Дневникът на лекарката на кралската любовница

Излезе романът на Кристи Филипс „Дневникът на Девлин“ – продължение на „Писмото на Росети“.

В основата на сюжета на „Дневникът на Девлин“ лежат две реални исторически събития: подписаният през май 1670 г. таен договор между Чарлз II и Луи XIV и смъртта на принцеса Хенриета-Анна, сестрата на Чарлз II, месец по-късно.

Американската авторка прекарва дълго време в проучване на английската история. Отправя се на двуседмично пътуване в Лондон и Кеймбридж и обикаля местата, за които пише. Посещава и Британската библиотека, където вижда лично някои от книгите, които вече е прочела. „В залата с ръкописите на редките книги разгледах документите на Клифърд, сред които са писмата, разменени между Чарлз II и Луи XIV, и вариант на тайния договор от Дувър. Смятат се за толкова ценни, че когато помолих да ги видя, ме настаниха на специално бюро и две библиотекарки стояха до мен постоянно“.

Кристи Филипс сравнява времето на Реставрацията (1660 г. – 1685 г.) с периода на шейсетте години на XX век. „И двете епохи се характеризират с бурни социални промени, разцвет на изкуствата и науките и по-голяма свобода за жените. Освен това е имало много секс, алкохол, наркотици и наистина, наистина лошо поведение, което е вдъхновение за страхотни истории.“

Кристи Филипс умело преплита реални и измислени събития, за да пренесе читателите през времето. Тя създава две еднакво завладяващи и динамични сюжетни линии, като с лекота преминава от миналото към настоящето. Тайни, политически заговор и убийства, любов и отмъщение отново събират двамата учени, познати ни от „Писмото на Росети“, за да разкрият няколко загадъчни убийства в Лондон, тайната за смъртта на сестрата на Чарлз II и истината за договора от Дувър.

Париж, 30 юни 1670 г.

Хенриета-Анна – любимата сестра на Чарлз II и снаха на Луи XIV, умира в мъки, заобиколена от френски придворни и няколко английски дипломати. В последните си мигове пред смаяните погледи на своите сънародници тя дава пръстен и тайно послание на един от тях...

Лондон, 1672 г.

Само за една година са намерени убити четирима от придворните на Чарлз II, като по телата на жертвите са изрязани загадъчни знаци. Двама лекари – Хана Девлин и Едуард Стратърн – откриват, че има нещо общо между убитите: всички те са присъствали на смъртта на Хенриета-Анна. Това ги води към следващия набелязан. Дали убиецът е някой високопоставен луд? Или зад това насилие има дълбоко прикрит заговор?

Кеймбридж, 2008 г.

Клеър Донован е сбъднала мечтата си да преподава история в колежа „Тринити“ в Кеймбридж с помощта на проф. Кент. Тя попада на зашифрован дневник, който внезапно изчезва, а един от колегите й е намерен мъртъв на брега на река Кейм. Единственият ключ за разгадаването на смъртта на преподавателя се оказва същият този дневник от XVII век, който е водела Хана Девлин, лекарка на любовницата на краля. Клеър и Андрю Кент заедно се заемат да разрешат загадката...

Пред тях постепенно се разкриват тайните на мрачното минало на Лондон и също толкова загадъчното настояще на Кеймбридж и те разбират, че събития отпреди триста години имат последствия и днес.

Пролог

29 юни 1670 г.

