Мистериозно женско общество във Венеция

След успеха на дебютния роман на Саша Гулд „Градът на тайните“, наскоро излезе неговото дългоочаквано продължение – „Ледено сърце“. Почитателите на историческите романи ще бъдат изкушени от заплетения криминален сюжет и вълнуващата любовна история. Саша Гулд се влюбва във Венеция „от пръв поглед“ още като дете и превръща нейните лабиринти от малки улички, бляскави дворци и потайни площади в истинска театрална сцена за мистерии, предателства и тайни заговори. И двата романа – „Градът на тайните“ и „Ледено сърце“ пресъздават венецианския живот и разкриват най-тъмните страни на висшето общество през XVI век.

Саша Гулд забърква очарователен сюжет, в който се преплитат исторически факти и описания, заговори, измяна и, разбира се, любов. Вълнуващото продължение на историята от първата книга, „Ледено сърце“ обещава да държи читателите в напрежение до последната си страница.

Саша Гулд ни представя Венеция през очите на младата героиня Лаура дела Скала. Този прекрасен град дава убежище на мистериозна организация на жени – Сегретата. Те владеят града благодарение на едно могъщо оръжие – тайните. В новата книга наивното момиче, току-що излязло от манастира в „Градът на тайните“, вече е пораснало и се е превърнало в силна, интелигентна и независима млада жена. Сегретата научава нова тайна и изпраща Лаура на секретна мисия, която води до трагичен обрат в живота на младата жена.

Тялото на мъртво момиче, което се оказва, че е сестра на красивия турски принц Халим, е намерено в апартамента на годеника на Лаура. Роберто е затворен в най-жестокия затвор във Венеция – Пиомби, а Халим настоява да бъде екзекутиран. И на Лаура не й остава нищо друго освен да търси помощ от приятелките си в Сегретата... Но уликите срещу Роберто се трупат и не само читателите, но и любимата му започват да се съмняват какво всъщност се е случило онази нощ. Оказва се, че нищо не е такова, каквото изглежда и никой не е този, за когото се представя. Но Лаура ще научи това с цената на живота си... и този на хората, които обича.

Авторката признава, че идеята за тайното женско общество, застъпена в основата на двата романа, се родила, защото е искала да изследва силата на жените в исторически план. „Известните фигури от онова време са мъже. И въпреки че има доста истории и за забележителните жени от фамилията Медичи, все пак те са по-малко, отколкото тези за представителите на по-силния пол. От жените се е изисквало да изглеждат добре, да не говорят много и да се реализират в доста ограничени сфери. Затова ми се стори интересна идеята да измисля общество от силни жени, които разполагат с власт да дърпат конците зад кулисите и да управляват съдбите и на най-силните на деня“, споделя Саша Гулд. Така главната героиня Лаура се озовава в мистериозната женска организация Сегретата, която често има последната дума относно драматични събития в живота във Венеция.

Саша Гулд е живяла във Венеция като дете. По-късно е учила моден дизайн в Лондон. Обожава операта, балета и романтичните филми. В момента живее в Англия и пише за Венеция – красивия и мистериозен град, който познава и обича.

