Аз и моето тяло

Оранжева пола на бели цветчета с малки бели копчета отпред. Беше ми любима. Бях я носила цялото предишно лято. Извадих я от гардероба, закопчах копчето на кръста си и после с изумление установих, че не мога да закопчея второто. Талията ми си беше същата, но как и кога се бях сдобила с ханш, за детето в мен, това беше пълна мистерия.

Мисля, че тогава за пръв път осъзнах, че тялото ми се променя. До този момент за мен възрастните си бяха възрастни, а децата деца и нямаше никаква причинно-следствена връзка между двете. С осъзнаването, че възрастните, с техните деформирани тела, излишни килограми и сбръчкана кожа, са всъщност пораснали деца, за пръв път изпитах ужас от това, че тялото ми ще продължи да се променя независимо от моите желания. Сякаш аз и то бяхме две отделни същества, които са се събрали по някаква случайност.

Тялото ми вече вървеше по пътя на порастването, докато съзнанието ми се мъчеше да го настигне. Помня, че изпитах същия неподправен ужас от първия си мензис (не знам кой е измислили тази грозна дума). Тялото ми отново се беше променило без някой да поиска съгласието ми. Това, че се случва на всички не беше никакво основание да приема промяната .

Каратето ми показа, че тялото ми е машина. С упорство и постоянство можех да го науча да прави разни номера. Да понася натоварване, да реагира без да мисли. Това ми се отплати години по-късно, когато в една мразовита февруарска вечер ме нападнаха с нож, но това е друга история.

Сексът ми показа, че тялото ми е предател. Срещи, връзки, които разумът отхвърля, а тялото предателски поглъща жадно със всеки милиметър от кожата, изпълнена с несъвършенства. Всяко докосване ме завръщаше в тялото ми като рак отшелник, който пропълзява обратно в черупката си.

Все още мисля за тялото си като нещо различно от себе си, но с годините започнах да го опознавам. Научих се да разпознавам цикличността в играта на хормоните. Знам, че ако го оставя без физическо натоварване твърде дълго, започва да се закръгля. Знам за всичките му зависимости, от това че съм го пристрастила към адреналина на крайните срокове, до неизменния копнеж за кафе и шоколад в четири следобед.

Тялото ми и аз сме като скачени съдове, като двойка приятели, които живеят под един покрив и не могат един без друг. Знам, че то ще продължи да се променя, независимо от моите желания и представи, и единственото, което мога да направя е да го обичам заедно с всичките му несъвършенства. И да се грижа за него, защото, както съм чувала да казват, това е единственият дом, който някога ще имам.
Катя.

Още интересни истории четете в нашата блогосфера.

Източник: jenite.net