Из улиците на Копенхаген и сред богатите и привилегированите

Комисар Карл Мьорк завежда Специален отдел „Q“, създаден с амбициозната цел да се справи с натрупаните през годините случаи, неразрешени от датската полиция. Във втората част от серията на Юси Адлер-Улсен комисарят се изправя пред убийството на брат и сестра отпреди двайсет години. Папката мистериозно попада най-отгоре на купчината върху бюрото на Мьорк, въпреки че в затвора лежи човек, признал, че е убил Лисбет и Сьорен Йоргенсен.

Комисарят и загадъчният му асистент Хафез ал-Асад започват да разнищват обстоятелствата около случилото се и става ясно, че нещо не е съвсем наред с разследването от 1987-а. Изглежда, че извършителите на бруталното престъпление са все още на свобода...

В центъра на „Убийци на фазани“ стои банда, състояща се от шестима ученици в елитен пансион. Сега, двайсет години по-късно, трима от тях са милионери и видни имена в областта си, един е направил самопризнание и излежава присъдата си. Едно от момичетата загубило живота си в странен инцидент, а другото – Кими – държи ключа към разкриването на случая.

Макар че животът на богаташката дъщеря Кими е бил постлан с възможности, тя се е научила да живее на улицата, да променя личността и външността си, да се крие умело от полицията и от бившите си съученици. Тя знае, че притежава силата да срине привидната им сигурност, но тази сила застрашава живота й. Дали Карл Мьорк ще успее да стигне пръв до нея?

„Убийци на фазани“ е забързан, мрачен трилър, който пренася читателя на Старите приятели разчитат парите и лоялността един към друг да ги опазят, но докато Кими е жива и Отдел „Q“ рови из миналото, бъдещето е неясно...

Юси Адлер-Улсен решава изцяло да се отдаде на писането чак на 47 години – преди това е минал през множество сфери, натрупал е огромен опит и идеи. Роден в семейството на виден сексолог и психиатър, Юси дълго търси своето поприще. Следва осем години – медицина, социология, политология, киноизкуство. Свири на китара в няколко датски рок групи, композира песни, работи като редактор и стига до директор на издателство, след което основава свое издателство, работи като мениджър в различни компании, занимава се с енергийна ефективност и недвижими имоти. И така до 1995 г., когато сяда да напише първия си криминален роман.

Юси Адлер-Улсен се е утвърдил като най-успешният датски криминален автор, а звездата му изгрява с поредицата за Отдел „Q“, начело с комисар Карл Мьорк, чийто безотказен полицейски нюх понякога успява да разсее тоталното му нежелание да работи. Мьорк – означава „мрак“ – е немотивиран, разочарован от живота и просто иска да дреме в кабинета си и да реди пасианси. Първата книга от поредицата го заварва след престрелка, в която един негов колега губи живота си, а друг е парализиран. Вината на оцелелия го смазва. В разследванията му помага неговият асистент Асад – сириец с неясно минало и блестящи моменти на гениалност, който не го оставя да бездейства.

Първата част от серията – „Жената в капан“ – получи наградата „Бари“ за най-добър криминален роман на 2012 година, издаден в САЩ и Канада. Преди да стане хит там, обаче, Адлер-Улсен вече бе звезда в Европа. Само в Германия романите му достигаха двумилионни тиражи и се задържаха по 60 седмици на върховете на класациите. Откакто Отдел „Q“ е стъпил в САЩ, всеки том става бестселър на „Ню Йорк таймс“, а продажбите му вече минават 15 милиона екземпляра. Сред множеството му престижни награди е и „Стъклен ключ“, връчван на автори като Стиг Ларшон и Ю Несбьо.

Юси Адлер-Улсен, обявен от лондонския „Таймс“ за новото явление в скандинавския криминален роман, ще бъде гост на Софийския международен литературен фестивал по време на Коледния панаир на книгата в НДК. Неговото представяне в рамките на фестивала ще се състои на 13.12. (събота) от 18:30 в Мраморното фоайе с модератор Андрей Захариев. Преди това, от 17:00 часа, читателите ще имат възможност да се срещнат с него отблизо на щанда на издателство „Емас“ на Панаира на книгата.

