Любовта като противоотрова на страха

Излязоха от печат нови издания на „Дора Брюдер“ и „Сватбено пътешествие“ (издателство „Колибри“), два романа, представителни за творчеството на Нобеловия лауреат за 2014 г. Патрик Модиано.

„Дора Брюдер“ (превод: Асен Зидаров, стр. 160, цена: 15 лв.) се опитва да разплете нишките на миналото и да го реконструира, а повод за това е изчезването на едно абсолютно непознато на автора момиче. В издирването на петнайсетгодишната еврейка Дора Брюдер разказвачът се опира на документи и факти и остава верен на ключовата тема за отговорността на индивида по време на войната. „Пишейки тази книга, аз отправям призиви като сигнали на фар, но за съжаление се съмнявам, че те ще успеят да осветят нощта. Въпреки това продължавам да се надявам“, пише Модиано.

В „Сватбено пътешествие“ (превод: Румяна Маркова, стр. 176, цена: 15 лв.) Модиано изкусно възкресява и пренарежда спомените за миналото, за да улови самоличността на една жена, прекъснала живота си по необясними причини. Младостта ? сред двусмисления декор на окупиран Париж, любовта като противоотрова на страха, перипетиите на едно загадъчно „сватбено пътешествие“, в което две същества бягат от себе си и от мъгливото си чувство за вина – всичко това е предадено с дистанцирания, колкото пестелив, толкова по-въздействащ стил на големия писател.

Със своите 28 романа, издадени на 36 езика, Патрик Модиано заслужено се нареди сред носителите на Нобелова награда, най-високото литературно отличие. За онези, които познават духа на неговото творчество, мотивацията за този избор звучи съвсем естествено: „за изкуството на паметта, с което изучава най-неуловимите човешки съдби и вдига завесата над света на окупацията“. Постоянният секретар на Шведската академия Петер Енглунд го нарече „Марсел Пруст на нашето време“, а критиката често твърди, че Модиано пише една и съща книга, една безкрайна, хипнотична творба, в която всеки роман е само фрагмент от необхватните селения на човешката памет.

Откъс от „Сватбено пътешествие“:

ЛЯТОТО ПАК ЩЕ ДОЙДЕ, но никога вече горещината няма да бъде така потискаща, нито улиците така безлюдни, както този вторник в Милано. Беше на другия ден след петнайсети август. Оставих куфара си на гардероб и на излизане от гарата се поколебах за момент: слънцето припичаше така жестоко, че бе немислимо да се разхождам из града. Беше пет часът следобед. До влака за Париж оставаха четири часа. Трябваше да намеря някакъв подслон и се насочих към един хотел с внушителна фасада, който бях зърнал отвъд булеварда, на стотина метра от гарата.
Слънцето не проникваше в коридорите от светъл мрамор и в прохладния сумрачен бар човек имаше чувството, че се намира на дъното на кладенец. Днес този бар ми напомня кладенец, а този хотел – огромен бункер, но тогава спокойно си пиех със сламка някаква смесица от наров сироп и портокалов сок.
Слушах приказките на бармана, чието лице се е изличило от паметта ми. Говореше на друг посетител и съм напълно неспособен да опиша как изглеждаше той и как беше облечен. Единственото, което се е запазило в паметта ми, е навикът му да излайва от време на време по едно зловещо „ха“.
Два дни преди това, през нощта срещу август, някаква жена се беше самоубила в хотела. Барманът обясняваше, че телефонирали за линейка, но вече било безполезно. Видял жената същия следобед. Дошла в бара. Била сама. След самоубийството полицията го разпитвала. Не могъл да й съобщи много подробности. Била брюнетка. Управителят на хотела изпитал дълбоко облекчение, защото поради малобройните посетители по това време на годината успели да потулят някак си работата. Тази сутрин вестник „Кориере дела Сера“ публикувал кратко съобщение. Ставало дума за някаква французойка. По каква ли работа е била в Милано, и то през август? Двамата се извърнаха към мен, като че ли очакваха да им отговоря. После барманът ми каза на френски: „Тук не трябва да се идва през август. През август в Милано всичко е затворено“.
Другият го подкрепи, изричайки мрачното си „ха“. И двамата ме изгледаха с укор, за да ми дадат да разбера, че пристигането ми в Милано през август е глупост, дори нещо повече, груба грешка.
– Можете сам да се уверите – ми каза барманът. – Днес в Милано няма нито един отворен магазин.
Седнах в едно от жълтите таксита, паркирани пред хотела. Като разбра по колебанието ми, че съм турист, шофьорът ми предложи да ме закара до Площада на катедралата.
Улиците бяха пусти, магазините затворени. Запитах се дали жената, за която стана дума преди малко, също се бе разхождала из Милано с жълто такси, преди да се върне в хотела и да се самоубие. Едва ли ми е минала тогава през ума мисълта, че гледката на този безлюден град е могла да я подтикне към такова решение. Напротив, ако се замисля как бих могъл да опиша Милано през този ден, в съзнанието ми веднага изникват думите: открит град. Струваше ми се, че градът си е дал кратък отдих, преди отново да бъде погълнат от шума и движението. Убеден бях в това.
По площада пред катедралата се шляеха туристи с каскетчета, а в началото на пасажа „Виторио Емануеле“ светеше една отворена книжарница. Бях единственият посетител и попрегледах някои книги на електрическото осветление. Беше ли идвала и тя тук, в тази книжарница, в навечерието на петнайсети август? Искаше ми се да попитам мъжа, седнал зад бюрото в дъното, при рафтовете с книги за изкуство. Но не знаех нищо определено за нея, освен че е била тъмнокоса французойка.
Помотах се из пасажа „Виторио Емануеле“. Целият живот на Милано се бе приютил тук, за да търси спасение от убийствените слънчеви лъчи: деца, струпали се при търговеца на сладолед, японци и германци, италианци, дошли от Юга, които посещаваха града за пръв път. Ако не бяхме се разминали с три дни, можело е да се срещнем тук с тази жена и тъй като бяхме сънародници, сигурно щяхме да се заприказваме.
Два часа оставаха до влака за Париж. Отново седнах в едно от жълтите таксита, строени в редица на площада, и казах на шофьора името на хотела. Свечеряваше се. Сега, като се замисля, булевардите, парковете, трамваите в този чужд град и горещината, която още повече усилва самотата ви, някак се връзват със самоубийството на онази жена. Но тогава в таксито всичко ми се струваше случайност.
Барманът беше сам. Пак ми сервира смес от наров сироп и портокалов сок.
– Е, какво, уверихте ли се... В Милано магазините не работят...
Поисках да узная дали жената, за която бе казал почтително и претенциозно, че е „сложила край на живота си“, беше живяла дълго в хотела.
– Не, не... Дойде тук три дни преди да сложи край на живота си...
– Откъде идваше?
