Да направиш добро без отплата – в столично училище и в дом за стари хора

В петък, 18 януари 2013 г., една детска пиеса достигна до своите най-сериозни зрители – децата от Трето помощно училище „Едуард Сеген“. Особено когато тези деца са със специални нужди, грешките не се прощават.

Децата не познават лъжата и лицемерието и реагират спонтанно. Така, както са почувствали видяното и чутото. Думите наистина са излишни. Топлината в очичките на децата, съпричастността им към историите и танците, които последваха постановката бяха най-скъпият подарък, за който всеки творец може да мечтае.

Свързани статии

Доброволчеството променя умовете и сърцата на доброволците

Ирина Благоева: Добротворството е вид екологичен начин на живот

Весислава Савова: Литература и природа са моите антистрес хапчета

Едно детенце с детски паралич, което седеше в количка, само въртеше красивата си глава. Когато го погалих, възпитателката му дойде при мен и ми благодари, обяснявайки ми, че то разбира всичко. Просто не може да реагира. Всичко друго няма значение.

В момента, в който някой е в състояние да подари радост и надежда, трябва тихичко да благодари в сърцето си за това, че е бил удостоен с тази чест. Да, пиесата беше моя – „Приключенията на Щур и Враби“. Казвам „беше“, защото тя вече е на децата. Те я разбраха и продължиха да я изживяват заедно с актьорите. Никой от нас не е професионалист в тази магия, наречена „театър“, но знаем, че се справихме добре. Знаем, защото тези деца не могат да лъжат.

Изненадите не спряха дотук. В събота, 19 януари 2013 г., „Поетично кафене“ организира прекрасна инициатива, на която бях поканена. Литературно четене в Дома за възрастни хора в столичния квартал Дървеница. Да видим своите родители, баби и дядовци не по кръвна линия, но по повелята на сърцето, облечени в най-празничните си дрехи, подредили маси като за най-специално тържество и очакващи гостите с трепет, беше преживяване, което също надскача възможностите на думите, та дори и на снимките. Те чуха нас, а ние потънахме в Словото им, изригнало направо от сърцата им.

След срещата приклекнах до Зунка – означава „дъга“, поясни ми с усмивка, – чийто слух е почти безвъзвратно загубен. Тя ми разказа за нейната книга с хайку „Небе и земя“ и ми рецитира тристишия за Япония, за луната, за вълчия вой. Седях, притихнала като пред моята баба, и слушах, попивайки мъдростта. Мъдростта, която някак нелепо пренебрегваме в забързаното ни ежедневие.

Ето как изкуството може да носи и доброто в себе си. Отвъд дразгите на псевдо конкуренция между творящите. Както Райчо Русев отбеляза, кой каквото иска да казва, смисълът от изкуството е в споделянето му. Другото са напразни думи, хвърлени на вятъра.

Автор: Весислава Савова