Завръщане в чудната България

След двадесет и четири години аз се върнах. Върнах се в чудната и самобитна страна България. Някога, по време на комсомолската си младост, след завършване на института, аз пътувах там с група такива като мен комсомолци*, да се любуваме на красотите на тази страна. София, Пловдив, Габрово, Златни пясъци. Такава бе географията на моето пътешествие през миналото столетие.

През май 2013 година аз се наслаждавах на планинските пейзажи на тази страна. Малкото градче Велинград, разположено в котловина в планината, покрито с червени керемидени покриви през миналия век, е било напълно разрушено от земетресение. Червените покриви са възстановени, къщите под тях-също. Потъналият в рози благоустроен български районен център е известен със своите минерални извори и с дивната си природа, изпълнена с кристално чист планински въздух. Над града шумят могъщи борове, под краката ти огромни шишарки, между боровете подскачат катерички в кожухчета с шоколадов цвят. Сутрин в тревата сред росата има множество разноцветни охлюви. Пеенето на птиците сред тези пейзажи поражда усещането, че си в рая. В рая, където постоянно живеят тридесет и пет хиляди души. Как живеят те? Малко по-другояче, отколкото ние, руснаците. Всеки от моите връстници и хората от по-старото поколение помни българските компоти, сладка и конфитюри, продавани у нас в родината ни. А с българските шампоани„Коприва“ и „Роза“ се миеха всички. Ние четяхме Димов и Вежинов. Знаехме, че българите са наши социалистически братя.

А какво е сега? Сега България е член на Евросъюза. В планините се строят чудесни пътища, в страната действа програмата на Евросъюза „Красива България“, открити са образователни центрове за българското население. Градовете, както и преди, са потънали в рози. Но при това си идване след двадесет и четири години аз открих, че и във всяко, дори и много малко българско градче, има много читалища. А в местната художествена галерия аз дойдох, след като прочетох обява в местен вестник, че тук ще се проведе презентация на нова книга на неизвестна за мен българска писателка. Исках да видя как се провежда такова мероприятие „при тях“. Оказа се така, както и при нас. Дойдоха десетина добре облечени дами на преклонна възраст. Един възрастен мъж, организатор на даденото мероприятие. А ето, авторът го нямаше. Организаторът беше местен литературовед по съвместителство. Той представяше книжната новина. За какво е тя? За историята. За историята на семейството и родината, което е нещо неразделимо в светоусещането на българите. С история е изпълнено цялото това малко градче. Монументи, паметни плочи. Тук има и исторически музей. Голяма експозиция, посветена на местното момиче Вела Пеева – праобраз на нашата Зоя Космодемянская, която активно е работила в българската нелегална дейност и геройски е загинала по време на Отечествената война. В нейна чест е наречен и градът Велинград. Музейната експозиция завършва с постоянно действаща изложба, посветена на знаменития оперен бас Гяуров. Той е роден в този край и българите свято пазят светла памет за него и неговия талант. На главната пешеходна улица на града е издигнат негов паметник. Точно срещу входа на местната администрация. Между другото, този вход ме порази със своята скромност. Тук умеят да ценят народните пари. Всеки велинградчанин може да дойде по всеки интересуващ го въпрос. Или просто да види как работи избраната от него власт. На 17-ти май в България се проведоха избори. И следите от бурната избирателна кампания са останали още в града. Разлепени плакати на партии и отделни кандидати, както и преди, висят по спирките и телефонните будки.

Известна тъга предизвика у мен този факт, че днес не се продават в книжарниците книги на български автори на руски език. Това е разбираемо. Макар че с преводна руска съвременна литература от типа на Маринина и Донцева са затрупани книжните сергии и книжарниците.

Във Велинград ние лесно се разбирахме с местното население. След като след десетина дни пристигнахме в София, усетихме кардинална разлика – тук говорят на английски с лек примес на български. Какво, сега София е една от столиците на Евросъюза.

 След месец аз с удоволствие се върнах в България. Вече на Черноморското крайбрежие. Тук, в страната България, пропита от море и слънце, се грижат за душите на своите съграждани.

Тук има по пет библиотеки на всеки четиринадесет хиляди жители, а веднъж годишно се провежда национален фестивал„Четящият човек“. Чудни са делата на четящите хора. Техните мечти и помисли. И даже тяхното усещане за щастие. Те просто са щастливи от новата книга, усещайки в сърцата си вкуса й още дълго след като са я прочели.

Ако ме попитате за какво би искала да пишеш? Аз бих отговорила, за пясъка, с останките от раковини в него. За кучетата, спящи в храстите край самото море. За котките, които спят във витрините на магазините. За сергиите със сувенири на градчето Созопол, обявен от ЮНЕСКО за защитен обект, въпреки хората, живеещи в тези спретнати къщи, обковани с дъски, независимо от простряното бельо, развявано от вятъра. Аз бих искала да напиша за чайките, чиито крясъци приличат на котешко мяукане, молещи посетителите на малките ресторантчета за храна.

 Напускайки този обект на ЮНЕСКО, аз направих мимоходом последна снимка. А впоследствие, вглеждайки се в нея, сама се учудих и замрях от изненада, укорявайки се след това за невниманието си. Това беше снимка на старец, свирещ на бузуки при входа на историческа ценност, населена с хора, възможно и потомци на самия Язон или един от неговите аргонавти. Изразът на лицето му бе с лека снизходителност към нас, туристите, за нашата повърхностност. За непознаването на света и нежеланието ни да го постигнем. За беглото зрително запознанство, предполагащо само поставяне на знак в списъка с местата, където си бил. А той знаеше, и това знание бе спасило света. И нас. Без минало няма бъдеще.

Тук, край морето, от безделие виждаш повече. Повече хора, постъпките им, техните вътрешни взаимоотношения и страсти. Ето, млад човек с изключително здрав вид, влиза в морето с огромна чепка грозде. Аз с учудване вперих поглед в него изпод периферията на шапката си. Той стигна до място, където водата скри гърдите му и започна с видимо наслаждение да яде гроздето, самодоволно примижавайки срещу слънцето. Аз даже се разсмях от това огромно усещане за щастие. И някак си настроението ми се подобри от явните признаци на самото това щастие. Та това не беше мое, а негово лично щастие. Но и на мен на душата ми стана по-радостно от това съзерцание. Ето, групичка от шестима възрастни, леко пийнали унгарци, след като влязоха в морето до кръста и застанаха в кръг, запяха красива песен на непознат за мен език. Вслушвайки се в мелодията и вглеждайки се в лицата на пеещите, аз се убеждавах, че тази песен е за обикновеното земно щастие и, разбира се, за любовта. Морето върши с нас чудеса. Край него ние ставаме за малко деца. Морето стопява леда на нашите души и сърца. Като хубавата книга. Автор: Инна Начарова

* Комсомолци в близкото минало наричаха членовете на ДКМС (Димитровски комунистически младежки съюз). От руски: Коммунистический союз молодёжи. Вече има деца и младежи, които не знаят, че това беше младежката организация на БКП (Българска комунистическа партия) и КПСС (Комунистическа партия на Съветския съюз). Много по-възрастни хора и до днес наричат комсомолци всички младежи, без да имат предвид друго, освен млад човек, младеж.