Колко е важно да разпознаваме доброто и злото?

Децата са малки само в очите на възрастните. Като се гледат помежду си или в огледалото, виждат, че изобщо не са малки.

За книгата:

„Хартиеният принц“ ни потапя в големия свят на малката Юлия, за да ни увери, че децата са малки само привидно - в очите на възрастните. Авторката разказва живо и увлекателно за отношенията между поколенията, за това колко е важно да разпознаваме доброто и злото, както и че всяка възраст носи своите житейски уроци, ако имаме смелостта да се учим и не стоим със скръстени ръце пред трудностите.

„Хартиеният принц” е първият роман за деца на сръбската писателка Владислава Войнович, която обича предизвикателствата и опитите в различни жанрове – стихотворения, романи, драми, сценарии, есета, вестникарски статии и филмова критика.

Във всички тях тя остава вярна на идеята, че най-хубаво е да научаваме новите неща, докато се забавляваме, затова написаното от нея се радва на голям читателски интерес.

По книгата „Хартиеният принц“ е заснет детски късометражен филм (2005), спечелил първа награда на 52-рия Белградски фестивал за късометражни и документални филми, а по-късно по него е направена и игрална версия. В романа си Владислава Войнович разказва живо и увлекателно, от името на своята малка героиня Юлия, за отношенията между възрастни и деца, за това колко е важно да разпознаваме доброто и злото, както и че всяка възраст носи своите житейски уроци, ако имаме смелостта да се учим и не стоим със скръстени ръце пред трудностите

За авторката:

Владислава Войнович е родена през 1965 г. във Войводина, Сърбия. Завършва социология, а по-късно и писане за театър, кино, радио и телевизия, работи като сценарист и продуцент. Войнович обича да експериментира на територията на различни жанрове  – поезия, романи, драматургия, есета и филмова критика. „Хартиеният принц“ е нейният дебютен роман за деца, който отнесе редица престижни отличия, а филмовата му версия спечели 12 награди на международни кинофоруми.

Откъс:

"Обикновено познавам къде сме по това колко ми е напрегнато на краката. Например, ако петите ме сърбят отвътре, значи сме наближили градчето, където живее баба. Когато отиваме при нея. Или вече сме близо до Белград, ако се връщаме у дома. Най-често пътуваме с кола. Татко, мама и аз. Тати кара, а мама седи до него и се преструва, че й няма нищо. Казвам „преструва се“, защото го прави тъй, че всички да разберат, че има нещо. Като мен, когато си пиша домашното по математика. Всички знаят, че не обичам задачите, и всички знаем, че мама не обича баба. Тати се преструва, че не забелязва нито едното, нито другото. Но го прави така, че никога не съм съвсем сигурна дали наистина не разбира какво става. Лесно му е на него. Той е луд по математиката. По баба не е луд, но и за нея не забелязва.

Като сме с колата и ми стане усилно, си събувам обувките. Качвам си краката горе на тавана или ги подавам през прозореца. Обикновено не ми разрешават, но не забелязват веднага какви ги върша. Във всеки случай мога поне да лежа на задната седалка и да зяпам как дърветата край пътя се нижат наопаки.

Обаче тук не става. В автобуса съм. И то сама! Добре, де, не съвсем: с мен е шофьорът, който познава баба, защото някога е бил с татко в един клас, също и кондукторът, дето живее на една улица с баба, още няколко пътници, нейни приятели, и няколко други, които не са й приятели, но се поздравяват с нея, като се срещнат, и всеки знае как се казва другият. Всички се чудеха колко съм пораснала и как вече мога сама да пътувам за къщи. Само една жена изтърси на баба, че била луда да ме пуска. Аз мисля, че тя е луда. Жената, де, не баба. И точно тази, лудата, седна до мен! За щастие, слезе в някакво село. Питаше ме дали се страхувам. Глупости, сякаш е кой знае какво, баба ме качва на автобуса, а мама и тати ме посрещат на гарата в Белград. Тъй биха могли да изпратят дори Кика с кошницата, в която я пренасяме. Само че баба не обича котките и няма да се съгласи да я гледа. На мое място Кика щеше да мяучи и да дращи в кошницата, пък аз си седя кротко. Онази жена ми каза, че можело да откраднат Кика, както можело да откраднат и мен. Но ето, вече сме в Белград, а никой дори не се и опита. Лудата ме попита какво съм щяла да правя, ако мама и татко не ме посрещнели.

Ще ме посрещнат, много ясно. Макар че татко може да е в командировка. Той все пътува. Но мама не би отишла никъде, щом знае, че пристигам. Щеше да е наистина лошо, ако и тя заминеше някъде. Тогава щеше да се наложи да се върна със същия автобус обратно при баба. А това хич нямаше да ми хареса. Първо на първо, вече ми омръзна да се возя и второ, омръзна ми и да стоя при баба. Моята баба не е като другите. Искам да кажа, не е от тия, дето разрешават всичко на децата. Моята нищо не разрешава. На никого. Тя смята, че татко е супер, защото, като бил малък, никога нищо не му разрешавала, а пък при мама се виждало колко са я глезили като дете. Баба хал хабер си няма. Точно мама яде всичко, а татко – не. Особено от ония, здравословните храни. И не хленчи, като се разболее, и не се гнуси от нищо.

– Ей го и Тозо! С жената! Като младоженци! – неочаквано казва шофьорът. Проследявам погледа му през оградата на автогарата и виждам мама и татко. Знаех си аз, че онази жена е луда. Двамата се целуват и се смеят на нещо. Обаче автобусът продължава.

– Ей! Къде така? – викам.
– Входът е от другата страна. Трябва да заобиколим – обяснява кондукторът.
– Ще си имаш братче, малката! – подвиква ми шофьорът и ме гледа, докато върти огромния волан и обръща.

Такова нещо хич не ми трябва. Никакво малко братче. Искам голяма сестра. Не някоя огромна. Ами същата като мен. Само че това е невъзможно. Всички деца са първо малки. Приятелката ми Теа има малко братче. То е най-досадното същество на света. Надявам се родителите ми да са забелязали. Макар че напоследък вършат странни неща. Например продали са апартамента. Баба ми каза.

Автобусът влиза в паркинга на гарата. Мама и тати ми махат. Махам и аз и гледам плоския корем на мама. Слава богу, не е бременна!"

На книжния пазар от 11 август 2014 година

Обем: 200 стр

Корична цена: 12 лв

Издателство: Колибри