Разкази за София на живо

На 1 септември 2014 г. излиза сборникът с кратки градски разкази „#НаЖивоОтСофия“, дело на Александър Шпатов – едно от най-често спряганите имена на новата българска литературна сцена. Съдържа 20 ударни софийски разказа, писани от Шпатов през последните три години.

През тях – уверява ни авторът – човек ще може да изживее София както никога досега. Освен на български, през октомври сборникът ще излезе и на английски език, за да могат и чуждестранните посетители на столицата да я прочетат през очите на хората, живеещи тук.

Екипът на „Колибри“ подготвя и смартфон приложение, разработено въз основа на култовия текст Да изживееш този град, включен и като въведение към сборника. Всеки, посетил местата от списъка, ще може да се отбелязва чрез приложението. При събрани достатъчен брой локации, потребителят ще получи възможността да си свали електронните версии на книгата безплатно.

В рамките на Празниците на изкуствата Аполония 2014 в Созопол, на 2 септември от 20 ч. в Художествената галерия в Стария град, ще се състои предпремиерата на „#НаЖивоОтСофия“ в присъствието на автора.

Поради многото разкази за селото в българската литература, винаги се налага да се направи уточнение, когато става дума за кратки градски. Е, тези са точно такива – категорично софийски, писани на живо, за да се изживее този град както никога досега. Все едно центрираш Google Earth върху София и приближаваш докъдето си поискаш (пейка пред Народния, блок в „Младост“, дупка в Жълтите павета) или пък се отдалечаваш (до България като цяло, до островите на сентинелците в Бенгалския залив, че и още по-далеч в пространството и скречовете на времето). Защото един град може да се разкаже най-добре именно в сборник с разкази. Особено когато техният автор е Александър Шпатов – едно от най-свежите имена в новата ни литература.

Усещане за град, ловка картография през нови езици и мрежи. В това ни въвличат историите на Александър Шпатов. Най-хубавите от тях като Път с жълти павета, Панелната църква, Влъхвите от Изток се возят само с ОК Супертранс и други, смесват с лекота фикция и реалност, градски легенди и репортаж, движат се край Петте кьошета, Народния, „Младост“ 2... Градът, разбира се, е София. Такава, каквато бихме искали да я прочетем. Град с истории. И с легенда.
Георги Господинов

Проектът е финансиран от Столична програма „Култура“ на Столична община за 2014 г. и се реализира в подкрепа на кандидатурата на София и Югозападен район за Европейска столица на културата – 2019 г.

Александър Шпатов е роден в Окръжна болница през 1985 г. Учил в „Младост“ (Американския колеж) и Северното крило на Ректората (ЮФ). Живее зад Орлов мост. Пътува често, но винаги няма търпение да се върне. Работи точно над гръмналия миналата година китайски ресторант и може би именно затова собственоръчно го възстановява за един от разказите в „#НаЖивоОтСофия“. Първия си сборник, „Бележки под линия“, издава едва на 20. Следват „Разкази под линия“ (2008) и „Календар с разкази“ (2011). Форбс България го включват в класацията си „30 под 30“ за 2014, но това е по-скоро въпрос на връзки.

Откъс:

ПРИНЦЕСИ ОТ СЛАВЕЙКОВ
След десет пропуснати тя най-после връща обаждането и сред шума от асансьора директно зачита есемеса от 5:30 сутринта:
– Имаш ли кайма у вас? Спешно е. С пет удивителни. Какво става? Кажи ми, че е някакъв autocorrect.
– Не е. Точно това имах предвид.
– Кайма? Шунка викаше на тревата, ама кайма – за пръв път чувам. Искам да кажа... представи си, ако аз ти пратя такъв есемес в пет сутринта...
– Мога да си представя. Ако си беше вдигнала телефона, сигурно щях и по-добре да ти го обясня...
– Само не ми казвай, че си почнал да друсаш, моля те, спести ми поне това. За наливането ти знам, вече свикнах да си изключвам телефона вечер, ама все пак – има си някакви граници.
– Извинявай, но наистина беше спешно и наистина ми трябваше кайма. Както и да е, няма значение. Вече е късно.
– Направо си е рано, мен ако питаш. Тъкмо извеждам кучето.
– Чух го, още лае, като слезе на партера... Ха-ха, всъщност именно за него си говорих с Ванката днеска.
– С кого?
– С Ванката от Петък, той беше на смяна и нали знаеш – като поприключат с поръчките и още не са затворили – идва най-добрият час да си разлафиш.
– Пиянски изпълнения. После нищо не помниш. Нагледала съм се.
– Зависи.
– Въобще не зависи. Както и да е, какво си говорихте за Лиза?
– Ха-ха, малко е дълго. Ако искаш да те набера, да не те набутвам. Още си ми в безплатните.
– Няма проблем.
– Еми виж, ние с Ванката това и друг път сме си го лафили. Цяла вечер опитвах да заграждам едно момиче, даже тръгнах към тях да я изпращам...
– Да заграждаш, това ли е думата?
– Това е.
– Еми ако това е думата, не знам защо си мислиш, че може нещо да се получи.
– Именно, точно това си говорихме – никакъв шанс да си намериш свестно момиче по тая схема. В случая още по-малко, защото уж един час си говорим и всичко е окей, а накрая, като я задърпах към таксито...
– Задърпах?
– Добре де, като й предложих да се качим заедно, изведнъж ми вика, че си имала приятел. Обаче на мен в тия схеми въобще не ми се влизаше, само я попитах още веднъж дали е сигурна, че си има приятел, тя каза, че била сто процента сигурна и така – оставих я да се качи сама. И направо обратно в Петък да затапя с едно малко. А Ванката супермного се учуди, щото си мислел, че съм се уредил или там както трябва да се каже, ама като му обясних как мацката изведнъж се присетила за приятеля си, и той точно това ми вика като теб – с тоя начин на живот, това е положението. Друго не можеш да очакваш. Аз толкова пъти ми се е случвало, вика, докато приключим с бара, докато приберем, докато пуснем алармата, и излизам навънка – слънцето вече се вдигнало, хората ги гледаш чакат тролея за работа, а като минеш през парка – навсякъде мацки с кучета. И аз т'ва съм се замислял: ти какво общо можеш да имаш с такава мацка, дето си разхожда кучето, а ти още не си си легнал? Нищо. Щото тя може и да излиза в петък и събота, ама си има едно наум – утре ще разхожда куче. Разбираш ли? И аз му викам прав си, абсолютно си прав, Ванка, ето, викам, аз например... – и си му разказах за Лиза, ха-ха.
– За Лиза?
– Така де, естествено, че за теб. Мегасподелянката с Ванката направихме, ама то барът си предразполага, особено като до преди час е било лудница, а изведнъж е останало само музичка за фонче и празни чаши за прибиране. То и той, разбира се, е имал подобни истории... Така че добре разлафихме, ха-ха. Както и да е, после ме прихвана вече пиянският глад и му викам сори, Ванка, ще цепя към Мимас. Обаче в Мимас дюнерът беше свършил, само хамбургери можем да ти направим, викат, ама аз, знаеш, не си падам много по техните хамбургери, щото ми се разпадат в ръцете, и затова се пуснах към Сандвичите на Славейков. Страшно много ми се приядоха принцеси, там ги правят страшни, знаеш. И отивам аз и го гледам онзи, пича, дето от десет години само на нощна бачка.