Пролог

Над върхарите изтрещя поредният изстрел.
Виковете на гоначите се усилваха. Пулсът му туптеше все по-яростно в тъпанчетата, докато влажният въздух стържеше дробовете му до болка. „Тичай, колкото те държат краката, внимавай само да не паднеш! – насърчаваше се той. – Рухна ли, повече няма да се изправя. По дяволите, как да си освободя ръцете? О, тичай, тичай... шшшт. Не бива да ме чуват. Дотук ли бях? Така ли ще свърша?“ #
И клоните дращеха лицето му и оставяха кървави дири, а кръвта се смесваше с потта.
Виковете долитаха до ушите му отвсякъде. В този миг го връхлетя страхът от смъртта. Прогърмяха още няколко изстрела. Свистенето на куршумите се чуваше все по-близо, потта бликаше неудържимо по тялото му и образуваше плътен слой под дрехата.
След минута или най-много две щяха да го настигнат. Защо не можеше да освободи ръцете си от проклетото тиксо?
Яростно пърхане на криле. Подплашени от изстрелите, няколко птици литнаха и се изгубиха над върхарите. Сенките затанцуваха по-игриво зад стройния шпалир от смърчове. Ловците скъсиха дистанцията на стотина метра. Виковете станаха по-отчетливи, жаждата за кръв – по-осезаема.
Как ще го убият? С куршум или със стрела? И край? Всичко приключва?
Не, не... няма да се задоволят с толкова леко наказание. Тези мерзавци не са толкова жалостиви. Стискат пушки и окървавени ножове. Неведнъж са показвали колко безпощадни са с арбалета!
„Къде да се скрия? Дали да не се върна? Ще успея ли?“
Погледът му шареше по земята, но под превръзката, която почти покриваше очите му, виждаше само тънка светла ивица и краката му непрекъснато се препъваха.
„Сега дойде моят ред да разбера какво е да попаднеш в ръцете им. Няма да ме пощадят. Ще търсят пълно удовлетворение. Само то ще ги усмири.“
Сърцето му се разблъска още по-лудешки.
1
Тя пое огромен риск, дръзвайки да върви по главната улица. Уви се в зелен шал и тръгна покрай осветените витрини, докато очите й непрекъснато сканираха минувачите. За нея беше важно да ги разпознава, но да остане незабележима за тях; да заживее в мир с демоните си и да остави другото на онези, дето сега профучаваха покрай нея; да остави другото на озлобените негодници с мъртви погледи.
Кими погледна уличните лампи. Бяла светлина обливаше асфалта. Тя разтвори ноздри. Скоро щеше да застудее. Настана време да подготви леговището си.
Застана сред групата чакащи пешеходци. Измежду премръзналите посетители на увеселителния парк „Тиволи“ забеляза жена в туидово палто. Минувачката я изгледа през присвити очи, сбърчи гнусливо нос и се отдръпна, за да е сигурна, че няма да се докосне до Кими. „Не се поддавай“ – забумтя предупредителният глас в главата й, докато гневът правеше първите си опити да я завладее.
Погледът й се плъзна надолу и спря върху прасците. Чорапогащникът на непознатата блестеше дискретно, а краката й свършваха в обувки с висок ток. Устните й се свиха в презрителна гримаса. Един шут – и ще просне тази фръцла на паважа! Нека разбере, че дори костюм от „Кристиан Лакроа“ не е застрахован срещу калта по тротоара. Тъкмо ще се научи да се пази.
Кими се вгледа право в лицето на непознатата. Ясно очертана очна линия, напудрен нос, грижливо оформени къдрици. Недружелюбен поглед. Не от вчера ги познаваше тя тези кифли. Нали някога беше тяхна посестрима. Арогантни, надути пуйки без никакво съдържание. Копия на мащехата й. Някога такива жени се наричаха нейни приятелки.
Сега Кими ги ненавиждаше от дън душа.
„Направи нещо – зашепнаха гласовете в главата й. – Не се примирявай. Покажи й коя си. Хайде!“
Кими се загледа към скупчилите се тъмнокожи момчета на отсрещния тротоар. Ако не я държаха толкова зорко под око, щеше да бутне непознатата, докато автобус 47 профучава покрай пешеходците. Представи си с кристална яснота каква кървава пихтия ще остане след автобуса. Какъв шок ще предизвика премазаното тяло на надутата кифла. И каква неописуема удовлетвореност от възмездието ще изпита самата тя, Кими.
