„Четири вида любов“

През есента на 2012 г. ме поканиха да работя като колумнист към Портал kultura.bg. Съгласих се с някаква лекомислена радост. Защото ежеседмичното писане на публицистични текстове се оказа толкова отговорно и тежко, колкото и написването на всеки един от романите ми. Особено когато около себе си имам такова силно и благородно съперничество като текстовете на останалите колумнисти от Портала – проф. Калин Янакиев, Деян Енев, Тони Николов и Андрей Захариев. Понякога изпадам в паника, че денят на моята колонка наближава, а аз дори нямам идея каква да е тя. Понякога изпитвам благодарност, защото без тази ежеседмична и благотворна принуда никога не бих написала дори и един от тези текстове. Разделих ги тематично в четири раздела – като четири вида любов – за протестите ни, за вярата ни, за социалната и културна атмосфера, в която живеем.

Малката купувачка

В големите вериги магазини, особено в „Кауфланд“, всички ние отиваме, за да пазаруваме много, за да напазаруваме поне за няколко дни. Особено около празниците.

Видях ги на опашката пред мен – баща и пет-шест годишната му дъщеричка. Той беше взел няколко глави лук в прозрачно пликче, в него имаше още един хляб и една кофичка кисело мляко. Толкова.

Момиченцето разглеждаше шоколадите, бисквитите, джуджетата, дядоколедите около касата. Доближаваше до тях личицето си и някак изведнъж го отдръпваше. Понякога докосваше с пръстче някое от тях и пак така рязко, внезапно оттегляше ръка. Беше отдадена, абсолютно отдадена на тези лакомства, бисквити, шоколади, обвити в толкова примамливи опаковки.

Бащата имаше мрачно и навъсено изражение, каквото впрочем имаме повечето българи. Имаше излъчването на човек без бъдеще, без амбиции, без радост, без празници. Навярно е и много мълчалив, помислих си, навярно почти не разговаря с детето си, навярно му издава единствено нареждания – яж, спи, лягай, влез, излез, не вдигай шум, не разхвърляй играчките, събери ги, пази тишина. Навярно когато тя заспи, той застава до леглото й и унесено я наблюдава, представя си живота й, не иска нейния живот да прилича на неговия. Навярно единствено тогава я погалва по главицата, единствено тогава си позволява сълзите да изпълват очите му.

– Тате, искам да ми купиш този туикс! – внезапно каза момиченцето, той се наведе, прошепна й нещо съвсем тихо.

– Но нали обеща за Нова година! – настояваше тя за подаръка си, държеше го в ръка и гледаше баща си с удивените си, разширени очи.

Човекът се огледа наоколо, да не би някой да е чул дъщеря му, идеше му да потъне вдън земя, аз се обърнах почти с гръб към тях, за да е сигурно, че не съм следила разговора им, че не съм навлязла в съдбата им. Той приклекна до нея и започна отново да й говори, този път дълго, прекалено дълго.

Детето остави туикса на рафта при останалите, прилепи се до баща си, зарови главата си в ръката му.

Ето това беше най-тъжното от всичко – жестът, с който остави примамливото, недостъпно лакомство. Знаела е, че ще й бъде отказано, знаела е, че ще трябва да го върне, но детското е надделяло, поне да го подържи за малко в ръката си, а може да се случи и чудо, нали съвсем скоро е Коледа.

Така чакахме едни до други, чакахме да дойде реда ни. Опашката вървеше бавно, защото всеки буташе препълнена количка или най-малкото препълнена кошница с продукти. Един по един хората слагаха покупките върху лентата, после един по един също така ги прибираха в коледните си торби. Всички излизаха с най-малко два огромни плика от магазина.

В съзнанието на детето – два огромни плика с недостъпните лакомства. За него имаше това – хляб и кисело мляко. И няколко глави лук за готвене.

Онова, което в действителност обаче ме потресе, беше смирението на момиченцето. Никакво детско мрънкане, никакво настояване, никакво разплакване. Какво й каза баща й, когато приклекна до нея, когато започна да й говори дълго, прекалено дълго, както ми се стори, шепнешком. Обясни й, че не може да й купи обещания за Нова година туикс. Но как й го обясни, какви вълшебни думи й каза, че тя така кротко се облегна на ръката му и зачака с търпението на възрастен опашката? Какво пълно разбирателство трябва да е имало между двамата, какво доверие един в друг, какво упование в милостта на другия, за да може тя така смълчано да преглътне отнетия подарък за Нова година, а той така изчерпателно да й обясни защо й го отнема.

И ето чудото – упованието, милостта между тези две същества.

И колко странно стояха тези няколко глави лук на фона на препълнените колички, в които имаше неща за радостна трапеза, за подаръци, за украса, за веселие! А лукът, лукът беше възможно най-баналното и делничното, сякаш той най-ярко контрастираше с еуфорията около прииждащия празник.

Но в това беше и чудото – мълчаливото разбирателство, стаената нежност между бащата и неговото детенце. И още – излъчваха достойнство, което никога не би им позволило да приемат подарък от непознат. А ако го приемеха, наред с радостта щяха да изпитат и болка.

Помислих си – онова ястие, което той ще сготви с лука – ще бъде сигурно най-вкусното. Помислих си как ние ще седнем пред нашите отрупани и пищни трапези. Как тяхната ще бъде бедна, смълчана, но с по-дълбока и вглъбена радост. Защото отрупваме нашите трапези с ястия, но на тяхната сигурно сяда Сам Господ.
Теодора Димова

На книжния пазар от май 2014 г.
Обем: 216 стр.
Isbn 978 954 281 506 8
Издателство: „Сиела“
Корична цена: 12 лв.

Прочетете още:

• Всички можем да се научим как да бъдем по-щастливи. – Хорхе Букай
• „Да чуеш ритъма на сърцето“ – Ян-Филип Зендкер
• Езикът на цветята, любовта, децата