влизане-излизане

среща и обвързване и обвързване-отдалечаване.

На книжния пазар от 6 декември 2012 г.
Обем: 272 стр.
ISBN 978-954-26-1165-3
Корична цена: 14,95 лв.

Прочетете още:

• Обречена красота – в какво се превръщат мечтите
• „Отвори сърцето си“ – будистки приказки за щастие
• „Трите пътеки към щастието“ – Рут Клайдсдейл