Тайната на моя съпруг

За авторката:

Лиан Мориарти е родена в Сидни през 1966 г., най-голямото от шест деца. От малка тайно си мечтае да стане писателка, но смята, че ще работи като учителка. Получава магистърска степен по творческо писане от един от водещите австралийски университети, след което започва работа в областта на маркетинга и рекламата. След няколко години на престижната позиция маркетинг мениджър решава да започне собствен бизнес и основава малка рекламна агенция. Въпреки ентусиазма й, начинанието не се увенчава с успех и Лиан е принудена да си изкарва прехраната по друг начин. Започва работа като копирайтър на свободна практика – пише текстове за телевизионни реклами, уебсайтове и различни хранителни продукти. Произхождаща от голямо семейство, Лиан мечтае за съпруг и деца, но първият й брак се оказва несполучлив и завършва с развод. Тя решава да преследва другата си детска мечта и се захваща сериозно с писане. Допълнителен стимул й дават вече издадените книги на по-малките й сестри Никола и Жаклин Мориарти. Първите й четири романа се радват на успех в родната й Австралия, но големият пробив идва с „Тайната на моя съпруг“ през 2013 г. Романът оглавява австралийските, английските и американските класации за бестселъри и продължава да е в Топ 10 на най-продаваните книги цяла година след издаването си. „Тайната на моя съпруг“ достига първо място в класацията за бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ и „Амазон“. Романът е преведен на 35 езика и до този момент от него са продадени над 1 милион екземпляра. Невероятният му успех привлича вниманието на голямото филмово студио CBS, което купува правата за заснемането му.

Днес четиридесет и осем годишната Лиан живее в Сидни с втория си съпруг и двете им малки деца – Ана и Джордж. В свободното си от писане време тя обича да чете, да похапва локум, да кара ски и да се гмурка.

За „Тайната на моя съпруг“:

Сесилия Фицпатрик е постигнала всичко, за което е мечтала. Тя е любяща съпруга и всеотдайна майка на три дъщери, която намира време и за почасова работа. Животът й изглежда подреден и безупречен като уютния й дом. Един ден, докато търси сувенир на тавана, Сесилия се натъква на писмо от съпруга си – Джон-Пол. Върху посивелия от прах плик ясно личат думите: За съпругата ми, Сесилия Фицпатрик. Да се отвори само след смъртта ми! Изгаряща от любопитство да узнае съдържанието на загадъчното писмо, тя го отваря. И научава дълбоко пазена тайна, която преобръща живота й.

Тес О'Лиъри е съсипана от разкритието, че съпругът й Уил и братовчедка й Фелисити са влюбени един в друг. Въпреки че е наранена от предателството на най-близките си хора, младата жена решава да преглътне гордостта си. И да се бори за брака си и бъдещето на сина си – Лиъм. Тес взема импулсивно решение и заминава при майка си в Сидни. За да остави влюбените да се насладят на любовта си и да позволи на сладостната тръпка да се превърне в банална похот. Тя се надява, че Уил ще осъзнае грешката си и ще се върне при семейството си. Случайна среща с бившето й гадже Конър събужда стари чувства и неподозирани желания.

Съдбите на Сесилия и Тес неочаквано се преплитат. Двете осъзнават, че е по-добре някои тайни да си останат заровени. Завинаги.

Отзиви за книгата:

„Тайната на моя съпруг“ безспорно е една от най-добрите книги на годината!
сп. „Ентъртейнмънт Уикли“

Романът на Лиан Мориарти е в Топ 10 на най-добрите книги на годината.
сп. „Пийпъл“

„Тайната на моя съпруг“ е изумителен роман, който трябва да прочетете на всяка цена! Ще ви разтърси и накара да преосмислите и оцените собствения си живот.
в. „Сън“

Брилянтен! „Тайната на моя съпруг“ е толкова добър, че няма да устоите да го запазите само за себе си.
в.„Ю Ес Ей Тудей“

