Една грешка променя всичко... Кошмарът тепърва започва

„Пепеляшките“ е дебютната книга на шведската писателка Кристина Улсон. До момента романът е преведен на английски, немски, френски и испански език и са продадени над 70 000 екземпляра. Книгата е първата от поредицата за следователя Фредрика Бергман. През 2010 г. и 2011 г. следващите два романа от поредицата – The Daisy и Guardian Angels, са номинирани в категорията „Най-добър криминален роман на годината“ от Шведската Академия за криминална литература. Филмовите права за „Пепеляшките“, The Daisy и Guardian Angels са продадени на една от най-големите продуцентски компании в Скандинавия, а правата за книгите – в повече от 15 страни. През 2010 г. Кристина Улсон е отличена с наградата Stabilo за „Най-добър криминален автор в Южна Швеция“.

Криминалният роман „Пепеляшките“ изследва най-тъмните страни на човека. Кристина Улсон насочва вниманието на читателя към психологията на насилието. Писателката се впуска в тежкия свят на престъпленията с история за мъж, твърдо решен жестоко да отмъсти на някога съгрешили майки чрез техните невинни деца. Следователите бързо разбират, че си имат работа с психопат, чиито мотиви са толкова неясни, колкото са ужасни и методите му.

Шестгодишната Лилиан изчезва от влака между Гьотеборг и Стокхолм точно когато спира на Централна гара в столицата. Комбинацията от малшанс, разсейване и прецизното планиране на непоколебим похитител са причината момиченцето да потъне в дън земя. Заподозрян е бащата на Лилиан, известен със склонността си към насилие. Полицията впряга веднага всичките си ресурси, за да открие момичето и да накаже извършителя.

Легендарният комисар Алекс Рехт поема полицейското разследване. Негови помощници са енергичният инспектор Педер Рюд и цивилният следовател Фредрика Бергман, чиято детска мечта да стане цигуларка в действителност й отрежда съвсем друга кариера. Надеждата на полицията, че скоро ще открие детето живо и здраво и ще арестува бащата се превръща в илюзия, когато медицинска сестра и лекар от Спешното отделение на болницата в Умео откриват трупа на дете, захвърлен на тротоара пред болницата, с надпис „отхвърлено“ на челото. „Греховете на майките бяха причина за смъртта на децата.“ Но защо? Какви са тези грехове? Защо невинно дете плаща за постъпките на майка си?

„Пепеляшките“ е завладяващ криминален роман, в който напрежението и ужасът приковават вниманието на читателя от първата до последната страница. Като експерт по борба с тероризма в ОССЕ във Виена Кристина Улсон използва професионалните си познания, за да засили ефекта на този блестящ дебют. Авторката създава вълнуваща сюжетна линия, наситена с обрати, в която преплита редица съдби, минало и настояще.

За Кристина Улсон

Кристина Улсон е родена през 1979 г. в Кристианстад, Швеция. „Пепеляшките“ е дебютният й роман. Книгата е първа от поредица, последвана от „The Daisy“ и „Guardian Angels“, които се превръщат в световни бестселъри.

Писателската професия не е единствена за авторката. Тя е работила като дипломат в Министерството на външните работи, като анализатор във Военната академия, анализатор в Тайните служби и аташе в Багдад. Автор е на редица научни трудове на външнополитическа тематика. От януари 2011 г. Кристина е експерт по борба с тероризма в ОССЕ във Виена. Така тя е на крачка да осъществи детската си мечта: да бъде едновременно агент на ЦРУ и писател.

През 2010 г. Кристина Улсон е отличена с наградата Stabilo за „Най-добър криминален автор в Южна Швеция“.

В момента писателката живее във Виена, Австрия.

