На море по никое време

Пътуваме към морето, а картината от прозореца хич не е вдъхновяваща, като например за дълга следобедна почивка на плажа, удобно наместени на шалтетата под залязващото слънце. Противно на очакванията ни, времето е навъсено, облаците ни преследват и най-често изричаната дума в последните няколко часа е “дъжд”. Единствено ни топли мисълта за багажника, който не може да се затвори от камарата палатки и къмпинг оборудване. Те ни вдъхват надежда, че лошото време не е в състояние да ни спре и всичко наоколо е само илюзия на цветовете. Дори някои от пътуващите взеха допълнителни мерки – купиха палатка и други аксесоари за къмпинг туризъм от “големия магазин” в Стара Загора. Сега вече се превърнахме в задружна група зажаднели за приключения туристи, които не обръщат внимание на дебнещите ги облаци.

Всеки е преминавал по “комфортните пътища” София – Бургас” и може би се е чувствал като изсмукан бонбон, след като се изсипе от колата на пясъка. Щастливи сме, че пристигаме на любимите места, където морето, пясъкът и гората се сливат по начин, възможен само далеч от цивилизацията.
Най-после у дома. И нещо повече.
Плажът е самотен, толкова самотен, че е приятно да си сам и да споделяш неговата пустота. Навън е студено, а вътре в тялото ти нещо те топли и ти се чувстваш уютно. Не си потребен на никого и от теб нямат нужда.
Ново усещане за огън, пясък и вълни. Нов залез, нов изгрев, ново море.
Два дни прекарахме пред огъня с чашка, без да смутим нищо и никого в дългата крайбрежна ивица на Иракли. Може би вече се бяхме слели с пейзажа. Чайките плуваха, морето разбиваше вълните си, образувайки пяна. Наред с клоните, дъските и някои наново моделирани пластмасови боклуци, морето беше изхвърлило дузина медузи и един делфин.

Преди да си тръгнем, обиколих пътечките в гората, водещи до малките “къщички” – сглобени от изгнили дъски, кутии от консерви, пирони и найлони.
Те бяха същите. И не съвсем.
Омърлушени в тон с целия пейзаж, постройките чакаха следващите си стопани. Гледката ми изглеждаше особено тъжна, защото зная, че може да не ги дочакат. Усещането за бадемови дръвчета и морски вятър никога няма да е същото.

Отново напълнихме багажника, настанихме се удобно на седалките и продължихме. Щом гумите стъпиха на асфалтовия път, ни връхлетя цивилизацията. И за да не изгубим представа за реалността, ни спряха катаджии за неспазване на маркировката. Последва размяна на реплики, шумолене на скъпоструваща хартия и не след дълго продължихме по пътя си, за да стигнем до Несебър. Там ни посрещна стадо лебеди, които плуваха необезпокоявани от никой на кея близо до рибарските лодки.
Свързвам градчето с избягали двойки от София, които тайно от роднини и приятели се венчаят и на сутринта се обаждат, за да съобщят радостната новина.
Колкото и пъти да съм се разхождала в Несебър, не съм обърнала внимание на множеството древни църкви, скрити между къщите. С нищо не се набиват на очи, сякаш с времето постройките се сливат, независимо колко лъскави хотели ще построят до тях. Градът носи същия заряд, както и преди хиляди години, когато са го наричали Месемврия. По улиците му са минавали тракийци, елини, римляни и византийци и оставяйки по нещо, са си отивали.

След обиколката, гледайки рибарските лодки и слушайки френска реч, хапнахме топла супа близо до Морската гара. Това кулинарно изживяване беше съчетано със срещата на двама съквартиранти. Близо час се разменяха сладки приказки, след което решихме на къде да тръгнем и запалихме колите. Пътят беше зелен, както никога до сега. Една приятелка каза, че е като “салата”. Само от време на време някой грандиозно безвкусен хотел разваляше картината.