Откъс: – Предай се – казва ми той.
– Накарай ме.
Роберто ми се усмихва, после напада. Отбягвам удара му, като се плъзгам по лакирания дъсчен под на галерията на двореца, но копринените ми поли се полюшват тежко, натежали допълнително от оловните мъниста, пришити към подгъва. Забавят ме.
– Перата на пауна не му помагат да литне – отбелязва Роберто, а очите му пробягват по роклята ми в преливащи тюркоазени оттенъци. Изсъсквам нетърпеливо и се опитвам да разхлабя корделите на горната си дреха със свободната си ръка. Изхлузвам едното, а после и другото си рамо от роклята, коприната се свлича над ръцете ми и с въздишка се приземява на син облак в краката ми. Изискано стъпвам вън от нея, като продължавам да държа Роберто на мушка. Не обръщам внимание на силното неодобрително цъкане на слугинята, която седи в една от нишите на прозорците и ни надзирава. Преди половин година, когато за пръв път срещнах Роберто, може би щях да се изчервя, но за шест месеца успях да постигна повече от това да подобря фехтовалните си умения. Сега съм различен човек.
– Можеш да ни оставиш сами – викам. Очите ми не се откъсват дори за секунда от лицето на Роберто.
По дървения под се разнася шумолене на стъпки, после затръшването на врата.
– Сега вече няма кой да стане свидетел на унижението ти – казвам. Гласът ми отеква из дългата галерия.
– Нито на твоето – отвръща Роберто, повдигайки вежди.
Стоя пред него само по ленена риза и корсет. Страните ми пламтят както поради дуела, така и от дързост. Издухвам един кичур коса от лицето си и той залепва за слепоочието ми. Роберто прави бавен кръг около мен.
– Имаш ли намерение да използваш тази сабя, или само ще й се любуваш?
Завъртам се на една пета. Размазаните очертания на маслените картини зад гърба му се раздвижват, а когато отново се изместваме, същото се случва и с високите прозорци, зад които се простира Венеция. Някога мой затвор, а сега – мой дом. Дните в манастира са отминали отдавна, преди много месеци – избледняват бързо в миналото. Неохотните ми молитви към Бог винаги ще се мяркат в съзнанието ми, но сега те не са нищо повече от далечен напев, слабо доловим под новите думи на любов.
Роберто леко танцува от крак на крак. Една внезапна атака от моя страна – и ще съм победител. Но ако замахне светкавично, предвкусвам поражението си. Забелязвам как ръката му леко се стяга под предпазителя на сабята и предусещам хода му. Когато напада, отскачам на една страна, извръщайки гръб към него, бързо замахвам с острието си и го пъхвам под неговото. Оръжията ни отскачат едно от друго, но аз правя лек подскок и опирам притъпения връх на сабята си в гърдите на Роберто. Острието се огъва при натиска. Двамата сме толкова близо един до друг, че усещам дъха на моя годеник върху лицето си.
– Предавам се – казва той. Не успява да прикрие изненадата в гласа си.
Не се сдържам и се засмивам, въпреки че не се отдръпваме един от друг.
– Това победителка ли ме прави? – питам го. Роберто кимва в знак на съгласие.
– Така изглежда.
– В такъв случай държа да си получа наградата.
Той отново поглежда нагоре и зениците на очите му леко се разширяват, докато се обляга на острието ми.
– Която е?
Отмествам оръжието встрани и той залита към мен. Изправя се, страните му пламтят.
– Лаура...
Преди да е успял да каже нещо друго, правя широк замах със сабята си. Тъпото острие се плъзва между телата ни и опира под брадичката му.
– Настоявам за целувка.
И двамата чакаме. Свалям сабята. Сега вече Роберто е свободен да се движи. Ръката му внезапно се обвива около талията ми, привлича ме плътно към тялото му. Докато гърдите му се притискат към моите, си давам сметка колко тънка е ризата ми и колко топло – тялото му. Той се привежда над мен, извива гърба ми назад и впива устни във вдлъбнатината в основата на шията ми, която сигурно е солена от пот. Когато ме пуска, двамата се втренчваме един в друг, застанали от двете страни на един слънчев лъч, прокарващ пътека по дъсчения под.
– Това ли е любовта? – пита Роберто.
– Така мисля.
И двамата знаем какви щастливци сме. Можеше да е съвсем различно, ако баща ми беше постигнал своето. Потръпвам, като се сещам за мъжа, за когото бях определена, един от бащините ми приятели от Великия съвет. Винченцо беше стар, егоистичен и жесток, но беше богат, а това бе единственото, което имаше значение за човек като баща ми. По същото време Роберто беше художник и живееше в бедност под името Джакомо. И неговото минало беше един вид затвор, трябваше да се крие от вендетата, заплашваща живота му като син на дожа. Истинско чудо е, че пътищата ни изобщо се бяха пресекли.
Отивам да вдигна захвърлената си рокля, докато Роберто сипва вода от една стъклена кана с гравирани лебеди и позлатена дръжка. Подава ми бокала с водата и аз с благодарност я изгълтвам. Роберто също пие, после изтрива уста с опакото на дланта си, успокоява дишането си. По облицованата с дървени плоскости стена зад главата му се простира редица от портрети на предишни дожове. Бащата на Роберто, Алфонсо, настоящият дож, е последен. Древните лица, които гледат надолу към мен, са строги и неумолими, в ъглите на една от картините се мяркат тъмни сенки, в друга жесток пес седи в краката на господаря си. Един ден и портретът на Роберто ще виси тук, но не мога да си го представя да гледа отвисоко и с подобна жестокост към Венеция.