Успя обаче да се овладее. Знаеше, че в тълпата винаги се намира някой по-бдителен минувач. Възпря я и смътен спомен – кошмарен отзвук от миналото.
Вдигна ръкав към носа си и го подуши. Жената до нея беше сбърчила нос съвсем основателно. Платът вонеше отвратително.
Светофарът светна зелено. Кими тръгна по пешеходната пътека, влачейки куфара след себе си. Той подскачаше на раздрънканите си колелца. Смяташе това да е последното му пътуване. Беше дошло време да изхвърли старите дрипи.
И да претърпи поредната метаморфоза.
Насред гаровия салон, пред билетното гише, се мъдреше щендер с вестници – сякаш за да вгорчи допълнително живота на закъсняващи и незрящи. Докато вървеше през града, Кими вече бе успяла да разгледа водещите заглавия в днешната преса. Направо й се догади от отвращение.
– Говеда – промърмори тя, подминавайки щендерите с поглед, вперен право напред.
Нещо обаче я накара да извърне леко глава. С крайчеца на окото си улови снимка на познато лице върху един от рекламните вестникарски афиши.
Само при вида на мъжа тялото й се разтресе.
„Дитлеу Прам купува частни болници в Полша за 12 милиарда“ – пишеше под снимката. Плю върху плочките на пода и спря за миг, докато усмири гнева си. Ненавиждаше Дитлеу Прам. И него, и Торстен, и Улрик. Но един ден ще им покаже къде зимуват раците. Тъпкано ще им го върне. Нека само почакат.
Засмя се. Мъжът срещу нея й се усмихна. Поредният малоумен наивник, който си въобразява, че знае какво става в чуждите глави.
Пак замръзна на място. Малко по-напред зърна Тине Плъха – на обичайното й място, наведена напред, с натежали клепачи. Олюляваше се, протегнала напред мръсната си длан. Издуханият й мозък явно още се надяваше някой в това гъмжило да се смили и да пусне петак в шепата й. Само наркоманите стоят така часове наред. Нещастни паразити.
Опита се да я подмине незабелязано и тръгна към улица „Ревентлов“, но Тине вече я беше видяла.
– Здрасти! По дяволите, чакай, Кими – долетя зад гърба й гласът на Тине в прилив на неочаквана адекватност.
Тя не реагира. На оживени места Тине ставаше непредвидима. Само когато Кими я дръпнеше на някоя по-усамотена пейка, мозъкът й започваше да функционира нормално.
Затова пък беше единственият човек, който не изкарваше Кими от нерви.
По улиците вилнееше студен вятър и хората бързаха да се приберат по домовете си. Пред гарата чакаха пет черни таксита „Мерцедес“ със запален двигател. „Поне едно ще остане, когато ми потрябва“ – съобрази тя. Само това я интересуваше.
Пресече диагонално улицата, теглейки куфара, и го остави до витрината на магазина за тайландска храна. Само веднъж й се беше случвало някой да й отмъкне куфара. Днес, в това ужасно време, навярно дори крадците си стояха вкъщи, и тази опасност не я притесняваше. Пък и да го гепят, все едно. Вътре нямаше кой знае какви ценности.
Всъщност чака на площада пред гарата не повече от десетина минути. После се появи потенциална жертва. От някакво такси слезе ослепително красива жена в палто от норка и много крехко телосложение, максимум 38-и размер. Дърпаше куфар на стабилни гумени колелца. Преди Кими набелязваше по-едри жени, но е всеизвестно, че от продължителния живот на улицата не се качват килограми, и напоследък се принуди да преосмисли целевия тип.
Отмъкна куфара, докато дамата се бе забляла в автомата за билети във фоайето. Изниза се от задния изход и за нула време се озова до стоянката на такситата.
Практиката създава майстора.
Експедитивно натъпка куфара в багажника на първото такси и даде знак на шофьора да потегли веднага.
Извади пачка банкноти от джоба на палтото си.
– Ще получиш бакшиш, ако правиш каквото ти кажа – заяви тя, без да обръща никакво внимание на мнителния му поглед и потръпващите от погнуса ноздри.
След около час ще се върнат да вземат стария куфар. Кими – в нови дрехи и ухаеща на парфюма на непознатата.
Тогава ноздрите на таксиджията ще започнат да потръпват съвсем по друг начин.

