Смешната горчива история на българските медии

В една малка телевизия, в един малък град, в една малка държава живеят хора с големи амбиции. Хора, които всеки ден се опитват да избягат от себе си и да станат някакви други.

С безжалостна ирония Иво Сиромахов разказва за порочните механизми на медиите и властта. Макар авторът да предупреждава, че „всички действащи лица и събития в тази книга са измислени“, със сигурност в „Уважаеми зрители“ ще откриете познати случки и персонажи от съвременната действителност.

Романът е смешната горчива история на българските медии.

Откъс:

2.

Иванка Стаматова седеше на дивана пред телевизора, ядеше мляко с мюсли и сменяше каналите с дистанционното. Като водеща на коментарното политическо предаване „ОтговорНо“ по Картаново TV тя държеше да бъде информирана по всички актуални теми.
Какво даваха националните телевизии днес? Канал 1 – ситуацията в Северна Корея, БиТиВи – скандалът с подслушванията, Нова – промените в Наказателния кодекс...
„Живот си живеят колегите в столицата – помисли си Иванка. – Темите валят върху тях като градушка. Да се чудят коя да разработят. А тук нищо не се случва. За цяла седмица – само една кражба на сателитна чиния в Туч махала. Писна ми да дъвча ромската престъпност. А и кого да поканя за събеседник? В София им е лесно – кеф ти Кънчо Стойчев, кеф ти Евгени Дайнов, кеф ти Андрей Слабаков. Коментаторите там са повече от зрителите. А тукашните общественици са трима души и половина и са пълни нещастници. Глътват си граматиката, като застанат пред камера. Пък и с тоя селски диалект...“
Всяка вечер, докато гледаше новините, Иванка Стаматова се самосъжаляваше. Беше убедена, че има качества за голямата журналистика, но малкият град задушава кариерата й. Мечтаеше да прави скандални разследвания, дълбоки политически анализи, тежки интервюта с министри и президенти. Вместо това отразяваше проблемите на общината и интервюираше директора на читалището.
Дали не сгреши навремето, като отказа да кандидатства за позицията спортен репортер в „Панчарево кабел“? Не ме интересува спортът, каза си тогава. Но пък ако беше приела, щеше да е близо до столицата, до големите новини. С нейните безспорни качества веднага щяха да я забележат и да я преместят от спортния отдел в политиката. А после някой от шефовете на големите телевизии щеше да я покани да води тричасово обзорно предаване в събота. Или в неделя. Или всеки ден. Ех...
Грехота е да се пилее такъв талант, мислеше си Иванка. Какво име само бе измислила на предаването си – „ОтговорНо“. Само най-великите умове могат в една дума да синтезират няколко съдържания. Колко богато на нюанси е това гениално заглавие! Хем „отговорно“, каквато според Иванка трябваше да бъде журналистиката, хем „отговор, но“, демек „ти ми отговаряш, господин събеседник, но последната дума винаги е моя“. Иванка се усмихна. Как й хрумват такива великолепни идеи! Който си го може, си го може...
Иванка прехвърли на CNN. Обичаше да гледа „американските колеги“, макар че не разбираше и дума английски. Възхищаваше им се как са облечени, какъв приятен тен имат, в какви хубави студиа снимат... Дали ще има и тя такова студио някой ден? Едва ли.
Веднъж обаче беше прочела в някакъв български вестник, че американските журналисти били подложени на брутална цензура. Не можели да изразяват свободно мнението си. Шефовете им ги подлагали на жесток натиск.
„В това отношение имам късмет – мислеше си Иванка. – Боби Братоев никога не ми се е месил в работата. Е, почти никога... Добре де, от време на време... И то само по много сериозни поводи. И то даже не е точно намеса, а по-скоро указания как да водя разговора, какво да изкарам от събеседника.
Това го е правил само когато интервюирам кмета. Щото знае, че аз симпатизирам на управляващите, а пък кметът е от опозицията. Аз не че и толкова симпатизирам на управляващите. Винаги съм казвала, че добрата журналистика трябва да е безпристрастна и надпартийна. По-скоро харесвам премиера Симов. Стопроцентов мъжкар е. Какво тяло има, какви мускули... А като погледне с тия сини очи изпод строгите си вежди, направо се разтрепервам...“
Иванка реши, че е отделила достатъчно време на CNN, и прехвърли на турския сериал. Попадна на сцена, в която Мустафа Гьотферен крещеше и обиждаше клетата Бюстие, която беше бременна от него. Викаше й, че е измамница, мръсникът.
Иванка съчувстваше от цялото си сърце на младото момиче. Може би защото виждаше в Бюстие част от себе си. И нея мъжете все така я изоставяха с обиди и унижения...
Сълзите на Стаматова бликнаха от късогледите й очи и покапаха по белия тишлайфер на холната масичка.
Самотната й квартира за пореден път се изпълни с непреодолима тъга.

На книжния пазар от 7 октомври 2013 г.
Обем: 196 стр.
Издателство: „Сиела“
ISBN: 978-954-28-1385-9
Корична цена: 10 лв.

Прочетете още:

• „Изгубени в мола“ – Чавдар Шинов
• Българското племе не е изгубено, понеже още не е намерило себе си
• „Сула в огледалния свят“ – Иван Стамболов