Истинска сензация! „Тайната на моя съпруг“ е непредсказуем, многопластов роман, който ще ви накара да се замислите, докато го изчитате на един дъх!
Емили Гифин, бестселъровата авторка на „Нещо синьо“ и „Нещо назаем“

Интересува ме непреодолимото желание на хората да споделят най-големите си тайни, които могат да преобърнат живота им
(Интервю с Лиан Мориарти)

Разкажи ни повече за романа „Тайната на моя съпруг“, който се превърна в истинска сензация. Откъде почерпи вдъхновение за написването му?

Преди две години случайно попаднах на статия за действителни признания, извършени буквално на смъртния одър. Оттам научих, че малко преди да умре, Крисчън Спърлинг признава, че е фалшифицирал популярната снимка на чудовището от Лох Нес. Както и за известен композитор, болен от рак, който, след като години наред яростно отрича, най-накрая писмено признава, че е плагиатствал една от най-известните си песни. И за един човек, който, след като получава инсулт, признава, че е убил съседа си преди трийсет години. Той обаче не умира, а се възстановява, и след изписването му от болницата е вкаран директно в затвора. Тези истории ме накараха да се замисля. Заинтригува ме най-вече непреодолимото желание да споделиш най-голямата си тайна. Тогава ми хрумна идеята за герой – Джон-Пол, който изпитва необходимост да сподели тайната си и пише писмо до съпругата си, което да бъде отворено само след смъртта му. Само че тя го отваря преди това и съдържанието му преобръща живота им по неподозирани начини. Романът проследява историите на три коренно различни жени, които се оказват неразривно свързани от тайната на Джон-Пол.

Изпълнен с напрежение, съспенс, неочаквани обрати, но и куп забавни моменти, „Тайната на моя съпруг“ представлява глътка свеж въздух за почитателите на съвременните романи. В медийното пространство вече се появи новината, че CBS са закупили правата за филмирането му. Кои актьори би избрала самата ти за главните роли, ако имаше тази възможност?

Без грам колебание бих дала главната роля на Сесилия Фицпатрик на Лора Лини. Тя е изключителна актриса, която би придала допълнителна дълбочина на образа на Сесилия, а освен това и двете имат трапчинки!

За ролята на многоуважавания и добре изглеждащ съпруг на Сесилия – Джон-Пол, съм разтроена между Джордж Клуни, Брад Пит и Крис Нот. И тримата биха били чудесен избор, така че ще оставя това решение на продуцентите. Колкото до поддържащите роли: Мат Деймън е подходящ за тази на привлекателния учител по физическо Конър Уитби, Джон Кюсак – за Уил, а като Тес си представям прекрасната Рейчъл Макадамс.

Ти си бестселърова авторка, всеотдайна съпруга и любяща майка на две деца. Как виждаш себе си след десет години?

Не ми се иска и да си помислям – ще наближавам шестдесет! Шегувам се, надявам се да съм жива и здрава, за да се грижа за децата си и да работя по десетия си роман. Фактът, че си изкарвам парите с писане на романи, за мен е сбъдната мечта. Надявам се единствено да не спирам да се развивам и усъвършенствам и творбите ми да достигнат до максимален брой читатели.

Как би се описала само с три думи?

Разхвърляна, невротична, но целеустремена.

А как биха те описали близките ти с една дума?

Страхотен въпрос! Майка ми ме описва като очарователна, баща ми – като изключителна, съпругът ми – като деспотична, а сестра ми – като забавна. Най-добрите ми приятели ме определят като невротична, което си е самата истина!

Първото ти име е доста необичайно за Австралия, откъде идва?

Мисля, че е немско – майка ми го е прочела в една книга и се е влюбила в него.

Как протича един твой ден?