2

Дитлеу Прам беше привлекателен мъж и го знаеше много добре. В бизнес класата на самолета съвсем не липсваха жени, повече от готови да чуят колко бързо може да ги закара с ламборджинито до дома си в Рунгсте.
Този път бе хвърлил око на блондинка със събрана на тила коса и очила с големи черни рамки, които й придаваха недостъпен вид. Това го възбуждаше.
Опита се да я заговори, ала без успех. Предложи й „The Economist“. На заглавната страница имаше снимка на атомна електроцентрала, заснета в контражур. Блондинката отхвърли любезното му предложение с категоричен жест. Той поръча на стюардесата да й донесе специално питие, но избраницата му остави чашата недокосната. А когато самолетът от Шчечин се приземи в Каструп по разписание, той осъзна, че е пропилял нахалост деветдесет безценни минути.
Ето такива неща го вадеха от равновесие.
Крачейки нервно по остъклените коридори на трети терминал, той си набеляза жертва: несигурно стъпващ мъж, насочил се към транспортиращата пътека. Дитлеу ускори ход и го настигна точно когато старецът постави стъпалото си върху пътеката. Незабелязано подлагане на крак – и онзи щеше да се строполи върху стъклената преграда. Дитлеу вече си представяше как очилата се смъкват, а нещастникът отчаяно се мъчи да се изправи.
Едва се сдържаше да не осъществи замисленото. Така беше устроен. Заедно с останалите в групата бяха кажи-речи закърмени с агресия. Не го намираше нито за противно, нито за срамно. Ако сега покоси стареца през краката, онази курва ще е виновна. Да беше се навила да му погостува! Само след час щяха да се въргалят между завивките.
Какво се преструва, че не й се иска.
Мобилният звънна. Кръчмата „Странмьоле“ се стрелна в огледалото за обратно виждане. Пред него проблесна морето.
– Да – вдигна той глава и погледна екранчето. Обаждаше се Улрик.
– Мой познат я е видял преди два дни до пешеходната пътека към Централната гара на улица „Бернсторф“.
Дитлеу изключи МР 3 плейъра си.
– Добре. Кога по-точно?
– В понеделник, на 10 септември, към девет вечерта.
– Ти какво предприе?
– С Торстен обиколихме района. Не я открихме.
– И Торстен ли се включи?
– Да. И без да ти казвам, се сещаш, че само ми се пречкаше.
– Кому възложи задачата?
– На Олбек.
– Добре. Тя как е изглеждала?
– Нормално облечена, доколкото ми обясниха. Отслабнала. Но миришела.
– Миришела?
– Да – на пот и пикня.
Дитлеу кимна. Ето това мразеше най-много у Кими. Не само че се случваше да се запилява за месеци или дори години, ами и никога не знаеш какво да очакваш от нея. Ту потъваше вдън земя, ту изникваше изневиделица и събираше всички погледи. Кими олицетворяваше най-голямата опасност в живота им. Единственото, което действително можеше да ги провали.
– Този път няма да й позволим да се измъкне, нали, Улрик?
– Защо според теб ти се обаждам?