Дворец Сен Клу, Париж

Спешно до Рю дьо Варен, Париж

Кралските лекари се грижиха старателно за нея, както и всички, които идваха да я посетят. Принцеса Хенриета-Анна си легна в леглото тази сутрин, понеже й прилоша; някои казват, че причината е отрова. Тя се гърчи и пищя, и стиска корема си, хлипайки – беше жална гледка за наблюдаващите я. Повечето подозират нейния съпруг Орлеанския херцог и неговия любовник Шевалие дьо Лорен, когото кралят прогони от страната само преди две седмици. Но кралят никога няма да осъди своя скандален брат, въпреки че снаха му в момента се измъчва от ужасяваща агония.
Mors certa, hora incerta. Смъртта е сигурна, само часът й е неизвестен, казват римляните. И все пак всичко продължава, както си е било и преди. Придворните се суетят из апартамента на Хенриета-Анна, потънали в безсмислени разговори, сякаш тази нощ не е била по различна от предишните. Никой от тези натруфени пауни всъщност не го е грижа, че искрената добродетелност и младежката красота на принцесата скоро ще бъдат погубени; макар да трябва да призная, че красотата й бързо повехна от неспирните клизми и множеството повръщания. Френските придворни – лесно е да ги различиш от английските по изобилието на дантела и натрапчивата миризма, която се носи от тях – едва прикриват изумлението си, че млада благородничка може да страда толкова неделикатно; и постоянно душат напарфюмираните си кърпички, за да прикрият мириса, който съпътства смъртта. Спалнята на принцесата, която е просторна и гледа към градините на двореца и към Сена, мирише на костница.
Английският контингент – лорд Арлингтън, сър Хенри Рейнолдс, Роджър Озбърн, сър Томас Клифърд, сър Гранвил Хейнс – проявяват повече стоицизъм и не са толкова впечатлени. Въпреки това забелязвам в тях признаци на паника, които не бих свързал с някакви нежни чувства към принцесата. Почти съм сигурен, че не седят покрай нея, защото е любимата сестра на крал Чарлз и любимата снаха на крал Луи, а защото имат недовършена тайна мисия тук, във Франция.
Дейната и вечно присъстваща мадам Северин бди неуморно над Хенриета-Анна. Тази вечер тя не се откъсна от леглото на принцесата, злокобно надвиснала като гарван, дебнеща за всяка въздишка и потръпване на своята господарка. Фаталното заболяване на Хенриета-Анна е превърнало мадам Северин в самото олицетворение на отчаянието и меланхолията, или поне така изглежда; немного отдавна по случайност станах свидетел на караница между тях, за която ще ви разкажа повече, когато се видим. Прислужниците на принцесата са потънали в печал; крият се уплашени по ъглите с червени очи, защото знаят, че след като тяхната господарка сдаде богу дух и изстине, ще останат без работа и без свята благодетелка.
Само една, красивата бретонка Луиз дьо Керуал, изглежда, не се притеснява от това, което й готви съдбата. Може би причината е вниманието, което крал Чарлз й обърна в Дувър. Дьо Керуал не е умна, но е миловидна и много амбициозна. Тя доста парадира със своята добродетелност, но съм чувал слухове за нейна предишна връзка с граф Дьо Со, за когото мога да твърдя, че е истински грубиян и измамник. Освен това е бедна. Въпреки че стана придворна дама на кралицата, не успя да се уреди с добре поставен в двора съпруг във Франция.
Трябва да завърша това писмо – по-късно ще пиша още.

* * *

Вече минаваше три часът. Мадам Северин се изправи и поиска да повикат епископа – краят на принцесата беше близо. Но не... Принцесата й махна да се върне обратно, надигна се на немощните си ръце, за да произнесе няколко думи с пресипнал глас. Мадам Северин погледна към препълнената стая, очите й бяха необичайно ярки на светлината на свещите.
– Мосю Озбърн – каза тя с натежал от мъка глас.
Придворните реагираха със смаяни възгласи, потиснати думи на протест, дори негодувание. Защо Роджър Озбърн? Англичанинът не беше от любимците й. Приятел бе на крал Чарлз и на Хенриета-Анна, разбира се, но се беше присъединил късно към роялистката кауза. Нима принцесата бе забравила миналото му на парламентарист, отношенията му с Кромуел?
Може би в момента от значение бе единствено това, че Озбърн заряза бързо своите някогашни приятели, когато Чарлз бе възстановен на трона.
Озбърн пристъпи напред, мъж на средна възраст в старомодни тъмни дрехи и евтина перука. Голямо рождено петно в тъмновинен цвят и с формата на мида минава през дясната му вежда. Той коленичи до леглото на Хенриета-Анна, после се наведе, за да чуе слабия й пресипнал глас. Докато тя му шепнеше, очите му се разшириха от изумление и той поклати глава. Каквато и задача да му поверяваше, не я желаеше, макар с подобен отказ да рискуваше обвинение в измяна. Хенриета-Анна се изнерви. Мадам Северин приближи, готова да прекрати опасния за здравето на принцесата разговор. Принцесата обаче я отпрати с ръка, после свали масивен златен пръстен от пръста си. Притисна го в дланта на Озбърн. Той се взря в него така, сякаш никога не е виждал пръстен през живота си.
Когато се изправи, имаше изражение на човек, чул нещо изключително разтърсващо. Принцесата нададе мъчителна въздишка и се отпусна назад в леглото си, като тялото й се изви от болка.
Мадам Северин повика епископа и в стаята настана оживление, докато придворните отстъпваха встрани, за да му направят път. Епископът се впусна към леглото, но беше напразно: предсмъртното стенание на принцесата бе толкова силно, че всички чуха, че тя умира. Шепот на изненада се надигна из стаята и придворните прекратиха разговорите си. Пръстенът падна от ръката на Озбърн и се изтърколи по пода – златиста ивица светлина. Най-накрая се спря в стената и се обърна на една страна, завъртайки се по ръба си като пумпал, а металната му песен изпълни внезапно възцарилата се тишина.
Твоята скъпа приятелка и мой ангел, принцеса Хенриета-Анна, ни напусна, нейната лъчезарност загасна прекалено рано. Ще кажа само това:
Letum non omnia finit. (Смъртта не е краят на всичко.)
Оставам твой верен и любящ.

На книжния пазар от 14 април 2014 г.
Преводач: Паулина Мичева
Обем: 472 стр.
Издателство: „Кръгозор“
ISBN: 978-954-771-322-2
Корична цена: 18 лв.

Прочетете още:

• „Седемте Борджии“ – Ана Мартос
• „Свещената хагада“ – Джералдин Брукс
• „Нощите на османската принцеса“ – Линда Лафърти