За щастие имам прекрасна детегледачка, която много ми помага в грижите за децата. Благодарение на нея три дни в седмицата имам по 4 свободни часа, през които се затварям в кабинета си и се залавям с писане. Доволна съм, ако успея да напиша по 500 думи на ден; горда, ако са 1000; а ако достигна 2000, съм направо на седмото небе от щастие!

Кои пет неща би искала да постигнеш в следващите двайсет години?

Да си подредя гардероба, да се науча да готвя, да напиша книга от само една гледна точка, да приемам градивната критика и да започна отново да пътувам! Не съм пътувала откакто се родиха децата и нямам търпение да се впусна в следващото приключение!

Каква част от изминалите десет години не би искала да забравиш? И каква – да забравиш на всяка цена?

Има толкова прекрасни спомени от последните десет години, които никога не бих искала да забравя! През това време се запознах със съпруга си, видях първите усмивки на децата си, както и изписаното по лицата им щастие, когато за пръв път опитаха шоколад! Не искам да забравям обаче и лошите моменти от живота си, защото благодарение на тях оценявам хубавите, а и те ме формираха като личност!

Откъс:

Понеделник

Да грешиш, е човешко; да прощаваш – божествено.
Александър Поуп

Горкичката Пандора. Зевс я изпраща да се омъжи за Епиметей – неособено умен мъж, когото тя дори не познава – заедно с някаква тайнствена делва. Никой не казва на Пандора и думичка за делвата. Никой не й казва да не я отваря. И тя я отваря, разбира се. Какво друго да направи? Откъде да знае, че оттам ще изригнат всички онези злини, които ще тровят човечеството навеки, и че в делвата ще остане единствено надеждата? Защо не са сложили предупредителен надпис?
И после всички започват: Ах, Пандора, къде ти е волята, момиче? Казаха ти да не отваряш кутията, нетърпеливке, виж сега какви ги свърши с типичното си безгранично женско любопитство. При положение че е било делва, а не кутия, това първо; и второ – колко пъти трябва да ви го каже: никой не я е предупредил, че не бива да я отваря!

1.