3

Чак когато слезе в подземието на Полицейското управление и застана пред тъмните офиси на Специалния отдел „Q“, Карл Мьорк осъзна, че отпускът и лятото са безвъзвратно отлетели. Включи осветлението и плъзна поглед по бюрото си, отрупано с безразборно нахвърляни папки, издути от претъпкване. Едва надви желанието си да затръшне вратата и да си бие камшика. В средата на стаята Асад беше намърдал ваза с гладиоли, достатъчна да блокира средно широка улица. Това никак, ама никак не подобряваше положението.
– Добре дошъл на работа, шефе! – проехтя зад гърба му.
Карл се обърна и срещна блесналите от бодрост и жизнерадост кафяви очи на Асад. Рядката му тъмна коса стърчеше приветливо на всички страни. От цялото му същество лъхаше приповдигната готовност да отдаде своята лепта пред олтара на полицията. Що за ентусиазъм!
– Какво става, Карл? – слиса се Асад, след като забеляза унилия поглед на началника си. – Човек да не повярва, че току-що се връщаш от почивка!
– Самият аз не мога да повярвам – поклати глава Карл.
На третия етаж течаха поредните рокади. Проклета полицейска реформа. Сигурно не след дълго Карл ще се нуждае от джипиес, за да открие кабинета на началника на Отдел „Убийства“. Отсъства някакви си три седмици, а в службата вече бяха постъпили петима нови. Зяпаха го, все едно е паднал от Луната.
За какви, по дяволите, се мислят?
– Нося ти добра новина, Карл – подхвана Маркус Якобсен, докато погледът на Карл обхождаше стените на новия кабинет на шефа – хибрид между операционна и кризисен щаб от трилър на Лен Дейтън*1.
По стените се мъдреха снимки на трупове с изцъклени очи в съседство с разноцветна амалгама от карти, диаграми и служебни графици. Обстановката навяваше впечатление за потискаща ефективност.
– Добра новина, казваш. Но на мен тук всичко ми подсказва обратното – отбеляза Карл и се тръшна на стола пред началника си.
– Очаква се да пристигнат гости от Норвегия.
Карл го изгледа изпод натежалите си клепачи.
– Доколкото подочух, става въпрос за петчленна делегация от Осло. Искат да разгледат Специалния отдел „Q“. Следващия петък в десет, да не забравиш? – усмихна се Маркус и му смигна. – Поръчаха да ти предам, че очакват визитата с нетърпение.
„И са единствените с тази нагласа.“
– По този повод ти осигурих подкрепление. Казва се Росе.
Карл се поизправи на стола.
Излизайки от кабинета на Маркус Якобсен, Карл дълго се мъчи да преодолее удивлението си. Неслучайно съществува поговорката, че лошото не идва само. Работното му време започна едва преди пет минути, а вече бе поел ангажимента да менторства на стажантка в администрацията. Да не говорим за ролята на екскурзовод на група малоумници. По време на отпуска бе забравил за всички гадни задължения.
– Къде е новата, която ще обучавам? – попита той госпожа Сьоренсен.
Тъпата фльорца дори не вдигна поглед от клавиатурата.
Карл удари леко по плота – да привлече вниманието й. Но къде ти!
Някой го потупа леко по рамото.
– Ето го в целия му блясък, Росе. Имам удоволствието да ти представя Карл Мьорк – от плът и кръв.
Карл се обърна и се озова очи в очи с две удивително приличащи си жени. „Откривателят на черния цвят явно не е живял напразно“ – помисли си той. Въгленовочерни, ултракъсо подстригани коси, наситеночерни очи и тъмни дрехи. Адски зловещо.
– За бога, Лис, какво се е случило с теб?
Най-дейната секретарка в отдела прокара пръсти през косата си, допреди три седмици руса, и го стрелна с кокетна усмивка:
– Харесва ли ти?
Карл кимна и насочи вниманието си към непознатата. Носеше обувки на високи токчета и го гледаше с усмивка, способна да срази и най-големия куражлия. Двете с Лис си приличаха много. Коя ли е запалила другата по този нов имидж?
– Запознай се с Росе. При нас е от две седмици и непрекъснато разпръсква великолепната си харизма. От днес я поверявам на теб, Карл. Грижи се добре за нея.
