История, която ни кара отново да повярваме в любовта

Дали смъртта е краят... Или е едва началото?

„Прелестно изкупление“ – финалната част на една история, която ни кара отново да повярваме в любовта

„Хроники на чародейците“ е поредица, която въвлича в своя завладяващ свят на романтика, магия и мистика. История, която ни кара да се влюбим във всеки герой, да се насладим на всяка страница и да копнеем тя никога да не свършва. Но всяка приказка има своя край... На 7 октомври излиза „Прелестно изкупление“ – последната, четвърта книга, в която ще намерим още от това, което вече сме обикнали.

Как започва всичко? Идеята за поредицата „Хроники на чародейците“, превърнала се в световен бестселър, се ражда на шега – като облог по време на приятелски обяд. С общи усилия авторките Ками Гарсия и Маргарет Стоъл създават великолепна готическа приказка в съвременността – врата към мрачния свят на магии и мистерии, на чародейци и древни проклятия. „Фактът, че не трябваше да пиша сама, а го правех с най-добрата си приятелка, бе подарък за мен, споделя Гарсия. Аз правех нещо, което обичам, с човек, когото обичам, за децата, които обичаме“.

В „Прелестни създания“ (Книга първа) Итън Уейт открива, че е влюбен в Лена Дюшан. Тя е красива, опасна и прокълната. Над двамата тегне общо проклятие и никой от хората, които обичат, не е в безопасност. В „Прелестен мрак“ (Книга втора) Лена е призована и от Светлината, и от Мрака. Това нарушава Световния ред и има ужасяващи последствия за всички в Гатлин.

В „Прелестен хаос“ Итън Уейт се принася в жертва, за да спаси не само момичето, което обича, но и целия свят. В „Прелестно изкупление“, след възстановяването на Общия ред той открива, че смъртта може да бъде също толкова голямо предизвикателство, колкото и животът. Предстои му дълго пътуване в отвъдния свят, за да не изтлее напълно като сянка и да намери начин да се върне при Лена и любимите си хора. С помощта на Великите и на странници, които среща по пътя си, Итън ще се изправи пред Отвъдното съдилище на Пазителите и ще се опита да пренапише съдбата си в „Хрониките на чародейците“.

В Гатлин Лена е готова на всичко, за да му помогне, дори това да означава, че трябва да се довери на стари врагове и да рискува живота на семейството и приятелите си.

Дали двамата ще докажат, че смъртта може да е само началото на безсмъртието? Дали ще ни убедят, че е възможно да има любов, при която да чувстваш усмивката на любимия в съня си?

И че животът понякога наистина може да има сладък вкус...

Може би няма смисъл в живота. Може би има смисъл само в живеенето.

Това научих. Това щях да правя отсега нататък.

И в любовта, колкото и лигаво да звучи.

Лена Дюшан. Името й звучи като дъжд.

Вече не падам. Така казва Лена и тя е права. Може да кажете, че летя.

И двамата летим.

Дали наистина смъртта е краят? Може ли да бъде спасен нечий живот, след като е свършил?

Откъс:

Не бях готов за нищо от това.
Не бях мислил какво ще ме очаква след смъртта, след като се пожертвам за спасението на света. Когато си жив, не се тормозиш с мисли как ще прекарваш времето си, след като умреш. Просто си представяш, че няма да те има и останалите ще трябва някак си да се погрижат за себе си. Или пък вярваш, че всъщност няма наистина да умреш. Че ще бъдеш първият човек в историята на света, който няма да умре. Може би с такива лъжи мозъкът ни спасява да не полудеем, докато сме живи.
Но нищо не е толкова просто.
Не и когато стоиш на мястото, където се намирах аз.
И никой не е по-различен от другите, не и когато стигнеш до края.
Ей за такива неща си мисли човек, когато посещава собствения си гроб.
Седнах до кръста и се отпуснах на твърдата пръст и трева, после отскубнах случайна тревичка, която се бе показала изпод снега. Поне сега растеше зелена, не жълта и суха, каквато бе преди, обсипана със скакалци. Благодарение на нашия Благ спасител, както обичаше да казва Ама.

