Продадена за наложница в харема на султан Мурад III

„Акушерката от харема“ е продължение на бестселъра „Акушерката от Венеция“!

За книгата:

Четиринадесетгодишната Лея живее с родителите и годеника си в селцето Каш. Безмилостното номадско племе юруци напада семейството и любимия й. След като ги измъчват жестоко, убиват ги и опожаряват Каш до основи. Пленяват Лея и я продават за наложница в харема на султан Мурад III в Константинопол.

Хана и Исак Леви пристигат в Константинопол от Венеция със сина си Матео. Славата на Хана на акушерка, способна да се справи и с най-трудните израждания, достига до почитаемата валиде султан.

Една нощ на вратата й се появява пратеник на султана с молба да помогне на обичната му съпруга Сафие да роди безболезнено. Великата Османска империя отчаяно се нуждае от мъжки наследник, който да заздрави позициите й. С помощта на Хана Сафие ражда дъщеричка и си спечелва ненавистта на валиде султан.

Въпреки че е привързан към съпругата си, Мурад се влюбва в красивата наложница Лея. Момичето се превръща в негова фаворитка, от която се очаква да го дари с наследник.

Лея иска да избяга от харема, но само Хана може да й помогне.

За авторката:

Роберта Рич е родена в Бъфало, Ню Йорк. Работила е като адвокатка по бракоразводни дела, сервитьорка, болногледачка, служителка на регистратурата в болница и дори като работничка на поточна линия. Но въпреки разнообразните професии, мечтата й винаги е била да бъде писателка.

Семейна екскурзия до Италия я вдъхновява за написването на „Акушерката от Венеция“. Докато похапва еврейски сладки и пие еспресо, й хрумва идеята за историческия роман. Пътуването впечатлява Роберта и тя започва да събира сведения за живота в еврейския квартал във Венеция през шестнадесети век. Информацията по темата се оказва оскъдна, но ценна. „Акушерката от Венеция“ предлага оригинален начин да си представим живота на жените, чиито истории тънат в забрава. Още с появата си на пазара романът предизвиква огромен интерес и се превръща в международен бестселър. Писателката не кара феновете си да чакат и скоро след това издава „Акушерката от харема“, книга, която продължава историята за любимата героиня на читателите – Хана Леви.

Из „Акушерката от харема“:

Глава 5

Имперски дворец

Константинопол

Превита на перваза с нож в ръка, Лея режеше косата си с несигурни движения. Тя хвърляше още кичури в купчината на пода и спираше, само за да отправи към Хана ругатня на иврит, според която Хана и цялото й семейство бяха потомци на безразборно сношаващи се свине, които се размножаваха без оглед на кръвното родство помежду си.
– Радвам се да чуя някой да говори иврит толкова добре – каза Хана. Хрумна й една идея. – Знам какво е да си чужденец в чужда страна.
Дали просто така й се стори, или момичето наистина леко свали ножа? Страхуваше се да помръдне, но говореше със спокоен и непоколебим глас, без да премества поглед от Лея.
– И аз, също като теб, дойдох в този град, защото нямах избор. В началото беше трудно – османският език, от който всички гласни са откраднати, странната храна, пълна с шамфъстък и канела, сефарадските евреи, които са толкова различни от ешкеназките, че сякаш въобще не са евреи. Но аз изградих живота си и ти трябва да направиш същото. Всеки следващ ден ще става по-лесно, докато един ден ще приемеш харема като твой дом. Ще те научат на много неща – да бродираш, да спазваш правилата на етикета, да не насочваш крака си към по-възрастните, да не говориш първа в присъствието на по-висшестоящ от теб. С времето ще привикнеш към новата обстановка.
Убеждавайки Лея да приеме този живот, Хана се почувства лицемерка. Харемът предлагаше лукс и привилегии, можеше да те превърне в любимка и галеница, но дали самата тя би пожелала такъв живот за своята дъщеря, ако някой ден бъдеше благословена с момиче? Да бъдеш глезена, но напълно безполезна, подобно на копринените пеперуди, които Исак носеше с тежки подноси в градината – пърхащи и потрепващи прозрачни създания, които разперваха крила в следобедното слънце, изплитаха пашкули и умираха през нощта.
Не беше ли възможно да научат одалиските на нещо по-полезно, освен на безкрайни бродерии за украса на платове, които не се нуждаеха от повече украшения? Всяко парче плат в харема беше изпълнено с идеализирани пейзажи на павилиони, градини, кипариси и вода, птици, лалета, карамфили, извити лози и пауни, плодове и ядки. Толкова време и търпение за нещо, което щеше да послужи за избърсване на бебешко дупе или щеше да бъде поставено между женски крака като превръзка! Какво прахосничество беше всичко това.
– Ще ме научат ли да пиша на османски език? Това би ми харесало – каза Лея и най-после свали ножа.
– Мустафа не позволява.
Той не благоволяваше да посочи причина за това, нито пък някой се осмеляваше да попита, но Хана беше отгатнала: той се страхуваше, че момичета щяха да пишат любовни писма, да ги връзват за нарове от дърветата в градината и да ги хвърлят отвъд оградата на харема, където можеха да ги намерят млади мъже. Най-вероятно тези отегчени млади жени биха направили точно това. Кой можеше да ги вини? Вероятно тя би постъпила по същия начин, ако беше на тяхно място.
– Къде е семейството ти? – попита Лея.
– Съпругът и синът ми са тук. Останалите живеят в гетото във Венеция. – Хана имаше няколко братовчеди и по-малък брат, Самюел. Всички те й липсваха. Сестра й Джесика беше умряла, преди акушерката да напусне Венеция. Тя не искаше да мисли за обстоятелствата около нейната трагична смърт.
– Твоето положение е по-добро от моето – каза Лея с притихнал глас. Тя впери поглед в Хана иззад прозрачното перде. Красивото й лице имаше нужда от хубаво търкане. – Какво ти липсва най-много от Венеция?
Всичко – помисли си Хана, но не изрече думите на глас. Според Исак с течение на времето нейното въображение беше превърнало Венеция от град, изпълнен със зловонни канали и хора, мразещи евреите, в земен Вавилон. Забеляза, че момичето се беше отпуснало, но то все още не слизаше от перваза на прозореца.
– Липсва ми гетото. Ароматът на гозбите – сардини в саламура, млад артишок, изпържен в чесън, топъл хляб и пудинг. Тук в Константинопол улавям единствено вонята на овнешки вътрешности, презрели сливи и говежда карантия, която се разлага по масите на месарите. – Тя усети какво говори и млъкна. Подобни приказки едва ли щяха да помогнат на момичето. – Чувствителният ми нос е моето проклятие. Ароматите тук не са по-лоши от тези на гетото у дома. Просто са по-различни. Когато бях дете, баща ми се шегуваше, че бих била отличен парфюмерист, ако това беше разрешено на евреите. Той беше прав, но съм щастлива от това, което съм сега – акушерка.
– Ти си добра жена.
А ти, мило момиче, имаш нужда от малко доброта – помисли си Хана. – Изстрадала си много повече от два пъти по-възрастни жени, но не си се преклонила и пречупила. Смела си като улична котка.
– Лея, ти нямаш контрол над живота си, както нямаш контрол и върху приливите и отливите. Докато се мяташ и хвърляш, крещиш и стенеш, докато се бориш срещу неизбежното, ще се удавиш. Но ако се оставиш на течението, ще се носиш по водата. Позволи ми да ти помогна.
Хана чу как момичето изпусна дълго задържана въздишка. Тя се качи на стола и нежно докосна глезена й, притискайки палеца си към издутината на костта.
– Никой тук няма да ти навреди, ако се подчиняваш. Слез, преди да пристигнат евнусите. Те няма да бъдат нежни като мен – каза Хана на иврит.