За всичко бе виновна Берлинската стена.
Ако не беше Берлинската стена, Сесилия никога нямаше да открие писмото и сега нямаше да седи тук, на кухненската маса, събирайки сили да го отвори.
Пликът сивееше от натрупалия се тънък слой прах. Думите отпред бяха написани с избледняло синьо мастило с онзи почерк, който познаваше по-добре от своя. Обърна го. Беше запечатано с пожълтяло парче тиксо. Кога ли е било написано? Изглеждаше старо, сякаш бе писано преди години, но нямаше начин да разбере със сигурност.
Не смяташе да го отваря. Беше абсолютно ясно, че не биваше да го отваря. Тя бе най-решителният човек, когото познаваше, и вече бе решила да не отваря писмото, така че нямаше какво повече да му мисли.
Макар че, съвсем честно, какво толкова би станало, ако го отвореше? Всяка жена би го отворила на мига. Тя прехвърли наум всичките си приятелки и техните възможни отговори, ако ей сегичка им звъннеше, за да ги попита за мнението им.
Мириам Опенхаймер: „Да! Отвори го“.
Ерика Еджклиф: „Шегуваш ли се? Отваряй го на секундата“.
Лора Маркс: „Да, трябва да го отвориш, а после да ми го прочетеш на глас“.
Сара Сакс: нямаше никакъв смисъл да пита Сара, защото тя бе неспособна да вземе решение. Ако Сесилия я попиташе дали иска чай или кафе, тя щеше да седи цяла минута със сбърчено чело, потънала в мъчителни размишления над плюсовете и минусите на всяка от двете напитки, преди най-накрая да каже: „Кафе! Не, чакай, чай!". А решение като това щеше да й причини мозъчен кръвоизлив.
Махалия Рамачандран: „Категорично не. Би било крайно непочтено спрямо съпруга ти. Не бива да го отваряш“.
На моменти Махалия се държеше твърде самоуверено с онези нейни огромни кафяви почтени очи.
Сесилия остави писмото на кухненската маса и отиде да включи електрическата кана.
Проклета да е онази Берлинска стена и онази Студена война, и онази далечна хиляда-деветстотин-четиридесет-и-бог-знае-коя година, когато някой – който и да бе той – се е чудил как да реши проблема с всички онези неблагодарни германци; човекът, който внезапно щракнал с пръсти и казал: „Сетих се, дявол да го вземе! Ще построим една гигантска шибана стена, за да задържим негодниците!".
E, по всяка вероятност не го беше казал с интонация на английски полицай.
Естер би трябвало да знае чия е била първоначалната идея за Берлинската стена. Естер може би знаеше и рождената му дата. Бил е мъж, разбира се. Само мъж би могъл да измисли нещо толкова безмилостно: нещо толкова просто и същевременно толкова ефикасно по един крайно брутален начин.
Сексизъм?
Тя напълни каната, включи я и избърса до блясък мивката от пръските вода с кухненска хартия.
Една от майките в училище, която имаше трима синове почти на същата възраст като трите дъщери на Сесилия, бе казала точно преди събранието на Благотворителната комисия предишната седмица, че в някаква забележка на Сесилия се долавяла „миниатюрна дозичка сексизъм“. Сесилия не помнеше репликата си, но жената просто се шегуваше. И все пак жените не могат ли да се държат сексистки през следващите две хилядолетия, докато не изравнят резултата?
Може би наистина беше сексистка?
Водата в каната кипна. Тя топна пакетче „Ърл Грей“ в чашата си и се вгледа в тънките черни нишки, които плъзнаха във водата като мастило. Имаше и по-лоши неща от това да си сексист. Например да си от онзи тип хора, които долепят заедно палец и показалец, когато използват думите „миниатюрна дозичка“.
Тя погледна към чая си и въздъхна. Чаша вино би й се отразила чудесно точно в момента, но тя не пиеше алкохол заради постите. Оставаха още само шест дни. Имаше скъпа бутилка сира, която чакаше да бъде отворена в неделята на Великден, когато трийсет и пет възрастни и двайсет и три деца щяха да дойдат за обяд, така че щеше да й е нужна. Макар че тя, естествено, бе ветеран в забавленията. Посрещаше гости за Великден, за Деня на майката, за Деня на бащата и за Коледа. Джон-Пол имаше петима по-малки братя, всичките женени с деца. Така че навалицата си я биваше. В основата на всичко стоеше планирането. Безупречното планиране.