– От Париж. Отиваше на юг при приятели, на курорт. В Капри... Научих от полицията... Някакъв човек трябва да пристигне утре от Капри, за да уреди формалностите.
„Да уреди формалностите." Какво общо може да има между тези злокобни думи и лазура, подводните пещери и лятното безгрижие на Капри?
– Много красива жена... Седеше там...
Той показа една маса в дъното.
– Сервирах й същото като на вас...
Дойде време за влака. Навън се беше стъмнило, но следобедната горещина не намаляваше. Прекосих булеварда, загледан в монументалната фасада на гарата. В огромната зала прерових всичките си джобове, докато си открия талона за куфара.
Купих си „Кориере дела Сера“. Исках да прочета бележката за случая с жената. Вероятно бе слязла от влака от Париж на същия перон, на който се намирах, и пет дни след нейното пристигане аз щях да пропътувам същото разстояние, но в обратна посока... Що за странно хрумване – да дойде да се самоубие тук, когато са я чакали приятели в Капри... Тази постъпка криеше може би някакъв мотив, но аз нямаше никога да го отгатна.
МИНАЛАТА СЕДМИЦА отново бях в Милано, но само на летището. За разлика от преди осемнайсет години. Да, осемнайсет, преброих ги на пръсти. Този път не взех жълто такси да ме закара до площада пред катедралата и до пасажа „Виторио Емануеле“. Валеше силен юнски дъжд. Само след час щях да се кача на самолета и да се върна обратно в Париж.
Бях транзитен пътник и седях в голяма остъклена зала на миланското летище. Спомних си за деня преди осемнайсет години и за пръв път след толкова време жената, която, както казваше барманът, бе „сложила край на живота си“, започна действително да занимава мислите ми.
Билета до Милано и обратно бях купил съвсем случайно предния ден в една пътническа агенция на улица „Жуфроа“. Вкъщи го скрих на дъното на един куфар заради Анет, жена ми. Избрах този град наслуки сред други три: Виена, Атина и Лисабон. Целта на полета беше без значение. Въпросът бе да избера самолет, който да излети в същия час като самолета за Рио де Жанейро, с който трябваше да пътувам.
Анет, Кавано и Ветзел бяха дошли да ме изпратят. Демонстрираха онази фалшива радост, която често бях забелязвал при заминаването на нашите експедиции. Що се отнася до мен, никога не съм обичал да пътувам, а този ден по-малко от всякога. Искаше ми се да им кажа, че вече сме минали възрастта да упражняваме подобна професия, която няма как да определим освен с остарялото име „изследователска“.
Дали щяхме още дълго време да прожектираме документалните си филми в зала „Плейел“, или в провинциалните киносалони, където ни канеха все по-рядко? Когато бяхме съвсем млади, искахме да подражаваме на по-възрастните, но сега бе твърде късно. Никакви девствени земи не бяха останали вече.
– Веднага да се обадиш, щом пристигнеш в Рио... – каза Ветзел.
Експедицията беше рутинна: щях да снимам поредния си документален филм, озаглавен „По следите на полковник Фосет“. Това беше претекстът, за да мога да заснема няколко села по границата с Мато Гросо. Този път бях решил, че няма да ми видят очите в Бразилия, но не смеех да си призная пред Анет и другите. Нямаше да разберат. А и Анет очакваше заминаването ми, за да остане насаме с Кавано.
– Целуни бразилските ни приятели – поръча Кавано.
Намекваше за снимачния екип, който вече бе заминал и ме очакваше отвъд океана в хотел „Соуза“ в Рио де Жанейро. Щяха още дълго да ме чакат... След четирийсет и осем часа ще се разтревожат и ще позвънят в Париж. Анет ще вдигне слушалката, а Кавано ще долепи ухо до подслушвателя. Изчезнал, да, изпарил се бях.
Също като полковник Фосет. С тази разлика, че се бях изпарил в самото начало на експедицията, което още повече щеше да ги разтревожи, особено след като откриеха, че не бях взел самолета за Рио.
Казах им, че няма нужда да ме изпращат чак до изхода. Огледах малката компания с мисълта, че няма повече да ги видя през живота си. Ветзел и Кавано бяха запазили наперения си вид поради занаята ни, който в действителност не беше истински занаят, а по-скоро начин да задържим детските си мечти. Дълго ли още щяхме да се правим на млади? Махаха ми за довиждане. Анет ме трогна. С нея бяхме на една възраст, а тя се бе превърнала в една от онези леко повехнали датчанки, които ме привличаха, когато бях на двайсет години. Тогава те бяха по-възрастни от мен и покровителствената им нежност ми се нравеше.
Почаках да напуснат чакалнята, за да се отправя към изхода за миланския самолет. Веднага можех да се върна тайно в Париж, но като начало изпитвах нужда да оставя малко разстояние помежду ни.

