IMG Investor Dnes Bloombergtv Bulgaria On Air Gol Tialoto Az-jenata Puls Teenproblem Automedia Imoti.net Rabota Az-deteto Blog Start Megavselena.bg Boec Posoka

Практически съвети за дипломацията от Еленко Андреев

„Дипломатически протокол и церемониал. Административен и бизнес етикет“ – Еленко Андреев

21.02.2013г. / 13 00ч.

Аз жената

Практически съвети за дипломацията от Еленко Андреев

Посланик Еленко Андреев е дългогодишен кариерен дипломат, работил четири десетилетия на дипломатическа работа в чужбина и в страната. Доктор е по история и магистър по международни отношения и по филология. Преподава дипломатически протокол и церемониал и регионална политика в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ – Юридически факултет. Лекции по международни отношения е чел и в други български и чуждестранни висши учебни заведения. Автор е на редица книги специализирана и художествена литература.

Книгата „Дипломатически протокол и церемониал. Административен и бизнес етикет“ съдържа теоретични постановки и основни правила и норми, както и неотменни практически съвети по отношение на протокола и етикета. Тя се опира на значителен брой изследвания на български и чуждестранни автори, както и на богатата практика и личните наблюдения на автора в дългогодишната му дипломатическа дейност. Книгата би могла да бъде от полза за начеващите дипломати, служителите в държавната администрация, бизнес съсловието, студентите от висшите учебни заведения и колежите с международна, управленческа и бизнес насоченост, както и за други среди от обществото, които държат на доброто поведение и култура в човешкото общуване.

Въведение

Дипломация и дипломатическа служба.