Карл влетя в кабинета на Маркус, подкован с множество възражения, но след двайсет минути осъзна, че е поставен пред свършен факт. Началникът му бе отпуснал седмица за подготовка преди пристигането на норвежката делегация. Карл нямаше друг избор, освен да включи Росе в екипа си. Вече разчистили помещение в подземието, досега пълно с полицейски ограждащи ленти и други приспособления за отцепване на местопрестъпление, и го преустроили в неин кабинет, съобщи Маркус Якобсен. Въпросът за назначаването на Росе Кнюсен в Специалния отдел „Q“ не подлежеше на обсъждане.
Карл нехаеше под влиянието на какви мотиви началникът е взел това решение.
– Имала е отлични оценки в Полицейската школа, но се провалила на шофьорския курс. А провалиш ли се там, напълно те отписват, колкото и да си талантлив. Възможно е да е била твърде чувствителна да участва в акции, амбицията й да работи в полицията обаче я подтикнала да учи за секретарка. Една година е била в Централното управление. Дойде при нас да замества Сьоренсен, но тя вече се върна – поясни Маркус Якобсен, докато за петнайсети път завърташе кутията цигари в ръка.
– Защо тогава не я изпрати обратно в Централното, ако смея да попитам?
– Ами защо... Сред тамошните колеги възникнали пререкания... Това нас не ни засяга.
– Добре.
Думата „пререкания“ не предвещаваше нищо добро.
– Е, вече имаш секретарка, Карл. Тя е много добър кадър.
Едва ли имаше служител, когото Якобсен да не е оценил така.
– На мен ми се стори много симпатична – отбеляза Асад, за да окуражи Карл.
– Само да те светна: в Централното е плетяла интриги. Интригантите не са симпатични.
– Интри... Какво е това, Карл?
– Друг път ще ти обясня, Асад.
Помощникът кимна и отпи от ментовата отвара в чашата си.
– Да ти докладвам, Карл. С онзи случай, който ми възложи да проверя, докато те няма, не стигнах доникъде. Търсих къде ли не, но всички документи са изчезнали, докато горе местеха кабинетите.
Карл вдигна глава. Изчезнали? Наистина? Крайно време беше днес да се случи и нещо позитивно.
– Нищичко не открих. Но се поразрових из купчините в кабинета ти и виж какво намерих. Много интересен случай.
Асад му подаде светлозелена папка и застина в очакване.
– Да не възнамеряваш да ми висиш на главата, докато изчета документите?
– Ако не възразяваш.
Асад сложи чашата на шефското бюро. Карл изпълни бузите си с въздух и бавно го издиша, докато разтваряше папката.
Случаят датираше от лятото на далечната 1987-а. Годината върна Карл към зората на младостта му, когато заедно със свой приятел за пръв път посети карнавала в Копенхаген. Тук червенокосо момиче го научи да танцува самба. Тялото й се носеше шеметно в ритъма на танца. Прекрасно усещане, особено когато завършиха нощта върху якето му зад един храст в Кралската градина. С тази фурия Карл, двайсет и няколко годишен, се почувства като истински девственик.
Хубаво лято беше. От Веле го преместиха в участъка на улица „Антони“.
Убийствата бяха извършени осем-десет седмици след карнавала, горе-долу по времето, когато червенокоската уви гъвкавите си бедра около друг ютландец, а Карл тръгна да опознава тесните улички на нощен Копенхаген. Странно защо не си спомняше нищо по този толкова мистериозен случай.
Полицията открила двама младежи, брат и сестра, съответно на осемнайсет и седемнайсет години, пребити до неузнаваемост във вила недалеч от езерото Дюбесьо в Рьорви. Жестоките рани по тялото на момичето свидетелствали, че е била подложена на жесток побой и е умряла в страшни мъки.
Карл плъзна поглед надолу по листа. Не е била изнасилена. Ценни вещи не са били откраднати от труповете. Карл прочете още веднъж доклада от аутопсията и започна да прехвърля вестникарските изрезки. Статиите не бяха много, но затова пък с бомбастични заглавия. „Пребити до смърт“ – съобщаваше „Берлингске Тиденде“ с прекалено подробно за стила му описание на телата.
И двамата били открити до камината. Момичето – по бански, а брат й – гол. В ръката си стискал бутилка коняк, пълна наполовина. Починал вследствие от удар с тъп предмет. По-късно разследващите установили, че оръжието на убийството е чук, намерен на една поляна между езерата Флюндерсьо и Дюбесьо.
