Лили Спасова: Българката заслужава медал за храброст и сила, тя прави чудеса!

Лили Спасова е съвременен български автор, от онази порода, на оптимистите, които не се отказват и не се спират, независимо какво им струва. А повярвайте, да твориш по нашите географски ширини, да направиш стойностна творба, с която да се гордееш, е наистина трудно предизвикателство. И все пак Лили не се отказва. Тя има зад гърба си вече няколко книги: „По диогенски“ (2005), „Една приказна история“ (2007), „Приказките на Дара“ (2009) и сборника с разкази „Седмият ден“. Освен истории за пораснали, Лили често пише приказки и за най-любимите си читатели – децата.

С Лили си поговорихме за последната й книга, колко е „лесно“ да си пишещ човек, да работиш, и в същото време да отглеждаш две прекрасни дъщери, в това искрено интервю...

Как се роди идеята за книгата ти „Седмият ден“?

Книгата „Седмият ден“ се роди естествено и се радвам, че намира все повече свои почитатели. Идеята за книгата зрееше в мен, така както семенцето, от което се ражда цвете. Бавно и с много любов тя придоби своя завършен вид и беше въпрос на време да стане факт.

Колко време ти отне написването й?

В книгата са включени разкази писани в периода 2004 г. до 2012 г. включително. Тя събира в себе си разкази, в които читателят се среща с различни герои и съдби. В нея има за всекиго по нещо. Любов, болка, натрупани мълчания, споделености, търсене, страхове, пътуване към самия себе си. А това е най-трудният път за всеки Човек.

Посвещаваш ли книгата на някого? Има ли специално послание?

Книгата ми е посветена на Човека, но с голямо Ч отпред. Посветена е и на дъщерите ми с цялата ми обич. На света, който е прекрасен с многообразието си. На мечтите без които никой не може... Не е случайно, че цветът на корицата е лилав, приемам този цвят за цвят на духовното и се надявам, че книгата носи духовно послание, а именно – да бъдем добри, да обичаме, да не изневеряваме на себе си и така да достигнем до онази хармония, която ни изпълва с щастие.

Кога идва Седмият ден?

Всеки има своя седми ден, денят, в който нещо се преобръща... Нещо, което те прави по-силен, по-осъзнат, по-себе си...

Разказите ти са много емоционални и разкриват част и от твоята богата душевност. Остави ли нещо скрито за читателите, което би искала да им пожелаеш?

Свързани статии

„Горкият Уили“ – разказ от Лили Спасова

Премиера на книгата на Лили Спасова „Седмият ден“

Лили Спасова: Не спирайте да вярвате в любовта

Читателю, Ти, който поемеш книгата в ръцете си, желая ти сърце чисто и голямо като небе. Ти си цяла Вселена, и от Теб зависи реално тук и сега светът ни да бъде по-добър и човечен. Пиши собствената си приказка, но не забравяй, че си частица от Всеобща голяма приказка и нека заедно я направим най-невероятното и извисено вълшебство.

Получаваш ли отзиви за книгата „Седмият ден“ от читатели и би ли споделила какви са те?

Благодаря на читателите си! Получавам отзиви и обикновено са много емоционални и изключително ме радват. Те споделят, че си имат любими разкази от книгата, че вечер си препрочитат по нещо, което ги е хванало за душата. Поздравяват ме за написаното от мен и си давам сметка, че няма случайни неща. Радвам се от факта, че ме четат хора на различна възраст от 14 до 84 години и всеки от тях открива по нещо в книгата. Един младеж от квартала в който живея всяка вечер ме пита дали нямам написано нещо ново и кога ще му дам да го чете. Когато на премиерата ми някой открадна две книги, реакцията на гостите беше – „ крадат те, значи някой много иска да те прочете, браво!“. Най-критичният ми читател засега е баща ми. Татко, благодаря ти!

Работиш ли над нова книга и ако да, ще ни издадеш ли малко за нея?

Работя, то без това няма как, непрекъснато се случват нови неща, които провокират у мен желание да разкажа, желание да споделя история. Ще споделя с радост, че два от романите ми са в една издателска къща и тръпна в очакване какво ще се случи нататък. Работя по нова книга с разкази, вече имам написани няколко интересни истории с неочакван край. Когато пиша поезия в мен говори търсещият човек, когато пиша проза наяве излиза тъжният човек, а когато пиша приказки и детски романи давам воля на детето в мен и съм щастлива и зелена, и жълта и оранжева... с очи, в които има слънце.

Ти си и автор на детски книги. Трудно ли е да се пише за деца?

