Христина Панджаридис: „Ничия“ е като нестинарско хоро

Христина Панджаридис е българска писателка и поетеса. Живее във Франция, но пише на български език. Пише хайку и разкази. През 2011-та година излиза първият й роман – „Ярост“ – в съавторство с Димитър Стоянов. Поводът за това интервю е новият й роман „Ничия“.

Нейните почитатели ще могат лично да се видят с Христина Панджаридис, която ще дойде от Франция за премиерата на книгата си на 4 юни от 19.00 ч. в рамките на Пролетния празник на книгата в НДК.

Как измисли заглавието „Ничия“? Толкова добре отговаря на съдържанието. Имаше ли други варианти на заглавие?

„Ничия“ е ударно и грабващо заглавие, лесно за запомняне. Романът написах през 2010 г. и заглавието му беше „Забранено за майки“. Не бях влюбена в него, но не търсех друго. Чаках да се появи точното. Ясно ми беше, че щом нещо е забранено, хората се втурват към него. Романът е за майките, за дъщерите, за бъдещите майки, за любовниците, за търсещите себе си и намиращи нещо искано при други условия и в друго време.

При работата по редактирането на ръкописа, редакторът Янко Янчев, за жалост вече не между нас, ми написа: „Хриси, измисли друго заглавие от една дума. Да е като „Ярост“ (първата ми книга, написана в съавторство с Димитър Стоянов). Прочетох през ред романа и си отбелязвах евентуални заглавия от текста. „Ничия“ беше една от възможностите и двамата избрахме него.

Книгата започва със силни размисли за щастието. Еднакво ли мислиш със своята героиня – задължително ли е да сме щастливи в живота си?

Хм, не е задължително. Желателно е. Кой както си реши. Аз съм „за“ щастието, за щастливите хора, защото те се усмихват и излъчват една допълнителна светлина. А толкова често е тъмно около нас.

В романа има много поетични думи, цели откъси. Не се ли изкуши да направиш героинята си поетеса и да вкараш още малко поезия?

Моята поетична душа невинаги успява да се спре, когато се опитвам да пиша проза. Засичам моменти на съсредоточаване, на следване на посоката без отклонения, но често поезията и прозата ми вървят заедно – сплетени в плитка. Главната ми героиня не е поетеса и не ми е й хрумвало да я накарам да пропише. Теглото, което минава през ръцете и очите й, през душата й щеше да зачерни съвсем поезията. Болката и шамаросването от близките, от живота й, вероятно биха я отвели до самоубийство. Затова я „заземих“ – работи, устоява и само чете поезия.

В „Ничия“ смело засягаш много болезнени теми, например за майката, която се опитва да приеме, че дъщеря й има съвсем различен светоглед от нейния, от общоприетия. Мислиш ли, че това би шокирало някои твои читатели? В България готови ли сме като общество да проявим толерантност към различния?

Кой ще сложи ръка на сърцето си и ще признае: Готов съм за токов удар! Вече имам шокирани читатели. Една учителка ми написа, че като стигнала до писмата на Невена и й се отщяло да чете нататък. Насилила се и свършила романа, но проблемите с хомосексуализма не били нейната тема. Обясняваше ми, че е консервативна и неотворена за подобни теми. Не съм кон с капаци и виждам/чувам накъде върви света. Не одобрявам „новостите“ по всички показатели и съм против да прикриваме безразличието си под удобната песен за толерантност.

Интересно е как ти като автор съпреживяваш болката на героите, докато пишеше? Болеше те ли от тяхната болка и не се ли изкуши да посмекчиш тревогите им?

Не ме е преболяло, но започнем ли да говорим за мъката... пак ще дойде черната вода и ще ни залее. По мой си начин и аз съм изживяла част от несгодите на героите си, за други части съм била слушател, за трети е виновно въображението. Когато пиша не претеглям с кантар болката и не я отстранявам, ако е прекалена. Било е времето да се изнесе на повърхността и да се види от хората. Стига премълчаване.

Теб, като човек, с какво те промени „Ничия“? А като писател промени ли те?

Романът „Ничия“ ме побутна напред по пътя на желанието ми да пиша и да не се отказвам да правя това, което най-обичам. „Ничия“ ми причини душевен дискомфорт и днес откровено казано не бих се захванала да пиша по темата. Горчиво пия единствено кафето си, а в историята действителността е нестинарско хоро, героите танцуват в търсене на изход. Но нямах избор – трябваше да го кажа, да го отхвърля от себе си така да почистя и моя поглед от съдбата на Доротея.

Аз съм човек, който пише, не се наричам писател. Писателите са личности, които успяват да останат не само в библиотеката в компанията на други книги, а и продължават да се четат и да вълнуват. Като Димитър Димов, например.

Пожелай нещо на читателите на Az-jenata.bg.

Здраве, защото без него останалото е неизпълнимо. Повече време за четене и нека не хвърляме бисерите на българските автори на пренебрежението.