Дванайсет минути любов

„През 2009 г. тангото е признато от ЮНЕСКО за нематериално културно наследство на човечеството. Моята книга е материален опит да опиша тръпката от тангото и да разбера защо десетки хиляди негови почитатели надлъж и нашир из глобалното село на XXI век са с доказана неизлечима зависимост от тангото. Аз съм една от тях, която търси всичко ценно в живота чрез тангото. Това е истинска история и в нея се оглежда историята на самото танго, стъпила с единия крак в реалния, а с другия – в приказния свят, с едната ръка печелеща, с другата губеща, едното й полукълбо е копнеж, другото е празнота.“

Капка Касабова е родена през 1973 г. в София, учи Френския лицей. През 1990 г. семейството й се премества да живее в Англия, а по-късно се установява в Нова Зеландия. Едва навършила 20 години, публикува две стихосбирки и печели Наградата на писателите от Британската общност за литературен дебют в района на Югоизточна Азия с романа си „Разследване“. Нейните есеистични пътеписи за Берлин и Делхи получават Годишното отличие на новозеландските автори на пътеписи. Във Великобритания дебютната й книга е „Улица без име“, оценена високо от критика и читатели. Това е историята на детството й в края на комунизма, разказана през нейното лишено от носталгия пътуване из посткомунистическа България години по-късно. Книгата е включена в списъка на финалистите за Европейска награда за литература и наградата Dolman за пътеписи. Освен „Улица без име“ (2008), на български са публикувани още „Любов в земята на Мидас“ (2011) и романът мистерия „Вила Пасифика“ (2012). Публикува свои есета и статии в издания като Guardian, Times Literary Supplement, Sunday Times, Scotish Review of Books, New Zealand Listener, Vogue, Granta, както и към програмите на Radio 3 и Radio 4 на Би Би Си. Белетристични произведения на Капка Касабова са преведени на седем езика. Сборниците й с поезия Нечий друг живот и География за изгубените, както и други нейни стихове са широко застъпени в антологии, издадени в Нова Зеландия и Великобритания.

Отзиви в чуждестранните медии:

С прозата си, елегантна и прелъстителна като самото танго, Капка Касабова ни води на пътешествие през времето и континентите, което е преди всичко пътешествие на сърцето. – Aminatta Forna

Това не е само книга за танцуване. В нея се разказва за хора, места, движения, любов, страдания, пътешестване. Толкова ме завладя, че се записах на урок в един от споменатите лондонски клубове. Четете я и танцувайте. – Monique Roffey, With Kisses of his Mouth

Касабова и друг път е представяла подобна смес от пътепис, лични преживявания и история, което умее да прави блестящо. Но този път поднася прекрасна смес от проницателност, остроумие и вълнуващи преживявания, гарнирана със самоирония, хумор и смело надникване в душата. – Independent on Sunday

Омагьосващ мемоар за любов, страст и танго... Касабова изпитва наслада както от ранените си от танцуване крака, така и от блаженството на прелъстяването. – Marie Claire

Пътеписът е мъртъв. Да живее великият пътепис. От Нова Зеландия до Единбург, Берлин и Буенос Айрес, наполовина пътепис, наполовина мемоар, това е неустоима и смела крачка през митовете около тангото и неговите физически, емоционални и психологически пластове. Приисква ви се да научите повече... – GQ

Капка Касабова е пленница на темата си, от което книгата й само печели... Топло, остроумно и умело написана, това е откровено лична история, но в нея Касабова разкрива много повече от чара и загадъчността на тангото, отколкото са успели да направят по-безпристрастните му проучвания. – Time Out

Касабова умело вплита еволюцията си като танцьор в историята и смисъла на танца, както и в личните си драми. С искрящото си и забързано повествование тя ще забавлява истински всеки, който танцува танго, както и всеки пътешественик, тръгнал към подобни цели. – TLS