Тя взе чашата с чая и я отнесе до масата. Защо бе отказала точно виното заради постите? Поли бе доста по-разумна. Тя беше отказала ягодовото сладко. Сесилия никога не бе виждала Поли да проявява нещо повече от бегъл интерес към ягодовото сладко, макар че сега, разбира се, редовно я хващаше да стои пред отворения хладилник и да го гледа с копнеж. Силата на волята.
– Естер! – извика тя.
Естер беше в съседната стая със сестрите си. Гледаха телевизионното предаване „Най-бързото отслабване“ с огромен пакет чипс с оцет и сол, останал от барбекюто за Деня на Австралия преди месеци. Сесилия нямаше представа защо кльощавите й дъщери обожаваха да гледат как хора с наднормено тегло се потят, плачат и гладуват. Въпросното телевизионно предаване очевидно не ги учеше на здравословни хранителни навици. Би трябвало да отиде и да конфискува пакета с чипс, но и трите бяха яли сьомга с броколи на пара за вечеря, без да роптаят, а тя нямаше сили да влиза в спорове.
От телевизора прогърмя глас:
– Даром нищо няма да получиш!
Това не бе чак толкова лошо послание към дъщерите й. Никой не го знаеше по-добре от Сесилия! Но въпреки това не й хареса леката погнуса, която премина по гладките им личица. Тя старателно избягваше отрицателни коментари относно физически недостатъци пред дъщерите си, макар това да не важеше за приятелките й. Онзи ден например Мириам Опенхаймер бе казала следното, при това на достатъчно висок глас за чувствителните уши на дъщерите й: „Господи! Я ми виж корема!" – стискайки плътта между пръстите си, все едно беше нещо противно. Страхотно, Мириам, сякаш и без това момичетата ни не получават ежедневно един милион послания, че трябва да ненавиждат телата си.
Всъщност коремът на Мириам действително започваше да изглежда твърде пухкав.
– Естер! – отново извика тя.
– Какво има? – обади се в отговор Естер с измамно спокоен глас, който подозрително наподобяваше интонацията на самата Сесилия.
– Чия е била идеята за построяването на Берлинската стена?
– Ами почти сигурно е, че е на Никита Хрушчов! – незабавно отвърна Естер, произнасяйки екзотично звучащото име с огромно удоволствие, с някаква лично нейна интерпретация на руски акцент. – Той е бил министър-председателят на Русия, само че длъжността се е наричала „първи секретар“. Но може да е бил и...
Сестрите й мигновено реагираха с обичайната си безупречна любезност:
– Млъквай, Естер!
– Естер! От теб не чувам телевизора!
– Благодаря ти, скъпа! – Сесилия отпи от чая си и си представи как се връща назад във времето и слага онзи Хрушчов на мястото му.
Не, господин Хрушчов, не можете да построите стена. Тя няма да докаже, че вашият комунизъм действа. Цялата тази работа ще се окаже пълен провал. Не, вижте, аз съм съгласна, че и капитализмът не е най-доброто решение за всичко! Нека само ви покажа последната си сметка по кредитната карта. Но вие наистина трябва сериозно да обмислите решението си.
И тогава, петдесет години по-късно, Сесилия нямаше да намери това писмо, което я караше да се чувства толкова... каква беше точната дума?
Разконцентрирана? Точно така.
Харесваше й да се чувства концентрирана. Гордееше се със способността си да се концентрира. Ежедневието й се състоеше от хиляди миниатюрни парченца: „Трябва ми кориандър“, „Изабел, подстригване“, „Кой ще придружи Поли на балета й във вторник, докато аз съм с Естер на логопед?" – като един от онези гигантски пъзели, които Изабел редеше в продължение на часове. И в същото време Сесилия, която нямаше грам търпение да реди пъзели, знаеше с абсолютна точност къде беше мястото на всяко парченце от живота й и къде трябваше да постави следващото.
Да, може би животът на Сесилия не беше толкова необичаен или впечатляващ. Тя бе училищна майка и нещатен „Таперуер“ консултант, а не актриса или секретарка... или поетеса, която живее във Върмонт. (Сесилия наскоро бе открила, че Лиз Броугън, съученичка от гимназията, днес бе известна поетеса, носител на престижни награди, която живееше във Върмонт. Лиз, която ядеше сандвичи с „Вегемайт“ и сирене и редовно губеше автобусната си карта. Сесилия полагаше огромно усилие да не се дразни от този факт. Не че имаше някакво желание да пише поезия. И все пак... Ако по онова време трябваше да посочи някого, който със сигурност ще води обикновен живот, това щеше да е Лиз Броугън.) Естествено, Сесилия никога не бе имала стремежи към нещо повече от обикновените неща. Ето ме и мен, типичната майка от покрайнините, мислеше си понякога тя, сякаш някой я обвиняваше, че се опитва да изпъкне сред околните.