Децата са не просто бъдещето, те са чудото на Земята и всяко докосване до детския и невинен свят ме изпълва с лекота и чистота. Лесни неща в този живот няма, писането за деца ми идва отвътре, все казвам, че приказките ме намират. Детелината в парка ми намигва и разказва някоя история, или старата шапка от закачалката тихо, тихо споделя по нещичко и се радвам, че ги чувам... И разказвам на децата по някоя вълшебна история, а кой не обича вълшебства?! Пиша за децата с неописуемо удоволствие и с отворени сетива. Някак с лекотата на перце, с мекотата на майчина ръка, с любовта в сърцето си. Когато ходя на срещи с малчугани в училищата и детските градини е толкова вълнуващо. Книгата ми „Една приказна история“ много се използва в обучителния процес в предучилищна и начална училищна възраст. Пътуването на любимеца на хлапетата динозавърчето Оги и едно момченце с цел научаване на българската азбука е изпълнено с приключения и много изненади.

Как според теб можем да стимулираме децата да четат повече?

Днешните деца са взискателни, много знаещи и можещи. Мисля си, че когато включваме децата в инициативи, в които те да рисуват и пишат, да споделят своите истории се засилва и интереса им към книгата. Живеем във време, в което модерните технологии превземат ежедневието ни, правят ни зависими и същевременно доста гъвкави и претенциозни. Именно такива са и днешните малки читатели. Те искат книгата да бъде „жива книга“, да има ясно послание, красиви илюстрации, да е компактна и удобна за носене, да имат възможност на избор сред гама от жанрово разнообразие, децата са критични, имат своя позиция по отношение избора на книга и срещата с нея. Участието в различни проекти и ефективните резултати, които бележат в процеса на работата си са с градивна роля за подрастващото поколение. Създаването на клубове от типа „Приятел на книгата“, „Театър в библиотеката“, „Аз обичам да чета“, изложби на детски книги в рамките на отделни инициативи са все прояви, които допринасят за насочването на вниманието на младите хора към книгата и изграждането на положително отношение към нея. Именно ние, възрастните сме хората, които е нужно да даваме тласък на децата и да им даваме възможност за реална среща с книгите. Семейството играе важна роля за събуждане на вниманието на детето към книгата още от ранна детска възраст. В съвременната наука се твърди, че детето още от утробата на майката чува и реагира на звуци и думи. Реално всяка майка пише върху съзнанието на детето още когато то не е родено. Да четеш на детето си още когато е в утробата ти, да звучи прекрасна музика са нещата, които отключват впоследствие афинитет към красотата и стойностните неща в живота. Четейки книги на децата си в ранна детска възраст ние създаваме една жива и неоспорима връзка не само между самите нас, но и на детето с книгата. Така то като поотрасне посяга към книгата, интересува се, научава се на отношение към нея като към ценност, като към съкровище, което дава простор и свобода.

Най-голямото предизвикателство пред теб досега?

Самият живот е едно голямо предизвикателство и се радвам на всеки миг и ден, защото осъзнавам, че щастието е в малките неща. В усмивката, в това да подадеш ръка на някого изпаднал в беда, в смеха на децата...

Ти си работеща майка. Как съчетаваш професионалните ангажименти с отглеждането и възпитанието на децата и все пак успяваш и да пишеш?

Съчетавам изброените от теб неща с вярата, че мога да се справя. И то се получава без излишни напъни. Е, писането обикновено е нощем, понякога съм крадец на собствения си сън, но желанието да пиша е по-силно дори от умората.

За какво мечтаеш?

Мечтая за свят, в който няма глад и мизерия, няма войни и насилие, свят, в който различието се приема нормално. Мечтая да подарявам надежда и се опитвам да го правя с книгите си. Мечтая децата на България да живеят добре, не в лишения и недоимък, мечтая за нормални неща. Да мога с доходите, които получавам да си покривам задълженията, да купя обувки на детето си, да го зарадвам с нещо, което обича. Искрено се моля майките в България, хората, изобщо да заживеят по-човешки и да не се налага все повече да заминават по чужбина, за да достигнат някакъв минимален стандарт. Болно ми, че в днешно време живеем без ток, а е нещо, което е необходимо за нормалното съществуване. На никой не му пука, че сметките ти са по-високи от дохода, който получаваш и не можеш да се оправиш. Ето за такива неща мечтая.

Твоето пожелание към читателките на Az-jenata.bg?

Българската жена заслужава медал за храброст и сила! Тя сътворява всеки ден чудеса! Бъдете силни и не изневерявайте на сърцето си, то знае най-добре верния път.