Сега, когато беше по-близо до момичето, Хана можеше да види сърцевидното лице и треперещите й устни. Тя забеляза изтънчените й ключици през износената материя на дрехата. Момичето беше прекалено слабо, а коремът му беше издут от недохранване. Кожата по коленете беше опъната като кожа на тъпан.
– Слез – каза Хана. – Дори и планинският лъв трябва да яде. Имам праскова в торбата.
Хана пусна глезена на момичето и протегна ръцете си, като се ослушваше за звука при прочистване на гърлото или дори по-лошо – звука на летящ във въздуха нож. Но наоколо имаше само тишина. Хана стоеше на пръсти. Момичето се приведе леко, а Хана хвана ръката й и я стисна.
– Бъди добро момиче.
Просветна желязо, ножът падна на пода и се удари в стената.
Лея се плъзна до ръба на перваза и протегна ръце. Хана я свали на пода. Беше по-тежка от Матео, но не много.
След това Хана извади прасковата от торбата си и я подаде на Лея. Момичето я грабна, помириса я и започна да гризе големи хапки, а сокът се стичаше по брадичката му.
– От моята градина е – каза Хана. – Първата за сезона.
Те чуха как вратата се отключва и Мустафа влезе в стаята. От двете му страни имаше по един евнух със син тюрбан.
– Няма да има нужда от тях, Мустафа. Както сам виждаш, Лея е спокойна.
Той погледна момичето:
– Добре. Тогава ще те остава да си свършиш работата.
Той се обърна, за да излезе заедно с евнусите, но първо се наведе, взе ножа и го прибра в пояса си. Въздухът се раздвижи. Един от кичурите коса на момичето падна на пода от перваза.
– Нека Аллах бъде с теб – каза Мустафа, поклони се и излезе от стаята, като затвори вратата зад себе си.
– Не заключвай вратата, Мустафа. Няма нужда – каза Хана. Тя чу няколко гласа в коридора, докато той говореше с евнусите. За нейно облекчение, не чу скърцането на резето.
– Отпред има двама евнуси, Хана. Ако имаш нужда, просто ги извикай – провикна се Мустафа през вратата.
– Лея ще бъде разумна – отвърна Хана и срещна погледа на момичето.
Още преди стъпките на Мустафа да се отдалечат, Лея каза:
– Мразя го. Превзетият му глас, дебелият му ханш, походката му.
– Мустафа не е искал да бъде евнух, точно както и ти не си искала да те продадат като робиня.
Лея избърса лице с ръкава на дрехата си. Цветът й беше неопределен – цветът на уличните кучета, на използвани прекалено дълго парцали за търкане на съдове, на недобре консервирано сирене.
– Знаеш ли как арабските търговци на роби превръщат млади момчета в евнуси? – Без да дочака отговор, Хана продължи. – Когато Мустафа бил на девет години, той бил пленен от търговец на роби заедно с няколко свои братовчеди извън селото им, близо до езерото Чад, докато плували. Мустафа и другите момчета били оковани през гърдите и горната част на краката. Срамните им части били отрязани, а след това момчетата били заровени до шията в пясък. Не им давали вода в продължение на девет дни. Когато изровили Мустафа, той бил почти мъртъв. Единствено той оцелял от всички момчета.
Хана направи пауза:
– Забеляза ли златното перо на тюрбана му? Трябва да го вкара в тялото си, за да може да уринира.
Суровото изражение изчезна от красивото лице на Лея, а долната й устна потрепна.
– Арабите го отвели в Александрия, където го продали за десет пъти повече пари, отколкото биха взели за обикновено момче. След това той бил препродаван на различни пазари, докато най-после стигнал Константинопол.
Хана искаше с тази история да вдъхне кураж на момичето, да му покаже, че нещастието може да бъде преодоляно, но Лея изглеждаше толкова разстроена, че Хана съжали за думите си.
– Защо те изпрати Мустафа?
– Трябва да те прегледам, за да сме сигурни, че си девица. – Хана й посочи дивана. – Съблечи дрехите си и ми кажи на колко години си.
Момичето остана право.
– Преживях четиринадесет лета – отвърна тя, но не започна да се съблича.
Изглеждаше много по-малка. Момичетата от планината често изглеждаха по-млади заради оскъдната храна – предимно пилаф и каша. Много от тях имаха деформирани тазове заради недоимъка.
Лея не беше готова за ложето на султана. Най-вероятно още не беше съзряла и не се беше превърнала в жена. Дали Хана трябваше да се осмели да предложи на валиде султан султанът да изчака една или две години, докато момичето порасне? Тя се замисли. Каква абсурдна идея. Земната сянка на Аллах да получи отказ? Ако той поискаше някое момиче, трябваше да вдигне пръст и то беше негово. Замяната на Лея с друга също нямаше да реши проблема. Хана, както и всички останали, беше чувала историята за черкезка робиня, която преди години продала срещата си със стария султан Селим на друго момиче. Никой повече не видял черкезката робиня. На Хана й хрумна идея, която й даде надежда. Султанът, който беше заобиколен от най-красивите момичета в империята, беше като градинар, който отказваше да откъсне друго цвете, освен едно – Сафие.

На книжния пазар от 21 март 2014 г.
Обем: 256 стр.
ISBN 978-954-26-1307-7
Издателство: „Хермес“
Корична цена: 11,95 лв.

Прочетете още:

• „Последният Сефарад“ – Беязът Акман
• „Стълбове от сол“ – Фадия Факир
• „Под сянката на свещеното дърво“ – Вадей Ратнър