Тази книга вълнува по особен начин, докато силната чувствителност на Касабова оглася страниците като меланхолична танго мелодия. Авторката, интелигентна, чувствителна и романтична, оцветява съдържанието със собственото си елегично светоусещане. Нищо не преувеличава, нито омаловажава... Касабова умело вплита в историята личния си живот, настроен по сложните стъпки на тангото. Едното сякаш засилва и осветява другото, а тя има съвършено чувство за точния момент на всяко. Но преди всичко тази книга е ... забавен химн към нейните лични пристрастия: към тангото и към романтичната любов. – Scottish Review of Books

Касабова с лекота носи неоспоримия си интелект, а стилът й на писане създава усещането, че читателят разговаря на чаша вино с най-забавния си приятел... Когато стигам до последната страница, ме пронизва болезнена тъга, че, макар вече да съм заситила любопитството си към тангото, ще ми липсва този жив приятен глас. – Herald

Описанията на места и образи са пищни и въздействени, а като цяло „Дванайсет минути любов“ успява да забавлява и да вълнува, да разтърсва и да извисява. – Big Issue

Това е наистина една много добра книга... Авторката никога не претоварва повествованието си, но проследява изчерпателно и ясно както историята на тангото, така и своята, в едно емоционално, често обляно в сълзи, пътешествие през и покрай дансинга. Касабова успява да предаде дрогиращото въздействие на тангото и то безмилостно живо... Установих, че тя много ми харесва. – Independent

Със своята съвършено лееща се проза Касабова достига нови висоти във възприемането на резките обрати и плавните завои на танца танго. Много, много изящна книга. – Mavis Cheek

Прозата на Касабова е изцяло облъхната от фината меланхолия, която латиноамериканците наричат дуенде. – Guardian

Подобно на знаменития танц, за който разказва, тази история трепти от страст, любов и болка, събирайки неподражаем състав от безподобни и познати образи за необичайните роли, които им са отредени. – The Age, Australia

Изящно изработена плетка от пътепис, мемоар, история на един танц, заедно със сериозно и високохудожествено описание на човешките преживявания... Тази творба прониква до глъбините на неустоимата природа на тангото и убедително разкрива един свят, пълен с красота, сърдечни драми, любов и загуби. – The Independent

Това е един наелектризиращ разказ за пристрастяването към тангото. В красиво структурираната си и написана книга Касабова предава въздействието и ритуалния характер на тангото, както и неговата способност да разкрие същността на всеки човек чрез начина, по който той го танцува. С фини стилистични обрати тя успява да разбули всичките му илюзии, като намира мястото му в едно пътешествие, колкото лично, толкова и универсално. – The NZ Listener

Вълнуваща и проникновена хроника на 10-годишното й пристрастяване към тангото, което я води по света и обратно на нишки от сърцето. Касабова е онова рядко явление на автор, който владее до съвършенство всеки жанр. – Scotsman

Красива книга, красиво написана... Касабова великолепно показва, защо танцуваме аржентинско танго, като анализира и обсъжда чувството за меланхолия и копнеж, изпитано от всеки, който е танцувал стъпките му или само е слушал музиката му... изящно разказана история. – Dance Today

Ето три причини, поради които трябва да се прочете „Дванайсет минути любов“: 1) За да надникнем по-дълбоко в едно хоби, което може да се превърне в зависимост; 2) За да направим едно пътешествие през емоциите; 3) За да изпитаме как боли разбитото сърце... Разказът на една жена, открила себе си за десет години, извисила се, променила се и то по един ненатрапчив и несамолюбив начин. – Psychologies

Книга за пристрастяването и потребността да принадлежиш, „Дванайсет минути любов“ ни развежда надлъж и нашир през глобуса в търсене на нещо, което е много по-далеч от танца. Това е книга за живота. – Guardian

Откъс:

Прелюдия към цикличната нощ *1

Всички латиноамерикански танци и всички танци по двойки на света и през различните епохи са тържество на щастието, изпитано от човешкото тяло. Танците по двойки развеселяват, разтоварват, отварят душата, опростяват нещата и повдигат настроението. Движението в ритъма на танца те кара да се смееш и да забравиш грижите си.