Протокол, церемониал, етикет

0.1. Същност и функции на дипломацията

Международните отношения, дипломацията и дипломатическата служба са неразривно свързани помежду си, поради което твърде често трите понятия се смесват или се употребяват едно вместо друго. Въпреки различието между тях (дипломацията е производна на международните отношения, а дипломатическата служба е инструмент на дипломацията), в своята реализация те представляват сложна система от взаимовръзки и взаимозависимости, от принципи, норми и цели.
В теорията за международните отношения дипломацията е определяна като наука за външните отношения, за управлението на международните връзки, за взаимоотношенията между различните държави, като изкуство за водене на преговори и форма за конкретизиране на определена международна политика.
Дипломацията е изкуство за водене на мирни преговори при осъществяване целите на външната политика на субектите на международните отношения. Това кратко и твърде общо описание съществува от векове, но то не изчерпва цялата сложност и съвкупност от елементи, определящи същността на дипломацията. На първо място тя е правомерна дейност на органите за отношения на един субект или субекти с други субекти на международните отношения в тяхното общуване. Те са тези, които осъществяват външните функции на държавата или на определена общност от държави (например Европейския съюз)1#, като използват специфични форми, методи и средства за постигането на тези цели.
Дипломацията е и наука, призвана да изучава, анализира и прилага научен подход в осъществяването на външните отношения, да изследва и усъвършенства спецификата на използваните средства и методи, както и външните форми, правила и норми за нейната реализация, събрани в дипломатическия протокол и церемониал. Става въпрос не само за практическа дейност, насочена към осъществяването на целите и задачите на външната политика, а за една съвкупна и обоснована дейност, базирана на вековния световен опит и практика.
Дипломацията е и форма, средство, метод за реализирането на външната политика на една държава или общност от държави. Без нея е немислимо осъществяването на каквито и да било външни функции по мирен път, на каквато и да било външна политика.
Затова и многото определения на дипломацията следва да се разбират както в обобщен, така и в конкретен смисъл: този термин може да обозначава, от една страна, науката за външните връзки или „чуждестранната дейност“, а от друга – „науката или изкуството на преговорите“, които да способстват за реализацията на външните отношения. Естествено е различните определения за дипломацията, които са правени досега, да не съвпадат напълно и да нямат равнозначно значение.
В издадената още през 1833 г. книга Пълен курс на дипломацията французинът Гаржен дава такова определение: „Дипломацията, в широкия смисъл на този термин, е наука за външните отношения или чуждестранните работи, а в по-точния смисъл – наука или изкуство на преговорите.“2# Макар и не изчерпателно, Гаржен прави сериозен опит за своето време да даде едно смислено определение на дипломацията.
По-късно видният английски дипломат и общественик Г. Никълсън по твърде сходен начин характеризира дипломацията като „водене на международните отношения посредством преговори“. В пояснението на това определение той добавя: „Метод, с помощта на който тези отношения се регулират и водят от посланиците и пълномощните министри“, като накрая доуточнява понятието като „работа или изкуство на дипломатите“3#.
Друг английски дипломат, Е. Сатоу, в получилото широка известност Ръководство по дипломатическа практика определя дипломацията така: „Дипломацията е прилагане на ума и такта при воденето на официални отношения между правителствата на независимите държави или, по-кратко, водене на дейността между държавите с мирни средства.“4#
Немският юрист международник Г. Мартенс, цитиран от Сатоу, повтаря определението на Гаржен: „Дипломацията – пише той, – това е наука за външните отношения или чуждестранните работи на държавата, а в по-тесен смисъл – наука или изкуство на преговорите.“
Корифеите на дипломатическия протокол и церемониал Джон Ууд и Жан Серре, макар и да не се отказват от тази дефиниция, все пак отиват по-далече: „Дипломацията – това е изкуство за разрешаване на международните разногласия с мирни средства... Дипломацията – това е също техника и майсторство, хармонично въздействащи на международните отношения и подчиняващи се на определени правила и обичаи..."5#
В своята широкоизвестна книга Дипломацията професорът от Калифорнийския университет и бивш държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър дава нова трактовка на понятието за дипломация, като говори за последователност и адекватност на външната политика и на самата дипломация, както и за опростяване на дипломатическата конвенционалност6#.
Принос в тази част от науката за международни отношения имат изследванията и на други учени международници, сред които Д. Б. Левин, А. Ковальов, М. И. Лазарев и др., принадлежащи към руската школа.
По тези въпроси пишат и някои български изследователи на международните отношения и дипломати, като М. Геновски, Г. Стефанов, О. Борисов, П. Пантев, Й. Кожухаров, Д. Романов и др.
Твърде често в специализираната литература за дефинирането на съдържанието на понятието за дипломация са използвани и някои енциклопедични и дипломатически речници, неотличаващи се с особена прецизност. В българския енциклопедичен и речников книжен фонд също има такива определения, някои от които биха могли да доведат и до определено объркване. Така в Кратък политически речник дипломацията се определя като: "1. наука за отношенията между държавите и държавните представители; 2. съвкупност от методи, средства, действия и правни форми, с които си служат държавните органи и техните представители при осъществяването на външната политика на държавата; 3. изкуство да се постигат цели чрез методи, присъщи на дипломатите: хитрост, ловкост, уклончивост в отговорите, тънка пресметливост и умение за държание с хората“7. Такова определение, срещащо се и в други речници, не отговаря до голяма степен на съвременния облик и съдържание на дипломацията и лесно може да бъде оспорено.