Откъс:

Част I

Заблудата

Понеделник

Оставеше ли мислите да се реят свободно, незнайно защо, винаги се сещаше за болничния картон. Най-вече през нощта. Лежеше, без да помръдва, в леглото, и се взираше в тавана, по който лазеше една муха. Мракът и почивката му действаха зле. Сякаш оставаше напълно беззащитен, щом слънцето се скриеше и умората и тъмнината се прокраднеха и го обгърнеха. Беззащитността се възправяше срещу цялото му същество. Голяма част от живота си беше прекарал нащрек, винаги готов. Макар и да бе тренирал с години, все му се струваше ужасно трудно да почива с изострено внимание. Готовността изискваше бдителност. Свикнал беше да не спи. Свикнал беше да не се поддава на умората, която се трупаше в тялото му, когато го лишаваше от сън. Даваше си сметка, че отдавна не се е будил разплакан нощем. Спомените отдавна не го нараняваха и обезкуражаваха. Стигнал беше далеч в стремежа си към покой. И все пак. Ако истински затвореше очи, обгърнат от пълна тишина, можеше да я види пред себе си.
Огромното й туловище се изтръгваше от мрака на сенките и се заклатушкваше към него. Бавно, бавно, както винаги. Все още му се повдигаше от спомена за миризмата й. Отблъскваща, сладникава, прашасала. Задушаваща. Като миризмата на книгите в библиотеката. Можеше да чуе и съскащия й глас:
– Ах, ти, инат несретнико! Уродливи нещастнико! Сграбчваше го и го стискаше здраво. Болката и наказанието винаги следваха проклятията. Както и огънят. Части от тялото му пазеха жив спомена за него. Обичаше да глади с пръст белега, съзнавайки, че е оцелял. Като малък предполагаше, че наказанието се дължи на вечно допуснатите грешки. Затова, по детски логично, се опитваше да постъпва правилно. Отчаяно и упорито. И въпреки това винаги грешеше.
Като голям започна да разбира. „Правилното“ просто не съществуваше. Не го наказваше само заради грешките, а заради самия него, заради това, че го имаше. Че съществуваше. Ако го нямаше, Тя щеше да бъде жива. – Не трябваше да се раждаш! – ревеше право в лицето му. – Ти си зло, зло, зло! Последвалият плач, този след огъня, винаги трябваше да бъде тих. Тих, тих, така че да не го чуе. Защото иначе винаги се връщаше. Винаги.
Спомняше си, че обвинението дълго бе предизвиквало чувство на безпокойство. Как щеше да се примири с това, в което го обвиняваше Тя? Как би могъл да поправи стореното, да изкупи греха си?
Болничният картон. Посети болницата, в която Я лекуваха, и прочете картона й. Най-вече за да получи представа за мащаба на престъплението си. Вече беше пълнолетен. Пълнолетен, но завинаги белязан от чувството за вина поради лошите си постъпки. Написаното в картона обаче твърде неочаквано го превърна от виновен в невинен. Олекна му. Набра сили. Взе се в ръце. Заживя нов живот. Нови важни въпроси зачакаха отговор. Вече не се питаше как да се реваншира пред някого, а как някой да се реваншира пред него.
Лежеше в тъмнината, усмихваше се леко и гледаше новата кукла, която бе избрал. Вярваше – никога не беше сигурен, но вярваше, – че тя ще издържи по-дълго от останалите. Само трябваше да се научи да се справя с миналото си, както бе направил той. Всичко, от което се нуждаеше тя, беше една сигурна ръка, неговата сигурна ръка. И много, много любов. Неговата напълно специална и всеотдайна любов.
Внимателно погали гърба й. По погрешка или навярно защото не виждаше раните, които й беше причинил, той докосна точно една от най-пресните синини. Беше се възцарила на рамото й като малко тъмно езеро. Тя се сепна в съня си и се обърна към него. Гледаше с празни от страх очи, никога не знаеше какво я очаква, щом падне мракът. – Време е, Кукло. Започваме. Нежното й лице се разтвори в красива, сънлива усмивка. – Започваме утре – прошепна той. После се претъркули по гръб и отново прикова поглед към мухата на тавана. Буден и нащрек. Без покой.