Но не и тангото. Тангото е тъкмо за угрижените. В тангото преживяваш онова, което те мъчи. Тангото е едно голямо страдание с двайсет и четири часов музикален съпровод. Тангото напомня, че дори и в момента да нямаш любовен, екзистенциален, финансов или друг вид проблем, той рано или късно ще те сполети. Повярвай ми, ще те сполети. Хубавото на това е, че тангото прави мъката ти вълнуваща. Иска ти се да участваш, колкото и да страдаш от това.

Как ни въздейства тангото?

Тангото насочва погледа навътре, потапя те в мисли, кара те да се владееш физически, а и да участваш с душата си. То те кара да преживяваш всичко, което преживява човекът. Ето какво:

То пее как времето отминава и оставя руини след себе си.

Разказва за дома, за разбитите сърца, за града, за пияната нощ и за майка ти.

То напомня за вчерашните катастрофи и предчувства утрешните бедствия.

То изразява – по-силно от епичен стих или от философски трактат – тайнството на любовната страст.

Има ли щастлива любов в танго музиката? Да: онази, която е в миналото. Е, може и да преувеличавам, но не много.

Тангото пали треска в краката ти, поражда копнеж в сърцето ти, в ума ти побира градове, а в душата пази едно място, което би могло да наречеш дом, ако всичко друго се провали. Както рано или късно става реално. Защото тангото е преди всичко за реални неща.

То превръща гнева в музика по думите на аржентинския писател Борхес.

То е тъжна мисъл, която можеш да изтанцуваш, според аржентинския поет Дисеполо.

То е вертикалната проява на хоризонтално желание, както знаменито се е изразил анонимен автор.

Казано направо, тангото е и съвкупление между секса и смъртта, което ни омайва с екстаз, хипнотизира ни, а после ни поглъща целите, както прави боата със зайците.

Хората изчезват в тангото за години, за цял живот. Случи се и с мен, но успях да се върна към нормалния живот, за да разкажа цялата история.

Основните факти са известни на всички. Тангото се появява през XIX век в Рио де ла Плата, там, където се събират Аржентина и Уругвай, Старият свят и Новият. Не след дълго вече го танцуват навсякъде в урбанизирания свят. Днес го изпълняват и го слушат във всички страни на земята – от Шотландия до Нова Зеландия, от Еквадор до България.

През 2009 година тангото е признато от ЮНЕСКО за нематериално културно наследство на човечеството. Моята книга е материален опит да опиша тръпката от тангото и да разберa защо десетки хиляди негови почитатели надлъж и нашир из глобалното село на ХХI век са с доказана неизлечима зависимост от тангото.

Аз съм една от тях, която търси всичко ценно в живота чрез тангото. Това е истинска история и в нея се оглежда историята на самото танго, стъпила с единия крак в реалния, а с другия – в приказния свят, с едната ръка печелеща, с другата губеща, едното ? полукълбо е копнеж, другото е празнота.

Напълно достоверно предавам емоционалната същност на всички свои преживявания – добрите, лошите и смешните. Не съм имала за цел да разкривам или да осмивам никого освен

себе си, когато е необходимо. Но за да се запазят личните тайни, много имена са променени, много самоличности – прикрити, а някои от хората и събитията са слети в едно или приглушени.

Действителността, особено за някои, може да е твърде сурова, като я погледнеш в очите, все едно че се взираш в слънцето.

Така или иначе в тангото слънцето изгрява в полунощ.

ЕДНО

Само едно танго

Една вечер на Антиподите, в зората на това хилядолетие, вървях по пуста улица и влязох в почти пуст тапас бар, наречен „Фуего“ (огън). Стените бяха черни, имаше позлатено огледало в стил рококо и една-единствена двойка на слабо осветения дансинг.