* * *

Изпука клонка. После се провикна глас, по-силно.
Вкопчих се в гласа, защото ми бе скъп и щях да го позная навсякъде. Звучеше ми като дом, като хаос, като всичко.
Това бе гласът, който ме задържаше в света на смъртните, по същия начин, както бе приковал сърцето ми в Гатлин, когато бях жив.
Лена.
Замръзнах на място. Не можех да се помръдна, въпреки че тя нямаше как да ме види.
– Опитваш се да ме разкараш ли? – Линк се препъваше зад Лена, като се мъчеше да я настигне, докато тя почти тичаше през лимоновите дръвчета. Лена тръсна глава, сякаш искаше да го разкара като досадна муха.
Лена.
Промъкна се през храстите и зърнах за миг очите й, зелено и златисто. Това беше; вече не можех да се сдържам.
– Лена! – изкрещях аз с цяло гърло и гласът ми се разнесе като камбана из бялото небе.
Спуснах се тичешком по заледената земя, през дърветата, по каменистата пътека. Хвърлих се в прегръдките й и... се озовах, летейки над земята зад нея.
– Не се опитвам. Разкарвам те! – разнесе се сърдито гласът й над мен.
Почти бях забравил. Аз не бях наистина тук, не и по начин, който тя можеше да усети. Проснах се по гръб на земята, опитвайки се да си поема дъх. После се надигнах отново на лакти, защото Лена бе тук и не исках да изпусна нито миг от времето си с нея.
Начинът, по който се движеше, накланянето на главата, лекото потрепване на гласа й – тя беше съвършена, пълна с живот и красота, и с всичко, което вече не можех да имам.
Всичко, което не ми принадлежеше.
Тук съм. Точно тук. Можеш ли да ме почувстваш, Лена?
– Искам да проверя как е. Не съм била тук цял ден. Не искам да е самотен, да му е скучно или да се ядоса. Каквото и да чувства – тя коленичи до гроба ми, съвсем близо до мен, загребвайки с ръцете си шепи пръст.
Не съм самотен. Но ми липсваш.
Линк прокара пръсти през косата си.
– Ти току-що провери у тях. После ходи до водната кула. И в спалнята си. А сега проверяваш гроба му. Може би трябва да намериш нещо друго, което да правиш, освен да проверяваш за Итън.
– А може би ти трябва да си намериш нещо друго за вършене, освен да ми досаждаш, Линк.
– Обещах на Итън, че ще се грижа за теб.
– Ти не разбираш – каза тя.
Линк явно бе също толкова раздразнен, колкото тя бе ядосана.
– За какво говориш? Мислиш, че не разбирам? Той бе най-добрият ми приятел още от детската градина!
– Не говори така. Той все още ти е най-добрият приятел.
– Лена... – Линк не искаше да тръгва в тази посока.
– Не ме „Леносвай“! Мислех, че поне ти разбираш как действат нещата тук.
Лицето й бе бледо, а устата й изглеждаше странно, сякаш се колебаеше дали да се засмее, или да се разплаче.
Лена, аз съм добре. Точно тук съм.
Но още докато си го мислех, знаех, че никой не може да поправи това. Истината беше, че в мига, в който скочих от тази водна кула, всичко се промени и нищо нямаше да върне времето назад.
Вече не.
Нямах си представа колко зле мога да се почувствам от тази страна. Защото виждах всичко, но не можех да направя нищо, за да го променя.
Посегнах към ръката й, обвих пръстите си около нейните. Те преминаха през дланта й, но ако наистина се съсредоточах, имах чувството, че мога да усетя допира на кожата й, плътна и реална. За първи път нищо не ме прониза, нямаше ток, нямаше изгаряне, нямах чувството, че пъхам пръстите си в контакт. Явно смъртта има такова въздействие върху хората.
– Лена, помогни ми. Не мога да говоря по момичешки, знаеш, а Ридли не е тук, за да ми превежда... – измънка Линк.
– По момичешки? – тя му хвърли направо убийствен поглед.
– О, хайде. Знаеш, че едва говоря и английски, като изключим презрения от снобите южняшки...
– Мислех, че си тръгнал да търсиш Ридли? – каза Лена.
– Така беше. Обиколих всички тунели, навсякъде, където ме прати Макон, и на няколко места, на които той не би ме пуснал. Но не открих никого, който да я е виждал.
Лена седна на земята и започна да изравнява редицата от камъни около гроба ми.
– Тя трябва да се върне тук. Ридли знае как работят тези неща. Ще ми помогне да открия какво да направя.
– За какво говориш? – отпусна се Линк до нея и до мен. Точно както в добрите стари времена, когато тримата седяхме на пейките на стадиона в гимназията „Джаксън“. Само че те не го знаеха.
– Той не е мъртъв. Както чичо Макон не беше мъртъв. Итън ще се върне – ще видиш. Вероятно се опитва да ме открие точно в момента.