– Онзи високият ли? Дето се майтапихме, че толкова мъртвопияни са му минали пред очите, че пази компромати за половин София, той ли?
– Точно той. Ама не е мръднал – същите сенки под очите, същата прическа, същият поглед. Само те пита какво искаш, и толкова. И аз му викам една принцеса да ми направиш, ама истинска да ми я направиш, че супермного ми се е дояло; разкарвам се дотук да не ти казвам откъде. И си мисля ей т'ва е, тоя път може пък да разлафим, докато я чакаме принцесата, днеска и без това ми е тръгнало... Ама онзи мълчи. Само изважда от хладилника хлебчето със суровата кайма, слага я в печката със зомбираните си движения, завърта ключа и това е. Нито дума. Обаче аз, не знам какво ми стана, ама му викам: Човече, от десет години те знам, една дума не сме си обелили. А онзи – ама съвсем спокойно: Какво искаш да ти кажа? Нямам представа, викам. Нещо. Каквото и да е. Ето, казвам, защо например се казва принцеса, имаш ли представа? Не знам. Само това ми вика: Не знам. Ама пак така сериозно ми го казва – нито да се засмееш, нито да измислиш как да продължиш. И аз, не знам какво ми стана, ама не се спирам: Добре де, ти поне замислял ли си се? Това е суперканибалско всъщност. Идва ти някой чужденец на гости, цял ден го водиш по София, вечерта разцъквате по баровете и накрая: А сега за десерт ела да изядем една принцеса. Ти представяш ли си какво ще си помисли? И онзи сигурно пак щеше да каже не знам, ама точно тогава влязоха още двама пича за по джоб с три салати и той се хвана с тях. И докато ги стопли хлебчетата на тоста, докато им сложи салатите, и тя и моята принцеса вече беше станала. Чубрица? Майонеза или кетчуп?, пита ме пак мене, ама аз, нали вече се бях почнал и му викам не бе човече, искам истинска принцеса, толкова ли е трудно?
– Какво значи истинска? Да не си почнал и ти с тия хотели за един час?
– И той първо това каза: Истинските, пич – в бар Париж. Тука са само от кайма. Обаче аз му обяснявам, че говоря сериозно – за истинска, реална принцеса му говоря. Викам му малко преди да дойда тука с един приятел барман точно за това си лафихме. Всички момичета като малки искат да станат принцеси, а като пораснат – стават точно обратното.
– Кое е обратното? – едва се чува в телефона, заглушено от внезапен лай. – Извинявайте, разгонена е...
– Моля?
– Нищо, тук на Лиза непрекъснато й се нахвърлят. Много ми е кокетна.
– И аз за това говорех.
– Моля ти се. Точно ти нямаш право, мисля...
– Ха-ха, разбира се, да.
– И какво стана в крайна сметка, изтръпна ми ръката да го държа тоя телефон.
– Ами какво стана – пичът изведнъж се разговори. Не можех да повярвам. За първи път! Истинска, ама истинска принцеса ли искаш? Викам му да, нали всеки това иска. А онзи включи на пета и въобще не можех да го спра: Значи, гледай сега, ми вика, в строгия смисъл на думата това въобще не е оферта. Принцесата по определение означава дъщеря на действащ монарх, по възможност първородната. На теб обаче ти трябва да не е женена, защото, нали за това е целият зор по приказките – вдигате сватба и гепваш веднага половината царство. Така е, викам му, и после всички заживяват щастливо. Кой не го иска... А онзи: еми, пич, към днешна дата – 26 септември 2013 г., доколкото Гугъл може да бъде прав, изборът на практика се свежда само до една – дъщерята на Великия херцог Анри Люксембургски, Александра, която е и единствената бяла действаща принцеса според тези критерии. Впрочем тя почти става, като й гледах снимката в Уикипедия, а и е точно като за теб – набор '91. Доколко е възможно е друг въпрос, ако бях такъв магьосник, надали щях да се сцепвам от нощни смени да ти продавам сандвичи. Както и да е, вика ми, ама като робот вече ги изстрелваше