Другите майки често се оплакваха, че им е тежко, че им е трудно да се фокусират върху едно нещо, и непрекъснато повтаряха: „Как успяваш да се справиш с всичко, Сесилия?", а тя не знаеше как да им отговори. Тя наистина не проумяваше кое точно им се струваше трудно.
Ала сега, незнайно защо, всичко й се струваше застрашено от някаква опасност. Нямаше логика да е така.
Може би нямаше нищо общо с писмото. Може би се дължеше на хормони. Тя бе „вероятно в перименопауза“, според доктор Макартър. (О, не, не съм! – инстинктивно бе възкликнала Сесилия, сякаш за да се защити от деликатна, шеговита обида.)
Може би това бе един от онези случаи на смътна тревожност, която изпитваха някои жени. Другите жени. Тя винаги бе намирала тревожните хора за много симпатични. Скъпите малки тревожни хорица като Сара Сакс. Предизвикваха у нея желание да ги потупа по изпълнените с тревога главици.
Може би, ако отвореше писмото и се убедеше, че не е нищо особено, щеше да си върне предишната концентрация. Имаше работа за вършене. Да сгъне два коша с пране. Да проведе три спешни телефонни разговора. Да опече пай без глутен за алергичните към глутен членове на училищната група за уебсайт проекти (тоест Джанин Дейвидсън) за утрешната им среща.
Имаше и други неща освен писмото, които биха могли да са причина за необичайната й тревожност.
Сексът например. Той винаги се криеше някъде в периферията на съзнанието й.
Тя се намръщи и плъзна ръце отстрани по талията си. Нейните „коси коремни мускули“, според треньорката по пилатес. О, я стига, сексът бе нулев проблем. Дори не фигурираше в съзнанието й. Тя отказваше да го допусне до съзнанието си. Той нямаше никакво значение.
Може би имаше нещо общо и това, че още от онази сутрин миналата година я преследваше някакво смътно усещане за крехкост, едно ново осъзнаване, че цял един живот с кориандър и пране би могъл да се изпари внезапно, че цялото ти нормално ежедневие може да изчезне и изведнъж да се превърнеш в жена на колене, вперила поглед в небето, и някакви жени да ти се притичват на помощ, а други да извръщат глави и да усещаш думите им, макар да не ги произнасят: Не желая да имам нищо общо с това.
Сесилия отново го видя за хиляден път: малкият Спайдърмен лети. Тя бе една от жените, които тичаха, разбира се. Трескаво отвори вратата на колата си, макар да знаеше, че каквото и да направи, няма да промени нищо. Това не беше нито нейното училище, нито нейният квартал, нито нейната енория. Никое от децата й не бе играло с малкото момче. Никога. Тя никога не бе пила кафе с жената на колене. Тя просто случайно бе спряла на светофара от отсрещната страна на кръстовището, когато това се случи. Малкото момче, около петгодишно, облечено в червено-син костюм на Спайдърмен, чакаше отстрани на улицата, хванало майка си за ръка. Беше Седмицата на книгата. Именно затова момчето носеше този костюм. Сесилия го гледаше и си мислеше: Хм, Спайдърмен всъщност не е герой от книга. И тогава, без видима причина, малкото момче пусна ръката на майка си, слезе от тротоара на улицата и тръгна към колите. Сесилия изпищя. Освен това, както си спомни по-късно, инстинктивно започна да удря клаксона с юмрук.
Ако Сесилия бе минала оттам малко по-късно, тя нямаше да види нищо от това. Само десет минути по-късно смъртта на момчето за нея щеше да е просто поредното автомобилно задръстване. А сега беше спомен, който някой ден сигурно щеше да кара внуците й да казват: „Не стискай ръката ми толкова силно, бабо!".
Между малкия Спайдърмен и писмото нямаше никаква връзка, разбира се.
Той просто се появяваше в съзнанието й без покана.

На книжния пазар от 11 юли 2014 г.
Обем: 384 стр.
Издателство: „Хермес“
ISBN 978-954-26-1363-3
Корична цена: 14,95 лв.

Прочетете още:

• „Синдромът на предците“ – Ан Анслен Шютценбергер
• „Отминали времена“ – Кейт Мортън
• „Тайни няма“ – Нора Ефрон