Роберто съблича ризата си и се избърсва с кърпа. Докато се движи, мускулите на корема му се стягат и отпускат. Белегът върху гърдите му сякаш се извива по кожата му. Той винаги ще ни напомня колко опасен може да бъде животът във Венеция. Раната, която е получил още докато е бил малко момче, отдавна е заздравяла, но преди няколко месеца същата кръвна вражда за малко не беше застрашила живота му отново. Единствено благодарение на намесата на Сегретата цикълът на жестокостта беше прекратен и Роберто – спасен.
Сегретата. Тайните жени. Дамският баланс на бруталната сила и власт на дожа. Дължа всичко на тях. Те ме приютиха до своята гръд, когато нямах към кого да се обърна. Спасиха ме от брака с Винченцо, като извадиха на показ престъпленията му и доведоха до изпращането му в изгнание. Сега те са моето семейство. Действаме под прикритие, задкулисно, скрити кукловоди, които се грижат за победата на справедливостта в един омърсен от корупция град.
– За какво мислиш? – пита ме Роберто, забелязал внезапната промяна в изражението ми.
Поклащам глава.
– Току-що си спомних! – отвръщам. – Брат ми ще пристигне всеки момент от Болоня. Нямам търпение да се запознаеш с моя Лизандър.
Роберто хвърля ризата си на пода и си сипва още една чаша вода.
– Но дали Антонио ще одобри синът му да се сближи с такъв разбойник като мен? – вдига тост с чашата си, после отпива жадно.
Смея се.
– Спомняш ли си как татко беше заплашил, че ще пусне кучетата след теб, презрения художник?
Роберто извръща очи нагоре.
– О, да. Онези измислени кучета.
Той също се смее. Баща ми отказваше да държи кучета в къщата, откакто, когато бях малка, един мастиф, мой любимец, беше прогризал дупка в най-скъпия ни килим.
Някакъв приглушен шум зад високите от пода до тавана врати кара и двама ни бързо да замлъкнем. Роберто притиска пръст към устните си, докато се вслушваме в гласовете; после едното крило на вратата се отваря и в стаята нахлува някаква фигура, изблъсквайки слугите.
– Аз съм придворна дама! – изписква високо тя, преди да се закове на място. Лицето на Фаустина става пурпурночервено, когато погледът й обгръща Роберто и мен. Изведнъж си давам сметка за голотата на Роберто и за моята тънка риза.
– Никога не съм допускала, че ще доживея да видя подобно нещо – измърморва старата ми дойка. Завърта се, обръщайки ни гръб. – Спазвай приличие, за бога!
Един слуга надниква през отворената врата и тя му изкрещява:
– Излизай! Напусни! – Старата жена размахва юмрук и главата бързо изчезва от полезрението.
Двамата с Роберто навличаме дрехите си. Заставам до личната си прислужница. Нека се нарича „придворна дама“, щом иска, аз не възразявам. Някога моя дойка, Фаустина винаги е била най-близката ми приятелка. Скъпата ми Фаустина, чиито меки гънки и нежни прегръдки са ме успокоявали след многобройни беди.
Очите й отскачат към мен, за да проверят дали съм се намъкнала обратно в синята си рокля.
– Имаме уговорка, забрави ли?
Не бях забравила – как бих могла?
– Ще ми помогнеш ли с корсета? – Докато тя затяга връзките му, погледът й отскача към Роберто.
– Изчакай ме отвън – казвам й мило и я целувам по бузата. – Ще дойда след миг.
– Не го оставяй да те разхайтва – прошепва високо възрастната жена, докато тътри крака към отворената врата. Ръката й се стрелва навън и плесва зад врата едно от момчетата прислужници, навъртащи се наблизо. -
Стига си шпионирал!
Вратата се затваря зад гърба й.
Когато се обръщам назад, Роберто ме гледа. Усмихваме се един на друг и аз се отпускам в прегръдките му, опирам лице на гърдите му, заслушана в равномерното тупкане на сърцето му. Повдигам лице към него и той хваща брадичката ми, притиска устни към моите.
След малко се отдръпва.
– Трябва да се срещна с Масимо – осведомява ме той.
– Адмиралът иска да обсъдим слуховете за евентуална османска заплаха.
Настръхвам от притеснение. Османци или турци – тези дни всички мъже във Венеция говорят само за това. Но запазвам тази мисъл за себе си.
– Ще се видим скоро – казвам.
– Но не толкова скоро, колкото ми се иска – отвръща Роберто.
Откакто поиска ръката ми преди четири месеца, единствената ни раздяла бе при пътуването му до Константинопол по поръчка на баща му. Онези ужасни дни ни се бяха сторили дълги като години и двамата се бяхме заклели, че никога повече няма да се разделяме за продължително време.
– Лаура! – вика ме нетърпеливият глас на Фаустина от другата страна на вратата и връща мислите ми обратно към настоящето. – Слънцето вече се спуска зад кулите на „Свети Захарий“. Готова ли си?
Засмивам се и целувам Роберто за последен път. После изтичвам от галерията. Фаустина ме чака отвън, скръстила ръце на гърдите си.
– Да тръгваме тогава! – сграбчвам я за ръка и я повличам след себе си.

На книжния пазар от 14 януари 2014 г.
Превела от английски: Мария Чайлд
Обем: 328 стр.
Корица: мека с маншети, формат: 14 х 21 см
Издателство: „Ентусиаст“
ISBN: 978-619-164-074-4
Корична цена: 15 лв.

Прочетете още:

• Женско тайно общество в Родопите
• Катерина Медичи – отровителка или просто... кралица
• „Империята – това си ти“ – Хавиер Моро