Под звуците на силната музика от акордеон в минорна гама те танцуваха притиснати един о друг, а ръцете и краката им трептяха конвулсивно, сякаш потъват. Само че не беше така, защото лицата им сияеха със светлина, каквато започва да струи от свидетелите на Йехова наскоро след като са общували с Бог.

Седнах на една висока плюшена табуретка и ги загледах.

Не знам дали беше предчувствие или спомен, но цялата сцена ми се стори позната.

Страните им бяха слепени с пот, а също и гърдите, които идеално съвпадаха, защото жената имаше едър бюст, а мъжът хлътнал гръден кош. Очите на жената бяха затворени. Танцуваха сякаш за последен път. Но не за пред мен или пред някаква въображаема публика. Правеха го за себе си. Те преживяваха целия си живот в няколко минути танц.

Тогава още не разбирах, но танцът изглеждаше да е най-важното събитие в живота им, защото наистина беше. Тогава изведнъж забелязах, че не съм единственият зрител. Възрастна двойка ги наблюдаваше иззад бара, но и двамата бяха толкова дребни, че не ги бях видяла по-рано. Имаха онзи леко стъписан вид на имигрантите в Антиподите, сякаш питаха „как изобщо се озовахме тук“.

– Какво е това? – поинтересувах се.

– Танго – отвърна мъжът.

– Аржентинско танго – уточни жената. Тя бършеше чаши с една кърпа.

– Да, но някои хора казват – додаде мъжът, – че тангото идва от Уругвай.

– Само че ние сме от Чили – обясни жената.

– И ние танцуваме, да си призная – добави мъжът.

– Когато никой не ни гледа – усмихна се свенливо жената.

Не след дълго симпатичните чилийци фалираха, но тази вечер промени посоката на моя живот. През следващите десет години аз щях да дишам тангото, да сънувам тангото, да обичам и да мразя тангото. Щях да танцувам танго хиляда и една нощи поред, докато рухна и започна отново. Щях да кръстосвам земното кълбо в търсене на автентичното, на най-истинското преживяване с тангото.

Тангото щеше да ми дари всичко, което исках, а нямах, в онази вечер от новото хилядолетие – приятелство, любов, красота, смисъл, приключение, екстаз, дом, – после да ми го отнеме. След това щеше отново да ме излекува и да ми даде още повече, но не така, както го очаквах. Щях да се опитвам да се откажа и щях да се проваля: защото нищо друго не може да запълни пространството, което тангото отваря в теб. Тангото е като хероин – променя целия ти метаболизъм. Говоря от свое име, но това е само половината истина. Другата половина, естествено, е прословутото клише на тангото: нужни са двама.

Въпросът е каква точно комбинация от двама. И колко много „двама“ са възможни, преди да намериш единствения за теб, онзи другия, с когото можеш да изпиташ каквото изпитваше двойката в почти пустия бар. Ами ако съм гледала просто една илюзия?

Ох, дано да не е илюзия, мълвя аз на столчето до бара онази вечер. А ако все пак е, дано и аз да изживея тази илюзия.

Отправях молитви към неизвестния бог на тангото, докато се чудех дали той изобщо съществува. Оказа се, че съществува и че ме е чул... този измамник, както установих.

Дори само докато седях на онова столче и докато вие четете това, стотици двойки танцуват танго някъде по света, там, където не ги виждат. Танцуват го до изгрев в Южното полукълбо, танцуват го по здрач в Северното полукълбо. Някъде между слънцето и луната има точка, в която за кратко всички танцуват едновременно. Подобно на подсъзнанието тангото може да е невидимо, но то не спи.

А ако не се вижда, то е само защото не знаете накъде да гледате. Не са ви посветили в тайните мy. Още не сте преживели своите дванайсет минути.

Тангото е масонският клуб в света на танца. Ако ви допуснат в него, заветното тайно ръкостискане ще осени и вас в един момент. Нарича се cabezeo, кабесео – едва доловимо кимване с глава през танцовата зала, с което ви канят на танц и дават сигнал, че сте в играта.