На 5 километра след Синеморец колите спряха и закрачихме по малка пътечка, водеща до Силистар – последния плаж преди границата с Турция. Преминахме през запустяло място, служещо за палатки и каравани. В края на което имаше барака без врата, предполагам служела за кенеф. Минахме през поляната и стигнахме до потънал мост, който се виждаше, че е направен само колкото да издържи през лятото. Кучето успя да мине от другата страна, а ние по другия – видимо по-здрав мост. Един по един, без резки движения, се прехвърлихме на плажа. На красивата ивица бяха разхвърляни паднали чадъри, пера на птици и всякакви боклуци. Картината беше мрачна, може би не заради надвисналите облаци, а от грозно издигащия се кръгъл бар, който от едната страна беше почернял от пожар. Само една влюбена двойка се разходи по брега и сигурно откри защо Силистар е обявен за защитена местност. Прочетох, че дюните и скалите се обитават от някои редки птици, като скалния орел и черния щъркел. На връщане си набрахме див чесън и моркови и в колата се разнесе приятна миризма на силната подправка.

Денят отиваше към своя край, а целта ни да стигнем Резово наближаваше. Преди да влезем в селцето, граничните полицаи не пропуснаха да попитат дали нямаме намерения да преминем реката? Както вече казах, багажникът ни беше препълнен с къмпинг оборудване, което на последното населено място преди Турция ставаше подозрително.

Отправихме се към “Къщата за гости” – хотелче с големи прозорци, слънчеви завеси и изглед към турския плаж. Бързо хвърлихме опушените дрехи, съживихме се с по един душ и плъзнахме като мравки по улиците.

Старите къщички бяха малки, с по една две барачки с преметени дворчета и пушещи комини. Хората си вършеха ежедневната работа, скрити някъде по стаите. Стигнахме табелата “Република България” и тръгнахме по реката. Двамата турски граничари, макар и от другата страна на водата, зорко ни следяха, люпейки семки. На края ни изпратиха с поздрав “Еее, комшо!” Върнахме се обратно и излязохме на обширни поляни. Морето контрастираше на зелените поля, вълните се разбиваха в близките скали. Една чайка позираше на скалата, а двойка влюбени, намерили местенце между резовските ветрове, си обещаваше вечна любов. Той и подари пръстен и тя го прие.

Беше станало късно – слънцето се скри, морето потъмня и кръчмите отвориха врати за поредните си клиенти. Без никакво колебание открихме нашата. Наредени на сватбарска маса ни носеха загряващи питиета със салатки и вкусни манджи. Двамата сгодени бяха щастливи и леко притеснени. Моментът бе тържествен – някои се просълзиха, други вдигаха тостове. Вечерта, ненаситна с емоции, достойно премина в нощ. Легнахме си опиянени от прекрасния спомен запечатан с резовски бриз.

Последният ден от морското ни приключение започна с кафе, палачинки, аспирин и среща с приятели, пристигнали през нощта. Въвлякохме ги във вихъра на пътешествието и, за да не губим време, бързо напълнихме колите и се насочихме към последното набелязано място – устието на река Велека.

Синеморец е странно място, някак неспокойно. Янко, един приятел, чиито дядо е местен, ни разказа за “Корабите” – три еднакви скали, наподобяващи кораби, в които навремето са разбивали старите, непотребни гемии. Веднага си спомних за осоления паламуд, за старата лодка с рибарската мрежа и силната миризма на водорасли, миди и риба. Никъде другаде не съм чувствала така истинско морето и така живи морските разкази.

Взехме си най-необходимото – бира, тарамбуки и волейболна топка, и Янко ни поведе към реката през подобни на резовските поляни. Последва рязко спускане и се озовахме на плажа. От едната страна се очертаваше реката, а успоредно на нея се разбиваха морските вълни. По средата ги разделяше дълга ивица ситен пясък. Последните няколко часа ще запомня със зеленината оттатък реката, спокойствието на водата, контрастираща с шума на морските вълни.

Няма съмнение, обичам морето по никое време.

Бързо прехвърлихме багажите от едната в другата кола, казахме “Чао” на Янко и морето, и се отправихме към къщи.