думите, след Александра водите стават вече много дълбоки – като се почне от седемнайсетгодишната Иман от Йордания и техни височества Азема и Фадзила от Бруней, мине се през арабските хареми, където немюсюлмани никога няма да пристъпят, и накрая се стигне до шестте пълнолетни дворцови особи на краля осеменител на Свазиленд и тонгоанската принцеса ЛатуфийпекаТуку'ахо. Името говори само. Това са ти принцесите, които са свободни. Всички останали, които не са женени (включително и белгийските, холандските, датските и японската), са все още малолетни. Там трудно ще можеш да се включиш, без да трябва да ги лежиш. Сега, ако разширим дефиницията...
– Само секунда, че адски ми изтръпна ръката да го държа тоя телефон... Така... слушам те отново. Какво ми разказваше... ако разширил дефиницията?
– Ако я разширим, вика, можем да включим всичките неженени аристократки, не само дъщерите на монарха. В този случай можеш да разчиташ на доста повече европейки, но както сам знаеш, заради вековните врътки между три-четири фамилии не следва да се надяваш на кой знае какво (освен на все по-бързо развиващата се пренатална диагностика). И тогава да се чудиш, вика ми – и то съвсем не без основание, – защо всички искат да си намерят принцеса? Причината е само и единствено в устойчивостта на представите, които си създаваме. Ей т'ва като ми го каза, направо ми смачка мозъка, честна дума. Нали се сещаш, вика, как децата рисуват къщички с червен покрив, димящ комин, дървена оградка, колибка за кучето и т. н., а реално всички тука живеят по блокове... И продължава: Оттам идва всичко – едно време как са живели хората, за обикновените говоря, не за аристократите? Живели са в коптори – без топла вода, без канализация, без образование, само с една-две дрехи от чеиза и това е. Не са ги бръснели за слива. Никакви права, нищо... Докато принцесите са били друга работа. Хранели са се редовно, къпели са се, когато си поискат, спели са в удобни легла, можели са да четат и да пишат, уважавали са ги, а бе сещаш се за какво говоря. Сега де факто почти всички момичета почти навсякъде, където се разказват приказки за принцеси, живеят именно такъв живот. Разликата е единствено в липсата на титла. Та ако говорим за такава принцеса – добро, възпитано и красиво момиче, – мога да ти помогна. А аз (след като спрях да се пуля) му викам: Това е, човече, повече не мога и да искам. Какво трябва да направя? Той: много е просто, вика. Ще ти направя една специална принцеса, ти само трябва да донесеш продуктите. Даваш я на което си избереш момиче, което мине оттук, тя си хапва от нея и става твоя. Завинаги. А нали се сещаш – тука е центърът на София, точно до Славейков, нямаш представа колко свестни момичета минават на ден...
– Само такъв като тебе може да се върже на такива глупости..
– И аз това го питах – връзвало ли е някога. А той само се засмя: Естествено, вика, да не мислиш, че си първият, който ми идва тука за „истински“ принцеси. Да не мислиш, че само ти си се сетил? И после съвсем делово: имаш два часа да намериш продуктите.
– И ти, вместо да отидеш до първия денонощен, ми звъниш за кайма, така ли?
– Еми оказа сe, че не било толкова просто. За да върже, ми вика, хлябът трябва да го вземеш от първата суперкрасива мацка, с която се запознаеш. Иначе нищо няма да стане. И аз какво да направя, казвам му споко, немаш грижи и излизам да я търся мацката. Обаче улицата празна, жива душа няма, камо ли мацки. Викам си: Къде може да има наблизо по това време? Само за БИАД се сетих – по това време няма къде другаде. Цепя по Раковска, свивам после по Гурко, тръгвам да влизам, обаче охраната: Не можем да те пуснем, викат, по къси панталони не може. Дрескод ми имали те, представяш ли си? Аз се опитвам да им обясня, че ми е суперважно, ама