Мотивите за убийството не били известни, но подозренията бързо паднали върху група ученици в пансион, отседнали по същото време в огромна семейна вила покрай брега на Флюндерсьо. Често се случвало да предизвикват размирици в местната дискотека – „Кръглото“ – и двама от местните отворковци здравата си изпатили от юмруците им.
– Стигна ли дотам, дето пише кого са заподозрели?
Карл изгледа Асад изпод присвити вежди. Надяваше се отговорът му да е достатъчно красноречив. Сириецът обаче не се впечатли:
– Прочел си, разбира се. В доклада се намеква, че бащите им печелели добре. През златните осемдесет, или както там ги наричат, хората масово се замогвали, нали?
Карл кимна. Тъкмо започваше да чете точно тази част.
Асад имаше право. И понастоящем бащите на тези хора до един бяха известни личности.
Карл отново прегледа имената на учениците от пансиона. Направо да се изпотиш. Оказваше се, че не само бащите им са богаташи и знаменитости. Част от младежите от компанията също се бяха издигнали. Родени със сребърна лъжичка в устата, направо я бяха позлатили. Дитлеу Прам например притежаваше цяла верига от луксозни частни болници, Торстен Флорин се титулуваше международно признат дизайнер, а Улрик Дюбьол-Йенсен трупаше активи като борсов аналитик. И тримата оглавяваха класацията на най-преуспелите датчани. В това число влизаше и наскоро починалият корабовладелец Кристиан Волф. Останалите двама членове на приятелската група обаче не се вписваха в тази звездна компания. Днес Кирстен-Мари Лесен беше кажи-речи потънала в неизвестност, а Бярне Тьоерсен, признал и осъден за двойното убийство, произлизаше от по-скромно семейство.
След като приключи с четенето на доклада, Карл хвърли книжата върху бюрото.
– Не разбирам как случаят е попаднал при нас – чудеше се Асад.
За разлика от обикновено, днес не се усмихваше.
– Нито пък аз – поклати глава Карл. – Вече има осъден за престъплението. Направил е самопризнания, получил е доживотна присъда и в момента е зад решетките. При това сам се е предал в полицията. Не виждам основания за съмнения. Случаят е приключен – той хлопна шумно папката.
– Така е. Но убиецът се е предал чак девет години след убийството.
– Е, и? Явил се е в полицията напълно доброволно. Когато е извършил престъплението, е бил само осемнайсетгодишен. Може животът да го е научил, че времето не притъпява угризенията.
– Какво значи „притъпява“? – не разбра Асад.
– Приспива, облекчава – въздъхна Карл. – Гузната съвест е продължила да го гложди, Асад. И то още по-ожесточено.
По лицето на арабина личеше, че в главата му кипи трескава мозъчна дейност.
– Нюкьобинг и Холбек са работили съвместно по случая. Включил се е и Отрядът за бързо реагиране. Но не виждам информация кой ни е препратил делото. А ти?
Карл плъзна поглед по корицата на папката.
– Не, никъде не е упоменато. Странна работа.
Ако колегите от двата полицейски окръга не бяха изпратили делото, кой тогава? И защо изобщо да отварят случая, щом вече има осъден с действаща присъда?
– А това? – прехвърляйки материалите, Асад се натъкна на известие от „Данъци и такси“ и го подаде на Карл.
Оказа се годишен отчет, адресиран до Бярне Тьоерсен, настанен в община Албертслунд, затвор „Врисльоселиле“ – мъжа, пребил до смърт двамата младежи.
– Виж! – Асад посочи огромна сума в графата за продажби на акции. – Какво ще кажеш?
– Че човекът произхожда от заможно семейство и в момента има време да се заиграва с парите си. Пък и явно се справя добре. Накъде биеш?
– Ако искаш да знаеш, родителите му са били съвсем обикновени хора, Карл. Единствен той от компанията в пансиона се е издържал със стипендия. Както виждаш, не е бил богаташко синче. Чети по-внимателно.
Асад се върна на предните страници.
Карл подпря главата си на длан.
Лошото на отпуските е, че рано или късно свършват.