Кой, аз ли?

ДВЕ

Варварско танго

– Да, ти, няма други тук.

Не беше кимване, а протегната ръка.

– Но аз не мога да танцувам – отговорих и се свих на столчето си до бара.

– Ами, всеки може да танцува – възрази мъжът. Той имаше месест нос и усмивка като залез. Казваше се Джеф и беше консултант по информационни технологии. Партньорката му имаше красиво лице, лъснало от пот и грим, и беше омъжена за друг, макар че не ? личеше. Беше облечена в черно до чорапите и обувките с високи токчета и сега седеше с питие до мен на бара.

– Той води много добре – обади се тя. – Дори начинаещ може да танцува, ако го водят добре.

– Но аз не мога да танцувам – повторих.

– Хайде да опитаме. – Джеф не се отказваше. – Имаме нужда от повече дами.

Ние ли? Да не би да ставаше дума за някакъв таен „Танго Виста Соушъл Клъб“ в Окланд – град, който умираше всеки ден след работно време.

– Как разбра за това място? – искаше да знае той.

– Всъщност – започнах аз – моят приятел Джеймс ми каза да се срещнем тук тази вечер, без да обясни защо. А сега никакъв го няма.

Джеймс беше единственият ми приятел в Окланд, където живеех от една година.

– Нека да опитаме, преди да са дошли другите. – Джеф отново протегна галантно ръка, за да ми помогне да стана. – Може и да ти хареса.

Какво пък... нищо не беше ми харесвало от доста време, така че какво по-лошо можеше да ми се случи? Можех да се спъна и да падна по лице, а чилийците и партньорката на Джеф да ми се смеят. Е, нямаше да свърши светът.

И така, преди да разбера какво става с мен, аз танцувах танго за първи път. Е, добре, танцувам не е точната дума. Пo-скоро висях на шията на Джeф, а тялото ми имитираше внезапно оживяла парцалена кукла.

Спомням си онази сцена в Усещане за жена, в която момичето „непринудено“ танцува със слепия Ал Пачино. " В тангото няма грешки“, казва той с онзи свой дрезгав глас и аз исках да му вярвам. Исках и най-непринудено да изглеждам дoбре, като нея. Дори не трябваше да си въртя така смешно главата.

(Pausa: Главата не се върти при аржентинско танго, а само при балното танго.)

– Отпусни се и ме следвай – говореше Джеф в ухото ми.

Нашите лица изведнъж се оказаха много близо едно до друго, което ме смути, но не колкото внезапната близост на нашите тела. Усещах топлината на тялото му, което отдавна не ми се беше случвало.

– Не мисли какво правят краката ти – продължаваше Джеф. – И не гледай надолу.

По-лесно е да се каже, отколкото да се направи, разбира се. Аз продължавах да се притискам до него от кръста нагоре и да вися от кръста надолу. Нямах представа дали следвахме музиката, изпълнявана от затрогващ акордеон и тъжна цигулка. Не чувах поддържащ ритъм, само чиста мелодия. Преливаше от меланхолия, каквато при обичайни обстоятелства щеше да заседне в гърлото и да остане там с часове като постоянно течащ нос. Само че това не бяха обичайни обстоятелства. Аз се движех, ние се движехме с музиката, а близостта ни вече не беше така смущаваща. Всъщност започваше да става естествена. И вместо да ме задавят, меланхолните нотки преминаваха през мен като приятни тръпки.

Преди да завърши танцът, на лицето ми вече имаше замечтана усмивка или може би глупава усмивка. Не бях се проснала на земята, никой не ми се смееше и дори не бях забелязала, че „другите“ бяха пристигнали. Вярно е, че другите бяха всъщност само моят приятел Джеймс, но той е такъв, че като пристигне някъде, изпълва бара.