Вторник

Точно в средата на лятото, когато нямаше намерение да спре да вали, изчезна първото дете. Беше вторник; странен ден, който би могъл да премине не по-различно от всички останали, но в крайна сметка щеше да се запомни като променил завинаги живота на някои хора.
Хенри Линдгрен беше един от тях. В третия вторник на юли Хенри обслужваше извънредно експресния влак от Гьотеборг за Стокхолм. Откакто се помнеше, той работеше като кондуктор в железницата и не знаеше съдбата си в деня, в който щяха да го принудят да се пенсионира. Самотен, какъвто беше, как щеше тогава да прекарва времето си? Може би неговият нюх към детайлите му помогна по-късно да си спомни младата жена, която щеше да изгуби детето си по време на пътуването.
Младата червенокоса жена със зелена ленена риза и сандали, от които стърчаха пръстите на краката й с нокти, лакирани в синьо. Ако Хенри и жена му имаха дете, може би то щеше да изглежда точно така, защото и косата на жена му беше от червена по-червена. Малкото момиченце на червенокосата обаче изобщо не приличаше на майка си, забеляза Хенри, докато перфорираше билетите им малко след като потеглиха от гьотеборгската гара. Косата на детето беше тъмнокестенява и се стелеше на толкова изящни къдрици, че изглеждаше изкуствена. Стигаше до раменете, падаше напред и сякаш образуваше рамка около малкото личице. Кожата на детето беше по-тъмна от кожата на майката, но очите му бяха големи и сини. Тук-там се виждаха лунички по носа и придаваха на лицето не чак толкова кукленски вид. Хенри й се усмихна, щом стигна до тях. Жената също му се усмихна, но срамежливо. Стори му се изморена. Беше извърнала очи и гледаше през прозореца; с глава – отпусната на гърба на седалката. – Лилиан, събуй си обувките, ако ще си качваш краката – чу жената да казва на детето точно когато той се обърна, за да перфорира билета на следващия пътник. След малко, застанал отново с лице към тях, детето беше изритало лилавите си сандали и сви крака. Сандалите останаха непокътнати дори след изчезването му.
По време на пътуването от Гьотеборг до Стокхолм цареше голям хаос. Повечето пътници бяха посетили втория по големина град, за да видят един от най-големите световни артисти развихрен на „Улеви“ (Името на стадиона в Гьотеборг. – Бел. прев.). После бяха взели предиобедния влак, обслужван от Хенри. Първият проблем се появи в пети вагон, където двама младежи повърнаха на седалките. Оправдаха се с махмурлука от вчерашните събития на стадиона, така че Хенри трябваше да се затича за почистващ препарат и мокри парцали. Почти по същото време две девойки се сбиха в трети вагон. Блондинка обвиняваше брюнетка, че й е откраднала гаджето. Хенри напразно се опита да ги помири, нещата не се успокоиха, докато не подминаха Шьовде. Тогава, най-сетне, всички скандалджии заспаха и кондукторът изпи чаша кафе с Нели, която работеше във вагон-ресторанта. Щом закрачи обратно, той забеляза, че червенокосата и дъщеря й Лилиан също са заспали.
От този момент нататък пътуването доста се успокои, докато не наближиха Стокхолм. Началник-влакът Арвид Мелин направи съобщението малко преди да стигнат до Флемингсберг, на няколко мили (Една шведска миля е равна на 10 км. – Бел. прев.) от столицата. Машинистът беше получил индикация за нередност в сигнализацията в крайния участък към стокхолмската Централна гара и затова щяха да пристигнат с около пет или вероятно десет минути закъснение. Хенри забеляза, че когато влакът спря във Флемингсберг, червенокосата слезе внезапно, сама. Той я наблюдаваше плахо през прозореца от ъгълчето в шести вагон, запазено за персонала. Видя я да прави решителни крачки на перона, към другия край, където имаше по-малко хора. Червенокосата извади нещо от дамската си чанта, навярно мобилен телефон. Кондукторът предположи, че детето все още спи. Поне бе заспало, след като с гръм и трясък подминаха Катринехолм. Хенри въздъхна. Какво, за бога, правеше – седеше и шпионираше красиви жени ли?
Той извърна поглед и започна да решава кръстословица от последния брой на списание „Целогодишно“. Неведнъж щеше да се чуди какво би се случило, ако не бе изпуснал от очи жената на перона. Без значение колко души се опитваха да го убедят, че няма как да знае, че не бива да се укорява. Хенри беше и остана напълно сигурен, че силното му желание да реши една кръстословица е опропастило живота на една млада майка. Нямаше как да поправи стореното.

На книжния пазар от 9 октомври 2014 г.
Превод от шведски: Цвета Добрева
Обем: 412 стр.
Издателство: „Ентусиаст“
ISBN: 978-619-164-135-2
Корична цена: 16 лв.

Прочетете още:

• „Наслада в смъртта“ – Нора Робъртс
• „После“ – Розамънд Лъптън
• „До краен предел“ – Сандра Браун