Дипломацията, изхождайки от нейните исторически наложили се същност, цели, задачи, форми, методи и средства, е дейност на органите за външни отношения на държавата за осъществяването по пътя на преговорите и с други мирни средства на целите и задачите на външната й политика.
Самото название „дипломация“ етимологически произхожда от гръцка дума, която означава „сгънат надве лист“. От гръцкия език тя е преминала в латинския със значението „притежател на диплома, на препоръчителна или акредитивна грамота“. Такива грамоти Римският сенат е давал на официалните лица, които били отправяни в някоя от провинциите или зад граница с делови и мирни мисии за решаването на външнополитическите задачи на държавата.
Дипломацията възниква още от древността като израз на външни отношения, отначало между различните племена, а впоследствие между зараждащите се държави. В своя примитивен етап тя се проявява с първични форми, методи и средства, като несъвършен вид на възникналата впоследствие с появата на държавата дипломация. С развитието на човешкото общество, а заедно с него и на държавата, със смяната на обществено-икономическите формации се изменя и нейното съдържание, средствата и методите за реализация на външната политика. Нараства и нейната роля не само в поддържането на външните отношения на дадена държава, но и в цялостното държавно управление и развитие.
В древността, макар да е играела важна роля в междуплеменните и първичните междудържавни отношения, дипломацията не е водещ способ при решаването на конфликтите. Водещи способи са били прилагането на сила и воденето на война, с които предимно са се решавали възникналите конфликтни ситуации. Определящи за това са били целите на тогавашната външна политика – разширяването на територията, снабдяването с роби, търсенето на нови пазари, което предопределя влизането в преговори не за разрешаване на конфликти, а за сключване на настъпателни и отбранителни съюзи. В древните Вавилония, Египет, Китай дипломатическа дейност е осъществявана не само с изпращането на представители за водене на преговори, но и за сключване на договори и съглашения, представляващи начална форма на дипломатически документи.
В по-късен период, по време на феодално разпокъсаните държави, целите на външната политика и на дипломацията на по-значимите държави и на господстващите в тях монархии са насочени към преодоляване на териториалната раздробеност, към постигане на обединение и на военно и търговско преимущество над останалите държави – преди всичко със сила, натиск и твърде често с военни действия. Един от най-изтъкнатите политици и дипломати на Италия от Средновековието Николо Макиавели (1469-1527), известен като поддържник на мракобесието, на коварството и непостоянството в дипломацията и на използването на всевъзможни средства за постигането на целите, в трактата си „Владетелят“, обосновава теорията си за дипломатическата тактика така: „Изкуството на дипломацията се състои в това с думи да се скрие действителността... Не бива да се спираме пред никакви съображения за справедливост или несправедливост, човещина или жестокост, слава или позор..."8#
Това е периодът и на нарастване на ролята на Църквата в политическия живот. Римският папа, като глава на Католическата църква, вече изпраща свои нунции в чужди държави и те не само извършват огромна по обем дипломатическа работа, но и заемат почетни позиции. Папският нунций и сега е ръководител на дипломатическия корпус в повечето католически държави и тази практика по всяка вероятност ще продължи и занапред.
Професионалните дипломати се появяват едва в периода XV-XVI в. Това е етапът в дипломацията, когато вече отделните държави изпращат зад граница не временни и краткотрайни, а постоянни дипломатически мисии, с постоянни свои представители. Етапът, когато постепенно започват да се откриват посолства или мисии за постоянна работа зад граница. Главна и непосредствена задача на дипломатите остава укрепването на съюза между суверенните държави, както и договарянето на споразумения за изгодни позиции преди военни действия, за сдобиване с нови владения и други крупни материални изгоди посредством анексии, покупки или полезни бракове между членове на монархическите семейства.
Едва в началото на XIX в. възниква международноправният регламент по дипломатическа практика, който регулира функциите и правата на дипломатическите представители. Приет на Виенския конгрес през 1815 г., този регламент за първи път точно и ясно определя старшинството на дипломатическите представители и начина им на действие. През 1818 г. е подписан Аахенският протокол, който уточнява техните права, задължения и функции, както и привилегиите, с които те се ползват. Виенският регламент и Аахенският протокол са първите сериозни международни документи, които регламентират дипломатическата дейност, излизайки от рамките на двустранните споразумения. На практика те остават и досега основи за установяване на ранговете на дипломатическите представители. Виенската конвенция за дипломатическите отношения от 1961 г. разширява и осъвременява регламента за дипломатическата практика, създаден на основата на тези и други първоизточници. От своя страна Виенската конвенция за консулските отношения от 1965 г. регламентира вече и междудържавните отношения в областта на консулската дейност.
Ако постоянните дипломатически представители на чуждестранните държави се появяват през ХV-ХVI в., то квалифицираният дипломатически апарат се появява едва през ХVIII-ХIХ в. През следващия ХХ в. обаче този апарат вече представлява изключително важна част от цялата система на държавно управление.