– Кей Кей! – възкликна той със съзаклятническа усмивка. – Знаех си, че ще се почувстваш в тангото като риба във вода.

Джеф, имаме нов привърженик.

– А тя има дарба – ухили се Джеф.

И преди Джеймс да ме понесе в следващия танц – Божичко, вече имам двама партньори! – успях да попитам Джеф, на каква музика сме танцували. Пиацола, беше отговорът. Предположих, че това е името на парчето – отиваше му, така елегантно, опасно и звучно, – както и че инструментът с бутони е акордеон.

Много предположения направих през следващата година и нещо, повечето погрешни. Установих, че Пиацола не е заглавие, а човек. И то човек, който бе изтръгнал тангото от прашния му ъгъл и го бе въвел в музикалния център на късния XX век. Установих още, че бандонеонът е главният инструмент за изпълнение на танго музика. Изобщо не звучи като акордеон, който в сравнение с него е просто един щастлив селски идиот. А звукът от бандонеона е като черно кадифе. Невероятно трудно се свири на него, но в ръцете на мaйстор издава звук, който е някъде между изкуство и пaдение. Това е кралят на уличното ретро и със своя бандонеон Пиацола се превръща в „кръстника“ на модерната танго музика. Беше твърде рано за мен да се питам дали изобщо трябва да се да танцува на музика от Пиацола. Цялото ми внимание беше в краката ми.

През онази нощ танцувах още няколко танга на Пиацола с Джеймс, чийто шеметен стил бeше като щурав трактор, който оре надлъж и нашир пода на бара. Темпото на музиката се извиси до умопомрачително кресчендо и когато най-сетне се завъртяхме във величествен финал с неудържимия устрем на „Либертанго“, чилийците зад бара ни гледаха уплашено. После Джеймс ми обясни стъпките, които повтаряше най- често и при които аз отстъпвах назад, а ръката му настойчиво притискаше гърба ми.

– Това е задна осморка – показваше той. – Най-обичайната фигура в тангото. На испански е ocho и забележи как краката ти описват невидима осмица по пода.

Беше много приятно обяснение за чувството ми на спънат кон. Има и предна осморка, при която правиш крачка напред, докато партньорът ти отстъпва назад. Само че Джеймс ме влачеше напред. Но нали тангото е такова? Настойчиво, властно, опасно.

(Pausa: Ако водещият те кара да се чувстваш като спънат кон, вината не е твоя. Причината е у него, дори и ти да си начинаещ. Но в нашия случай и двамата сме начинаещи, затова имайте милост.)

Попитах Джеймс как се казва тъжната песен, на която танцувахме. Беше „Години на самота“ (Anos de soledad). Ами да. Сякаш беше написана специално за мен.

Моите години на самота започнаха с внезапното ми пристигане в Нова Зеландия от България в началото на 90-те. Нашето семейство се вля в потоците на емигрантите, които напуснаха Източна Европа след падането на Берлинската стена и се отправиха към четирите краища на света. По необясними дори и за нас причини, свързани с Промените, чувството набезнадеждност, и нова академична работа на баща ми, който е учен, ние се озовахме чак там, в най-долния край на картата – двама възрастни, две гимназистки и едно пиано.

От известно време насам моят живот на двайсет и шестгодишна протичаше в малък апартамент под наем в Окланд, с гaдни завеси и плесен по ъглите. Денем пишех възложения ми пътеводител за Индия, която бях посетила неотдавна с надеждата да „открия“ себе си. Защо очакваме да открием себе си в Индия? Тя вече е пренаселена. Аз едва не се загубих, но затова пък намерих стомашни паразити и културен шок. Два месеца по-късно се върнах в Окланд, болна, дезориентирана, без работа и без пари.

