„Горкият Уили“ – разказ от Лили Спасова

Горкият Уили

През прозореца се виждаше огромната градина, в която ръцете на градинаря се грижеха за прекрасните му рози от близо седем години. Мистър Уили обичаше да наблюдава небето, зелените храсти и розите, които с пурпурно-аленочервения си цвят напомняха кървави рубини. Стъпките на съпругата му обикновено го изваждаха от тихото съзерцание, в което потъваше, и гласът й рязко нарушаваше хармонията, напоила въздуха. Бракът му с тази жена беше най-големият капан в който бе попадал някога. Първоначално бе изкушен от впечатляващата й външност, от сексапила, от сочните й червени устни, но много бързо откри, че под обвивката е доста празно и отчуждението, което дойде, бе нормално и естествено. В този брак той беше мишката, но мишката, която има власт и пари, а жена му котката, която тайно си мислеше, че го държи в лапите си и може да си играе с него както и когато си поиска. Съвместното им съществуване щеше да продължи доста дълго, един развод щеше да струва прекалено нерви и пари, не че ги нямаше, но щеше да е разточителство. Пък и всеки си живееше живота, на който както му харесва, докато не се стигна до един ден, в който нещата придобиха друга форма и очертание. Тъкмо бе изпушил последната си пура. Стана и с тихи стъпки излезе от стаята си, когато чу шепот в коридора. Долови парфюма на жена си и чу гласа на градинаря му. На онзи, същия, който от седем години така прилежно се грижеше за любимите му рози. Явно обичаше да се грижи и за други неща освен за цветята.
– Не мога да продължавам така – говореше градинарят. – Време е да направим нещо. Нека избягаме. Ще се оженим в някой друг щат и готово. Луд съм по теб...
Отчетливо чу дишането й, шума на вдигащата се пола, лекото й стенание. Не изпита ревност.
– Искам да го убиеш! Парите му са прекалено много, за да му ги оставим. Убий го!
Докато градинарят обладаваше жена му в тъмния коридор, то тя обмисляше как да го убият.
Стана му интересно. Какво ли щеше да каже това младо момче, което можеше да му бъде син.
– Ще сторя каквото искаш. Другия петък е удобно. Къщата е празна. Шофьорът има почивен ден. Ще го застрелям откъм градината. Той обича да седи на голямото си кресло. Господи, толкова те обичам... Стенанията им се усилваха, докато не дойде екстазът и настъпи тишина. Когато тръгваше към спалнята си, жена му попита:
– В колко часа ще се отървем от него?
– В пет часа – отговори градинарят, който със сигурност не му беше син. А и чукаше жена му в собствената му къща и пред носа му.
Когато седна в голямото си кресло, си помисли, че любовта е замъглила съзнанието на този младок и той яко обърква нещата. Сексът с жена му нито бе толкова хубав, нито страстен, пък камо ли да събуди у някого желание да убива. После се сети, че никога не я бе обичал, а просто я взе като поредно бижу, което да краси къщата му и да занимава ужасно скучните му гости в дългите и горещи летни вечери. Петък. Петък щеше да е денят на неговата смърт. А днес бе едва понеделник. Чакаха го дълги четири дни, в които щеше да опита да пререди картите в своя полза.
Вторник посети центъра на града. Първата му работа беше да отиде в сексшоп, където купи надуваема гумена кукла. Щеше да я постави на голямото кресло. Купи си билет за Хаваите. Все се канеше да посети това място, но сега бе сигурен, че ще го направи. Има ситуации, в които просто действаш. А сега бе настъпил моментът на действие за него. Досегашното му съществуване бе на път да изпие силите му, да го остави примирен и застаряващ без мечти човек. Липсата на мечти обезателно те превръща в труп, със сигурност не беше труп, щом като действаше. Сякаш това, което беше чул, се случваше на някого другиго. А той гледаше отстрани. Прехвърли почти всичките си пари в нова сметка, а за по-голяма сигурност избра швейцарска банка. За да не буди съмнение, купи корени на сорт рози, които липсваха в градината му, и с прибирането ги връчи на градинаря. Не погледна момчето в очите. Не искаше да го отказва от плана му. Ако го погледнеше, навярно щеше да предизвика съжаление или кой знае... Не искаше да рискува. Харесваше му мисълта, че наближава краят. Задушаваше се в целия този филм, в който бе главен герой и за първи път главната роля му допадаше. Изпита задоволство.