* * *

Както си седях в салона за транзитни пътници, за миг се изкуших да напусна летището и да тръгна из улиците на Милано по същия маршрут, както тогава. Но нямаше смисъл. Жената бе дошла да умре тук случайно. Трябваше да открия следите й в Париж. По време на обратния полет ме завладя еуфория, каквато не бях изпитвал от времето на първото ми пътуване до тихоокеанските острови на двайсет и пет години. След него бе имало много други пътешествия. Може би несъзнателно подражавах на Стенли, на Саворнян дьо Браза и на Ален Жербо, за чиито подвизи бях чел като дете? Но най-вече поведението ми бе продиктувано от желанието да избягам. Чувствах го в себе си по-силно от всякога. В самолета, който ме връщаше в Париж, имах усещането, че бягам още по-надалече, отколкото ако бях взел другия за Рио.

* * *

Зная много хотели в покрайнините на Париж и бях решил да ги обиколя един по един. Първият, в който наех стая, беше хотел „Додс“ при Порт Доре. Тук нямаше опасност да попадна на Анет. Кавано сигурно я бе отвел в апартамента си на авеню „Дюкен“ след отпътуването ми. Може би все още не беше научила, че съм изчезнал, тъй като никой, дори и Ветзел, не знаеше, че е любовница на Кавано. Телефонът бе звънял напразно у нас, в квартал „Верон“. А после, като са минали няколко дни от медения им месец, в края на краищата вероятно е прескочила до „Верон“, където, предполагам, я е чакала телеграма: „Екипът в Рио силно обезпокоен. Жан не пристигна полета 18. Телефонирайте спешно хотел „Соуза“. Кавано е отишъл при нея във „Верон“, за да сподели тревогата й.
Аз, напротив, съвсем не се чувствам разтревожен. По-скоро лек, много лек. Против това съм да се придават на случилото се драматични нотки: много съм стар вече. Щом ми свършат парите, ще се опитам да се разбера с Анет. Няма да е разумно да звъня вкъщи, тъй като Кавано е там. Все някак ще намеря начин тайно да определя среща на Анет. И да си осигуря мълчанието й. За в бъдеще тя ще има за задача да разубеди всеки, който би тръгнал да ме дири.
Доста ловка е и може да обърка следите, и то да ги обърка така добре, че все едно изобщо не съм съществувал.

* * *

Времето днес е много хубаво при Порт Доре. Но горещината не е така потискаща, нито улиците така безлюдни както през оня ден в Милано преди осемнайсет години. Пред входа на зоопарка отвъд булевард „Су“ и площада с фонтаните се тълпят туристи, други се качват по стъпалата на бившия Колониален музей. Този музей, както и зоопаркът играеха важна роля в живота ни, когато бяхме деца и ги посещавахме – Кавано, Ветзел и аз. Там мечтаехме за далечни страни и за експедиции, откъдето нямаше да се върнем.
И ето ме отново в самото начало. След малко и аз ще си купя билет за зоопарка. След няколко седмици вероятно ще излезе в някой вестник кратко съобщение по повод изчезването на Жан Б. Спазвайки инструкциите ми, Анет ще ги убеди, че съм се изпарил по време на последното ми пътуване в Бразилия. След време ще ме включат в списъка на безследно изчезналите като Фосет и Мофре. Никой никога няма да се сети, че се намирам тук, в крайните парижки квартали, и че това е била целта на пътешествието ми.
Авторите на посмъртни статии си въобразяват, че са в състояние да разгадаят как е протекъл нечий живот. Те нищо не разбират. Преди осемнайсет години, излегнат на кушета във влака, аз прочетох съобщението в „Кориере дела Сера“ и сърцето ми се разтупка: познавах жената, за която ставаше въпрос и която по думите на бармана бе сложила край на живота си. Влакът се забави на миланската гара и бях толкова разстроен, че се питах дали да не сляза и да се върна в хотела, като че ли все още имаше вероятност да я видя пак.
Вестникът бе сбъркал възрастта й. Беше на четирийсет и пет. Наричаха я с моминското й име, въпреки че все още бе омъжена за Риго. Но пък кой можеше да го знае освен самия Риго, аз и чиновниците от Службата по гражданско състояние? Трябваше ли наистина да бъде упрекван някой за грешката, в края на краищата не беше ли по-справедливо да бъде назована с моминското име, което бе носила през първите двайсет години от живота си?

Откъс от „Дора Брюдер“:

МНОГО ВРЕМЕ ТРЯБВА, за да излезе на бял свят потъналото в забвение. В регистрите остават следи, но ние не знаем къде точно са скрити и кои пазачи бдят над тях, както и дали ще се съгласят да ни ги покажат. А може би просто са забравили за съществуването им.
Нужно е малко търпение.
Накрая успях да разбера, че Дора Брюдер и родителите й са живеели в хотела на булевард „Орнано“ още през 1937 и 1938 година. Заемали са стая и кухня на петия етаж, там, където балкон от ковано желязо се вие около двете сгради. На този пети етаж има дузина прозорци. Два или три от тях гледат към булеварда, а другите към края на улица „Ермел“ и зад нея, към улица „Семплон“.
Когато се завърнах в квартала през този майски ден на 1996-а, покритите с ръжда капаци на първите два прозореца към улица „Семплон“ бяха затворени, а пред тях, на балкона, заблязах купчина различни предмети, захвърлени там, изглежда, от доста отдавна.
Две или три години преди войната Дора Брюдер вероятно е била записана в едно от общинските училища в квартала. Изпратих писма до директорите на всичките, като ги молех да проверят дали името й е фигурирало в списъците: „Фердинан-Флокен“ 8, „Ермел“ 20, „Шампионе“ 7, „Клинянкур“ 61.
Получих любезни отговори. Никой от тях не бе открил това име сред имената на учениците отпреди войната. Накрая директорът на бившето девическо училище на „Шампионе“ 69 ми предложи да отида и лично да прегледам списъците. Някой ден ще отида. Но се колебая. Иска ми се още известно време да се надявам, че ще прочета името й в този последен списък. Това е било най-близкото до дома й училище.
Четири години ми бяха необходими, за да открия точната дата на раждането й: 25 февруари 1926 година. И още две, за да разбера къде точно се е родила: Париж, XII район. Но аз съм търпелив. Мога да чакам с часове под дъжда.
Един петък следобед през февруари 1996-а отидох в кметството на XII район, отдел „Гражданско състояние“. Чиновникът – беше млад мъж – ми подаде формуляр, който трябваше да попълня.
Данни на подателя на молбата:
Фамилия Име Адрес
Желая да получа пълно копие от акта за раждане на:
Фамилия – БРЮДЕР Име – ДОРА
Дата на раждане: 25 февруари 1926 година
Подчертайте, ако сте:
Въпросното лице
Баща или майка
Дядо или баба
Син или дъщеря
Съпруг или съпруга
Законен наследник
Както и ако разполагате с пълномощно плюс лична карта на въпросното лице.
Копие от акта за раждане може да бъде издадено единствено на по-горе изброените лица.
Подписах формуляра и му го подадох. След като го провери, той ми каза, че не може да ми издаде пълно копие от акта за раждане – нямах никаква роднинска връзка с лицето.
За миг си помислих, че той е от ония стражи на забвението, призвани да съхраняват някаква срамна тайна, които не позволяват на когото и да било да открие и най-малката следа от съществуването на издирваната от него личност. Но чиновникът изглеждаше доброжелателен. Посъветва ме да поискам специално разрешение от Съдебната палата, булевард „Дю Пале“ 2, отдел „Гражданско състояние“, пети етаж, стая номер 501. От понеделник до петък, между 14 и 16 часа.
Точно когато се готвех да премина през входа на голямата желязна ограда и през централния двор на Съдебната палата, един пазач ми посочи друг вход, малко по-долу: той водеше към църквата „Сент-Шапел“. Между бариерите се виеше опашка от туристи, затова опитах да мина направо през портала, но друг пазач ми заповяда с груб жест да чакам реда си заедно с останалите.
Според правилника в преддверието на палатата посетителите бяха задължени да извадят от джобовете си всички метални предмети. В себе си носех само връзка ключове. Трябваше да я поставя на нещо като транспортна лента и да си я получа обратно от другата страна на стъклена преграда, но тогава не се сетих веднага какво да направя. В резултат на колебанието ми трети пазач ми направи забележка. Дали беше от жандармерията? Или пък полицай? Трябваше ли също да му дам връзките на обувките си, колана и портфейла си, както при влизането в затвор?
Пресякох някакъв вътрешен двор, поех по един коридор и се озовах в много широко фоайе, където се разминаваха мъже и жени с черни чанти в ръка. Някои от тях носеха адвокатски тоги. Не посмях да ги попитам как да стигна до стълбище номер 5.