Стиснах ръката й. Поне за това бе абсолютно права.
– Не мислиш ли, че той щеше да може да ни го каже, ако беше така? – Линк звучеше леко скептично. – Ако беше тук, не смяташ ли, че щеше да ни даде някакъв знак, или нещо такова?
Опитах се пак да стисна ръката й, но беше напразно.
Ей, вие двамата, няма ли да ми обърнете внимание?
Лена поклати глава.
– Не става така. Не казвам, че той е тук и седи до нас или някъде наблизо.
Но аз бях. Седях до тях или наблизо.
Хора? Точно до вас съм!
Въпреки че използвах келтската нишка, имах чувството, че крещя.
– Да? И откъде знаеш къде е или не е той? Щом си толкова сигурна в това.
Религиозното образование на Линк в Неделното училище не му помагаше тук изобщо. Вероятно бе зает да си представя къщи от облаци или пеещи херувимчета с крилца.
– Чичо Макон казва, че новите духове не знаят къде се намират или какво трябва да правят. Почти не осъзнават, че са умрели и какво въобще е станало с тях в реалния живот. Притеснително е внезапно да се озовеш в отвъдния свят. Итън може дори да не знае кой е още или коя съм аз.
Знаех коя бе тя. Как можех да забравя това?
– Нима? Добре, да кажем, че си права. В този случай няма за какво да се тормозиш. Лив ми каза, че ще го намери. Нали си има онзи часовник с многото джаджи по него, модифицирала го е като някакъв „Итънометър“.
Лена въздъхна.
– Не е толкова просто – посегна с ръка към дървения кръст. – Това нещо пак се е килнало.
Линк се нацупи сърдито.
– Е? В Гатлин не дават похвални ленти и значки за копаене на гробове. Не съм тренирал достатъчно.
– Говоря за кръста, не за гроба.
– Ти не ни позволи да сложим плоча – каза Линк.
– Той няма нужда от надгробна плоча, когато не е...
После ръката й застина във въздуха, защото забеляза, че сребърното копче не беше там, където го бе оставила.
Разбира се, че не беше. Бе там, където го бях изпуснал.
– Линк, виж!
– Това е кръст. Или просто две пръчки, закрепени една за друга, в зависимост от гледната точка – сви той рамене. Беше започнал да се изключва от разговора; личеше му по празния поглед, който бях виждал почти всеки ден в училище.
– Не това – посочи Лена. – Копчето.
– Да. Това е копче, разбрах. Както кажеш... – Линк се взираше в Лена, сякаш се притесняваше, че е започнала да полудява. Вероятно мисълта си беше страшничка.
– Това е моето копче и не е там, където го оставих.
Линк сви рамене.
– И?
– Не схващаш ли? – попита с надежда в гласа Лена.
– Обикновено не.
– Итън е бил тук. Той го е преместил...
Алелуя, Лена. Крайно време беше.
Вече имахме някакъв напредък.
Протегнах ръце към нея, а тя протегна ръце към Линк и го прегърна силно. Представете си само.
Отдръпна се развълнувана от него.
– Ей, виж сега... – Линк изглеждаше смутен. – Може да е бил вятърът. Може, не знам... някое животно да е минало и да го е бутнало.
– Не е бил вятърът.
Познавах настроението, в което бе изпаднала. Нямаше начин някой да й каже нещо, което да промени мнението й, независимо колко нелогично или абсурдно можеше да е то.
– Струваш ми се много убедена.
– Такава съм.
Бузите на Лена бяха поруменели и очите й светеха. Отвори бележника си и откачи с една ръка маркера от гердана си. Усмихнах се вътрешно, защото й бях дал този маркер на върха на водната кула, не много отдавна.
После обаче се намръщих при тази мисъл.
Лена записа нещо и откъсна листа от бележника си. Закрепи го с камък на върха на кръста. Листчето се развя леко от студения вятър, но остана на мястото си.
Тя изтри избягала от окото й сълза и се усмихна.
На листчето имаше само една дума, но и двамата знаехме какво означава. Беше спомен от един от първите ни разговори, когато тя ми бе казала какво пише на гроба на Буковски. Само две думи. Не опитвай.
На скъсаното парченце хартия на моя гроб обаче имаше само една, написана с главни букви. Все още влажни и миришещи остро на мастило.
На мастило, лимони и розмарин.
Всичките неща, които бяха Лена.
ОПИТАЙ.
Ще опитам, Лена.
Обещавам.

На книжния пазар от 7 октомври 2013 г.
Обем: 296 стр.
Превод: Паулина Мичева
Издателство: „Кръгозор“
ISBN: 978-954-771-313-0
Корична цена: 14 лв.

Прочетете още:

• „Херос“ – книга първа от трилогията „Очите на Светицата“ – Ана Толия
• „Смях в тъмното“ – Владимир Набоков
• „Във вихъра на двайсетте“ – Софи Кинсела