Но основната трудност в живота ми беше, че имах проблем с „действителността“. Просто не намирах смисъл в нея, щом не можех да я използвам за нещо интересно. Ето защо, след като завърших университета, се заех само с писане, от което се получиха няколко книги, но нямах постоянен доход, нито изгледи за нормална работа, а животът ми бе по-самотен от този на монах в манастир на върха на планината. Живеех в предградие на тихоокеански град, където хората са приятелски настроени и загорели от слънцето, а плажовете са просторни и безлюдни

като океана и небето, които ги заобикалят отвсякъде. Климатът е хубав и под ококореното слънце над Антиподите човек може да се наслаждава на истинска оргия от багри – зелени вулканични хълмове, син океан, осеян с хиляди бели платна на лодки.

Нали това беше Градът на платната, същата година домакин на регатата „Купата на Америка“. Ако човек обича ветроходството, ръгбито и „действителността“ и ако си има собствена къща

с градина, значи се намира в рая. Но не и аз. Аз бях заседнала някъде между родината си и Новия свят, вече не бях източноевропейка, но и все още не кивианка *2, а още по-малко любителка на „риба с чипс“. Може би Джеймс имаше предвид това, като каза, че в тангото съм като в свои води. Аз нямах свои води.

– Струва ми се, че важните неща се случват другаде, далеч оттук – казах на Джеймс през тази седмица. – Като че ли животът ми ме подминава.

– А, не – прекъсна ме Джеймс. – Важните неща стават точно там, където си. Няма епицентър за важното: това е илюзия.

Животът е там, където се намираш. Ти страдаш от хроничен копнеж, Кей Кей, и това е твоят проблем. Имаш доза славянска меланхолия плюс черпак балкански фатализъм и освен това носиш европейска душа. В резултат ти си като трите сестри на Чехов. Все разправят как ще идат в Москва.

Той беше прав. Винаги съм искала да бъда другаде, още от ученическите си години в комунистическа България. Нима не искат всички тийнейджъри да са другаде? Докато пораснат. С мен обаче синдромът се задълбочи. Емигрирането на другия край на света влоши нещата, вместо да ги подобри. И сега търсех нещо, каквото и да е, което да ми даде усещането за принадлежност.

Ако онази нощ в бар „Фуего“ имаше кръжок по плетене, щях да се запиша. Или по ориенталски танци. А ако изпълняваха сатанински ритуали? Ами да, дявол да го вземе!

Но имаше танго. Какъв шанс! Всеки заразен от тангохолизъм може да разкаже историята си как и кога за първи път е бил покосен от треската на тангото.

Влизаш в някой бар и... ето една двойка, оплетени в струни на цигулка, едва пристъпват. Вече сме ги срещали.

Ела на уроци по танго, ти казва някой приятел. Там има едно страхотно момиче, или може би беше момче. И ти отиваш, но не хлътваш по страхотното момиче или момче, а по самия танц. Вървиш по една улица, чуваш La Cumparsita, надникваш в един вход, качваш се по стълбите и виждаш дансинг, пълен с хора, които правят интересни неща. Умираш от желание да си сред тях.

Записваш се в курс по латинотанци. Ча-ча е хубав, но си оставаш хладен. Ламбадата те запалва, но тя е за кретени. Салсата е приятна, но не те грабва. Но – о, Боже! – тангото! Тангото те кара да усетиш неща, каквито няма в другите танци.

Един приятел те замъква на танцов спектакъл, наречен „Танго страст“ или „Аржентинско танго“, или „Тангера“. После не спираш да мислиш за това. Отиваш на концерт на Пиацола и после ти се иска пак да усетиш същото. Намираш в Гугъл „Танго пиацола“ и пред теб се разкрива нов свят.

Гледаш Евита с Мадона и Антонио Бандерас. Толкова е красиво, че и на теб ти се иска. Или, да речем, гледаш „Урок по танго“ и искаш да се въртиш като Сали Потър в заснежен Париж с един тaкъв хубав мъж и да шепнеш нещо като „Две прави едно и едно прави две...".

Или може би в детството си видял как баба ти и дядо ти танцуват танго в кухнята на някаква песен по радиото. Сцената е дамгосала съзнанието ти със зеленикавата патина на носталгията.