Сряда покани доведената си сестра на чай. Дора пристигна с английска точност точно в 16,00 часа. Почти не разговаряха. Тя му подари кутия шоколадови трюфели и пакет с черен чай. Любимият му. Прибра чая, а шоколадовите трюфели остави на масата. Хапна един от тях и констатира, че вкусът им не е като преди. Докато преглъщаше своя трюфел, той си помисли, че не само бонбоните, но и животът му не е като преди. В креслото с вперен поглед в розите и чаша чай на малката кръгла маса върху бяла ръчно плетена покривка, стояща от лявата му страна. Когато изпрати сестра си за първи път я прегърна от много време насам, а тя го погледна с изненадани очи и бързо, бързо хлопна вратата след себе си. „От кога си станахме чужди и с нея?“, попита се той. В късните часове на нощта се опита да анализира тази отчужденост между тях и стигна до извода, че основната причина се корени в парите. Чичо им бе завещал някога огромното си наследство на него, като продължител на семейното име. Той никога не бе оставял сестра си без пари, то тя неизменно му бе демонстрирала, че няма нужди от трохи и подаяния, но винаги прибираше чека в чантата си и след всяка тяхна среща той чувстваше как погледът й става все по-хладен, сякаш не очите на сестра му, а чужди очи го гледат с омраза и ожесточение. Другата причина бе появата на съпругата му в живота им. От тогава сякаш в отношенията им нещо се скъса окончателно.
Четвъртъкът беше от обикновен по-обикновен. Спа до десет часа, после облече халата си и отиде в трапезарията. Закуси сам. Закусваше сам от дълги години. За първи път осъзна, че да закусваш сам е ужасно скучно и предимно празно. Навикът е втора природа, но се успокои, че навиците могат да бъдат променяни.
Жена му обикаляше магазините и сякаш черпеше някаква енергия от царящата лудница в центъра на града. Петък бе пазарен ден и хората истерично купуваха. Нямаше значение какво, важното е, че петъчният ден бе за харчене на пари и тълпата беше като в екстаз. На една витрина в голям зоомагазин тя съзря змия и реши да я купи. Помисли си, че една допълнителна застраховка към плана й не е излишна. Щеше да пусне незабелязано малкото влечуго в кабинета му и щеше да затвори плътно вратата. „Той може и да не уцели – помисли си тя, – а на мен са ми нужни парите на мъжа ми“. Пусна влечугото незабелязано в кабинета веднага щом се прибра и след това реши да отиде на следобеден чай при Дора. Когато отиде при нея, набързо я измъкна под претекст, че иска да й покаже едно чудо невиждано и й разказа за новия си домашен любимец.
– Хайде, Дора, хайде ела до вкъщи. Днес си особено красива, скъпа Дора...
Смехът на Дора се понесе навред. Погледнати отстрани двечките приличаха на колежанки. При това на влюбени една в друга колежанки.
Градинарят зае позиция. Наближаваше 17.00 часа. „Добър час за умиране“ – помисли си той и се прицели. Господин Уили седеше кротко в креслото си. Може би бе изпил чая и си почиваше. Градинарят се приготви да натисне спусъка. Стреля, без да изпитва колебание. Мисълта за страстната му любовница бе достатъчно основание да покрие с було на забравата мисълта, че извършва престъпление. Цената на свободата им бе смъртта на горкия Уили. Парите му щяха да им дадат всичко. Щяха да инсценират обир в къщата и нещата щяха да се подредят. Стреля! Човекът от стола се преобърна и падна по гръб. Момчето си помисли, че е уцелило съвсем точно, и изпита гордост от този факт. Приближи се до прозореца и видя трупа. Сега трябваше да се покрие за известно време, а после...„поне да минат шест месеца“, така бе казала възлюбената му и ще помислим за нас. В този миг чу портата на външната врата. Чу смеха на Дора. И възклицанието на любимата си:
– Дора, нещо се е случило! Чух изстрел откъм градината...
Стоеше като вцепенен. Те наближиха и уплашено се притиснаха една към друга. Дора го изгледа недружелюбно и промълви:
– Тъпако, какво направи? Ти уби брат ми!?!
Младежът забеляза леката и лукава усмивка на жената. Почувства, че изпада в паника.
– Но аз... аз направих каквото поиска тя – и градинарят посочи с пръст съпругата на горкия Уили.
Тя извърна поглед към Дора и й прошепна:
– Постъпих правилно, знаеш колко много те обичам, дори змията пуснах за всеки случай... Смъртта му е най-правилното решение. Той никога нямаше да приеме нашата връзка.
Дора страстно притисна любимата до себе си.
– Чаят също беше отровен. Не ти казах, моля те, прости ми. Исках...
Последва страстна целувка между двете жени, а градинарят не можеше да повярва на очите и ушите си. Сякаш някой повдигна булото, замъглило съзнанието му, и той прозря, че е бил само оръжието в ръцете на съпругата на горкия Уили. Затича се към вратата, отвеждаща в стаята на трупа, и я отвори. Змията се бе разположила свита на кълбо върху гърдите на простреляния от ръцете му човек. Чашата с чай си стоеше върху масата. Евтина гумена кукла ехидно се хилеше насреща му. След него дотичаха двете жени. Безразличните очи на куклата се забиха като остър нож в сърцето на двете бездушни жени.
Горкият господин Уили седеше някъде на брега на Хаваите и пиеше второто си питие. Хаитянка залюля прелестните си гърди в такт с екзотични ритми и той си помисли, че промяната е хубаво нещо, щом се случва в подходящ момент. Закуските на Хаваите нямаше да са му нито скучни, нито толкова празни.