През двадесети век външната политика и дипломацията се изпълват с ново съдържание. Техни цели са борбата за световните пазари и за сфери на влияние, за разделянето на света и укрепването на световното икономическо и политическо господство на така наречените „велики държави“. В историята на дипломацията намира проявление и противоборството между две противостоящи социално-икономически системи. Двадесетото столетие бе период на трансформации, катаклизми, ядрена надпревара, който не можеше да не остави дълбоки следи в традиционната схема на дипломацията. Но тя, макар да придобива нов характер през ХХ в., продължава да се ползва от опита, практиката, методите и средствата на старата дипломация, изменени и пригодени към новите условия.
Историческите промени в края на ХХ в. в света, в т. ч. и в международните отношения и дипломацията, налагат не отричане на „старата дипломация“, а промени, водещи до усъвършенстване на нейните форми, методи и средства, което да доведе до една съвременна дипломация, способна да решава актуалните проблеми в глобален мащаб.
Този бегъл исторически преглед няма претенциите да осветлява еволюцията на дипломацията през различните етапи от развитието на човешкото общество и държавата, а да покаже, че въпреки запазването на основните й форми и средства тя също се променя в съответствие с трансформациите в обществото и спецификите на държавата и управлението й, от което се пораждат и новите изисквания към нея.
Редица теоретици в областта на международните отношения разделят дипломацията на историческа и типова, в зависимост от обществения строй, на основата на който се изгражда и комуто служи. Други я разглеждат като стара или нова дипломация. Въпреки че не поставят рязка граница между старата и новата дипломация, на основание на сравнителния исторически метод Джон Ууд и Жан Серре разделят дипломацията на непостоянна и постоянна, като приключват периода със Студената война. В книгата си Дипломацията в ядрения век видният канадски общественик, учен и Нобелов лауреат Лестър Пиърсън обобщава, че новата дипломация – това е дипломацията по време на Студената война и ядрената епоха, а всичко останало е стара дипломация. Пиърсън вероятно не е могъл да предвиди историческия прелом в световната политика в края на ХХ и началото на ХХI в., за да определи този нов етап като „супернов“, „ултранов“ или по друг начин.
Основоположникът на т. нар. „политически реализъм“, американският професор Г. Моргентау, счита, че на съвременния етап дипломацията не играе ролята, която е играла в миналото, че тя се е обезценила и поради това е необходимо нейното възраждане. В книгата си „Политиката в служба на нациите“ Моргентау анализира трите средства на дипломацията: убеждението, компромиса и заплахата със сила. Изкуството на дипломацията се състои в това да се направи правилният избор на едно от тези средства, които са на нейно разпореждане. Нито една дипломация, която се основава на заплахата със сила, не може да претендира да е „разумна и мирна“. Това е сериозен опит за концептуален подход към значението на дипломацията и ролята й в съвременния свят.
За обновяването на методите в дипломацията на този нов етап на международните отношения говорят както Лестър Пиърсън в „Дипломация в ядрения век“, така и американският дипломат Джон Хар в „Професионален дипломат“ и политологът Джон Спосинуцер в „Могъществото на нациите“. Тезата им се свежда до това, че традиционните методи в дипломацията са загубили своята ефективност в условията на новата международна обстановка и във време, когато тя трябва да въздейства активно, да оказва силно влияние върху всички области и направления в международната политика.
Въпреки различните твърдения дипломацията си остава и ще продължи да бъде основно средство за осъществяването на външната политика на една държава, на един или друг етап от развитието на човешкото общество. Като отразява актуалните процеси, тя от своя страна също използва свои осъвременени средства за реализиране на външната политика, обновява своите методи, продължава да се изгражда на общоприетите принципи и се проявява в определени форми, които в една или друга степен са претърпели и продължават да търпят промени.
Средствата на дипломацията представляват съвкупност от инструменти, използвани в полза на външнополитическите интереси на определен субект във взаимодействието му с другите субекти на международните отношения. Средства на дипломацията са политико-икономическите групировки и военни съюзи, външноикономическите, научните, образователните, културните и други връзки, пропагандата, религията.
Ако дипломацията е изкуство, както всички твърдим, то именно методите, които тя използва, се отъждествяват с това изкуство. Методите на дипломацията са начините на въздействие на един субект на международните отношения върху друг субект или субекти за постигане на определени външнополитически, външноикономически или други цели. Това въздействие съответният субект на международните отношения го оказва посредством своите органи за външни отношения, били те вътрешни или външни (задгранични). Означавайки начини на действие, похвати, подходи (от гр. ???????, methodos – път към нещо), методите на дипломацията са твърде разнообразни, поради което не са редки случаите, в които се смесват понятията за методи, за средства и за техника.
Формите на дипломацията също се смесват с методите и средствата за осъществяването на задачите и целите на външната политика. Те също са свързани с организацията на дипломатическите акции, с външните изяви, с характеристиката на съответните прояви. Основават се на държавноправовите и международноправовите нормативи и не могат да се избират произволно. Обикновено се разделят на две основни категории: представително-функционални (постоянни и ad hoс представителства зад граница; периодични и специални конгреси, конференции, съвещания; двустранни и многостранни преговори и подписване на договори, конвенции, споразумения и др.) и представително-епистоларни (ноти, паметни записки, меморандуми, лични писма, заявления, декларации; съобщения за местния и чуждестранния печат, други форми за информиране на общественото мнение и т. н.).