Осъмваш в студио за танго.

В Окланд имаше две такива места и на следващия ден аз се записах и в двете. Само че не очаквах да чуя грубото, рязко, страховито Gancho!

Това означава хватка с крак – внезапно, светкавично настъпление на тялото на партньора ти. Всеки от двамата партньори може да го направи на другия, понякога почти едновременно... но нека да поспрем тук. И така: жената сгъва крака си в коляното под изпънатия напред крак на своя партньор. Телата им се разгръщат едно до друго като ветрило, без да се отделят, а краката им се вплитат за секунда и ето ги – две напрегнати гигантски насекоми пред съвкупление... докато тя отметне крака си навън и всичко свършва.

Не и в танцовото студио на Дан Грийн. Дан преподава аржентинско танго от 1989 г. и неговият девиз е учим ви правилно от първия урок! Тук, в неговото студио в центъра на града, между гигантските огледала по стените, ганчото е всевластно.

– Иии... ганчо! Иии... ганчо! – провиква се бодро Дан Грийн и завърта партньорката си от единия си крак на другия, а после обратно, след което повтаря всичко това, докато целият свят е сведен до един женски крак, непрестанно обхващащ един мъжки крак.

– Иии... ганчо! Иии... ганчо!

Дан има опъната кожа и е чаровник от горе до долу. Неговата жена Мел е по-висока от него. Аз също съм по-висока от мъжа, в когото съм вкопчена. Той се казва Гейвин, с бръсната глава, с пръстен като на гангстер и с усмивка като на хобит.

– Хайде, Капка – подканя ме Гейвин, – направи ми ганчо. Готов съм.

Той сгъва късите си крака, но аз съм в ужас, че моето ганчо може да не попадне на място и да го удари в слабините.

Да засегнеш с ганчото слабините на партньора си е по-лошо, отколкото да паднеш по лице. Слабините са твърде близо до хълбока, а хълбокът е много близо до коляното, към което се насочваш с крака си. Но Гейвин води стабилно и моето ганчо се получава добре. Не с всички е така. Отвсякъде наоколо долитат кикотене, стенания и възклицания, докато хора, различни по ръст, възраст и скованост, вплитат и разплитат краката си. Трябва да сме дузина в запотеното вече студио и ако можехте да ни видите, с пълно основание щяхте да си помислите, че упражняваме някакви странни футболни финтове в смесени двойки. Липсва ни само футболната топка.

– Смяна на партньори! – провиква се Дан Грийн с любовния зов на тангото и ние отпускаме поредната смъртоносна хватка, за да залитнем към следващия потен партньор.

След като цял час сме упражнявали двойното ганчо, никой от мъжете не е бил по невнимание осакатен, по чорапите на жените има само тънки бримки и всички сме много доволни от себе си. Ами като сме овладели двойното ганчо, ние се чувстваме почти като професионалисти. Професионалисти в какво, бихме могли да попитаме. Но няма време за самоанализиране. В студиото на Дан Грийн нещата се движат със светкавична скорост. Както изглежда, ще се научим да танцуваме танго само за шест седмици. Но за едно нещо вече не се съмняваме: ганчото е сто процента стъпка за танго. Дори и да не можеш да танцуваш танго, като замяташ уверено крака в ганчо, създаваш впечатление, че можеш.

*1 Танго на Астор Пиацола по стихове на Х. Л. Борхес. – Б. пр.

*2 Новозеландците обичат да се наричат кивианци от името на птицата киви, уникална за островната страна. – Б. пр.

На книжния пазар от 9 декември 2013 г.
Обем: 304 стр.
Превод от английски: Мариана Мелнишка
ISBN: 978-954-28-1414-6
Издателство: „Сиела“
Корична цена: 15 лв.

Прочетете още:

• „На запад от рая“ – Изабела Шопова
• В сянката на Еверест – първата българка покорила върха
• Любов, живот и слонове