Един седнал зад масата си пазач ми посочи срещуположния край на фоайето. Оттам проникнах в безлюдно помещение, чиито еркерни прозорци пропускаха сивкава светлина. Обиколих го цялото, но така и не открих стълбище номер 5. Обхвана ме чувство на паника и обърканост като в лошите сънища, когато не успяваме да стигнем до някоя гара, а времето напредва и рискуваме да изпуснем влака.
Имах подобно преживяване двайсет години по-рано. Бях научил, че баща ми е приет за лечение в болницата „Питие-Салпетриер“. Не бях го виждал от края на юношеските ми години. Реших да го посетя, без да го предупредя.
Спомням си как часове наред го търсих из огромната болница. Влизах в много стари сгради, в общи спални помещения с наредени едно до друго легла, разпитвах сестрите, които ми даваха противоречиви сведения. Накрая, след като безброй пъти минах покрай величествената църква и покрай нереалните групи от сгради, останали непроменени от XVIII век насам, започнах да се съмнявам в съществуването на баща си. Обстановката ми напомняше за Манон Леско и за времето, когато на това място се е намирал затвор със зловещото име „Главна болница“ – тук са държали проститутките, преди да ги депортират в Луизиана. Бродих из павираните дворове, докато се стъмни. Не намерих баща ми. И никога повече не го видях.
Най-накрая открих стълбище номер 5. Изкачих етажите. Имаше много канцеларии. Посочиха ми номер 501. Жена с къси коси и безразличен вид ме попита какво желая.
Обясни ми сухо, че за да получа копие от акта за раждане, трябвало да подам молба до господин прокурора на републиката, Върховна прокуратура на Париж, „Ке-дез-Орфевр“ 14, отдел III-Б.
След три седмици получих отговор.
На двайсет и пети февруари, хиляда деветстотин двайсет и шеста година, в двайсет и един часа и десет минути на улица „Сантер“ № 15 се роди Дора, дете от женски пол, от баща Ернест Брюдер, роден във Виена (Австрия) на двайсет и първи май хиляда осемстотин деветдесет и девета година, общ работник, и майка Сесил Брюдер, родена в Будапеща (Унгария) на седемнайсети април хиляда деветстотин и седма година, домакиня, негова съпруга. Родителите живеят в Севран (Сен-е-Оаз), на булевард „Лиежар“ № 2. Настоящият документ е издаден на двайсет и седми февруари хиляда деветстотин двайсет и шеста година, в петнайсет часа и трийсет минути, въз основа на свидетелството на Гаспар Мейер, седемдесет и три годишен, живеещ и работещ на улица „Пикпюс“ № 76, който е присъствал на раждането и който след прочитането го подписа заедно с Нас, Огюст Гийом Рози, помощник-кмет на Дванайсети район на Париж.
Улица „Сантер“ 15 е адресът на болницата „Ротшилд“. По същото време в родилното отделение са се появили на бял свят много деца от бедни еврейски семейства, емигрирали във Франция. Изглежда, че Ернест Брюдер не е можал да се освободи от работа, за да свидетелства лично за раждането на дъщеря си в този четвъртък, 25 февруари 1926 година, в кметството на XII район. Може би в някой регистър биха могли да се намерят сведения за Гаспар Мейер, който е подписал акта за раждане. Улица „Пикпюс“ № 76, където той е „живеел и работил“, бе адресът на приюта „Ротшилд“ за старци и бедняци.
През тази зима на 1926 година следите на Дора Брюдер и на родителите й се губят някъде в североизточните предградия, на бреговете на канала Урк. Един ден ще отида в Севран, но се страхувам, че и там, като във всички останали предградия, къщите и улиците са се променили. Ето имената на няколко заведения и на хора, живели по онова време на улица „Лиежар“: „Трианон дьо Френвил“ на номер 24. Това кафене ли е било? Или кино? На номер 31 са били „Избите на Ил дьо Франс“. Някой си доктор Жоран е живеел на номер 9, а Плател, аптекар, на номер 30.
Улица „Лиежар“, на която са живеели родителите на Дора, беше част от населено място, включващо общините Севран, ЛивриГаргар и Олне-су-Боа и наречено Френвил.
Кварталът се появил около завода за спирачки „Уестингхаус“, открит в началото на века. Работнически квартал. Опитал се да си извоюва общинска автономия през трийсетте години, но безуспешно. След което продължил да бъде зависим от трите съседни общини. Притежавал все пак своя собствена гара: Френвил.
През зимата на 1926 година Ернест Брюдер, бащата на Дора, сигурно е бил общ работник в спирачния завод „Уестингхаус“.

Прочетете още:

• „Аз обичам Париж“ – Линдзи Келк
• „Знахар“ – Тадеуш Доленга-Мостович
• „Първа равносметка след апокалипсиса“ – Фредерик Бегбеде