на мен от хиляда километра ми личи, че не слушам чалга, никакъв шанс. И точно в този момент гледам отвътре излиза някаква мацка, гледа си в телефона и си върви пеша. Аз след нея: така и така, обяснявам й, трябва да купя хляб от теб, суперважно ми е. Тя естествено въобще не зацепва, обаче ми вика накрая: Ти си сладък, харесваш ми. Така че, ако е само това с хляба нямаш грижи, знам един денонощен към нас, само трябва да ми платиш таксито. И отидохме, взехме го хляба, закарах я до тях и му го донесох на онзи. А пичът вика – четирийсет минути дотук, добре се движим, идва ред на кашкавала. Кашкавалът, вика, трябва да го вземеш от най-грозното момиче, с което си бил.
– Което е?
– Няма значение. Само за booty call я ползвах тука тия месеци.
– Booty call? Истински джентълмен.
– Ха-ха, мерси. Както и да е де – хванах такси и директно при нея в Белите брези. Нямаше какво да й звъня да я питам къде е, ние за тоя booty call се бяхме разбрали. Звъннах й направо пред входа и тя: Качвай се, ама да знаеш че нямам време да се обличам. Оставям отворено. Хващам асансьора, влизам горе у тях и вместо при нея – директно в кухнята. Отварям хладилника. Ровя. Няма кашкавал. Само една бучка пармезан. Викам си кашкавал, пармезан, все е сирене. Става значи. И точно си го слагам в джоба, и онази влиза. Само по прашки. И ми вика ти луд ли си? Има къде да бъркаш, защо ми ровиш по хладилника?
– И ти какво й каза, много ми е интересно.
– Истината, как какво!
– И за кашкавала ли?
– Естествено. Джентълменът не лъже, ха-ха. И без това трябваше да я разкарам. А и бях казал на бакшиша да ме чака долу, че иначе нямаше да ми стигне времето. И така – остана само каймата от тебе. Още в таксито ти звънях, писах есемеси, пак звънях, ама, както знаеш – без резултат. И се връщам при пича и му викам: няма как да се свържа, тя вече си изключва звука вечер, а и до тях няма смисъл да ходя – домофонът не работи. А пичът ме поглежда вече някак по-приятелски: Добре де, може и да не е най-такавата, може да е някоя от следващите. И тъкмо да му кажа, че няма следващи, но си викам я по-добре да го метна, той няма как да знае. Окей, сега звъня, казвам му. И се правя, че говоря там нещо, омайвам, смея се, а бе голям актьор, даже уж запуших слушалката да го питам кайма за кюфтета дали се брои, щото тя само такава имала. Той отговаря, че не било проблем. И така – взех шестица кюфтета от същия денонощен като хляба, занесох му ги, гледам си часовника, бях сцепил секундата, обаче онзи само ме погледна със сенките си под очите: Съжалявам, тия номера не минават.
– Ето, казах ти – през цялото време те е бъзикал.
– И аз това му казах: Защо да те лъжа, човече, наистина ги взех от тая мацка. А той: Досега толкова подобни принцеси съм правил, вика, и знам само едно – ако наистина си отишъл при такова момиче за кайма, сто процента щеше да я доведеш после тука. А аз пак се опитвам да го метна нещо. Че било на работа момичето, че офисът й бил супердалече, че имала да разхожда куче първо, ама онзи вика: Съжалявам – времето свърши, не може вече да стане принцесата...
– Не е вярно – прекъсва го тя.
– Моля?
– Имам кайма, казвам – гласът й отново е топъл. – Може да стане.
P. S. Рецепта за истински принцеси: Намазвате 2 бр. филии с тънък пласт кайма. Настъргвате обилно кашкавал. Включвате печката. Слагате филиите вътре. Докато чакате да станат, отивате в другата стая за по кафе, имате толкова много да си казвате. Нито пиете кафето, нито говорите.
Докато сте заедно, принцесите прегарят.

На книжния пазар от 1 септември 2014 г.
Обем: 176 стр.
Издателство: „Колибри“
Корична цена: 12 лв.

Прочетете още:

• Захари Карабашлиев – „Симетрия“ – сборник с разкази
• „Пред прага на храма“ – разкази от Стефан Бонев
• Трънските разкази на Петър Делчев