4

Есента на 1986-а година
Шестимата ученици от втори прогимназиален курс в пансиона бяха много различни, но едно ги сплотяваше. След края на часовете се срещаха в гората или някъде, далеч от любопитни погледи, и пушеха хашиш, пък ако ще да вали из ведро. Дрогата криеха в кух дънер. Бярне отговаряше за скривалището. Разполагаха и с цигари „Сесил“, кибрит, фолио и с най-качествения коноп, който можеше да се намери на площада в Нестве.
Скупчени нагъсто, те смесваха чистия въздух с няколко бързи дръпки, ала внимаваха да не се надрусат прекалено, та зениците им да ги издадат.
Не го правеха, за да се напушат, а за да се утвърдят като самостоятелни личности. Искаха да покажат възможно най-категорично презрението си към всички авторитети. А какво по-бунтарско от това, да пушиш хашиш на броени метри от пансиона?
Предаваха си лулата от ръка на ръка, ръсеха подигравателни забележки по адрес на учителите и се надпреварваха кой ще им стори по-голяма гадост, ако му се удаде случай да я осъществи.
Така прекараха почти цялата есен до деня, когато персоналът в пансиона заподозря Кристиан и Торстен, че пушат хашиш. Дори десетте скилидки чесън, с който се натъпкаха, не успяха да замаскират миризмата на дрогата. Тогава дружно решиха занапред да го дъвчат, за да не ги хванат.
После започна страшното.
Спипаха ги на местопрестъплението: стояха в гората до реката, замаяни от хашиша, и се хилеха, докато от листата на дървета капеше разтопен скреж. Иззад храстите неочаквано изникна едно от по-малките момчета в пансиона и впери очи в тях. Русото, амбициозно, дребно и адски дразнещо зубърче сигурно търсеше бръмбар, за да се изфука в часа по биология.
Натъкна се обаче на Кристиан, зает да прибира материала в кухината на дънера. Междувременно Торстен, Улрик и Бярне се хилеха идиотски, Дитлеу бъркаше под блузата на Кими, а тя, на свой ред, също се кикотеше обезумяла. Рядко попадаха на стока, която да хвърчи толкова добре.
– Ще ви издам на директора! – разписка се зубърът и даже не забеляза колко светкавично секна смехът им.
Момчето имаше навика да дразни по-големите ученици. Беше здраво, а те – порядъчно надрусани. Едва ли щяха да го настигнат, но понеже в тази част на гората шубраците бяха гъсти, решиха все пак да сгащят наглото хлапе.
Бярне най-много се боеше да не го изключат от пансиона. Затова Кристиан го бутна напред, та да му посегне пръв.
– Чудесно знаеш, че само да поиска, баща ми ще срине фирмата на твоя. Чупката, тъпако, или ще си имаш проблеми. Пусни ме, кретен такъв! – разкрещя се дребосъкът.
За миг се поколебаха. Това зловредно джудже бе стъжнило живота на доста свои съученици. Баща му, чичо му и по-голямата му сестра бяха завършили пансиона. Говореше се, че семейството му е сред най-щедрите спонсори на училищната фондация, а Бярне, като стипендиант, зависеше изцяло от финансовата подкрепа на подобни дарители.
Кристиан пристъпи напред. Той не разчиташе на чуждо благоволение.
– Ако не ни изпортиш, ще ти дам 20 000 крони – обеща съвсем сериозно той.
– 20 000 крони! – изсумтя презрително дребосъкът. – Само с едно обаждане баща ми ще ми кихне четирийсет бона!
И заплю Кристиан в лицето.
– Слушай, ей, пикльо! Една дума – и ще те спукаме от бой!
Кристиан замахна и запрати нахалника към близкия дънер. Чу се отчетливо пукане: онзи си счупи две-три ребра. Полежа мълчаливо няколко секунди, омаломощен от болката. Опърничавият блясък в очите му обаче не изчезна. Дитлеу се приближи до него.
– Можем още сега да те удушим или да те удавим в реката. Или да те пуснем с двайсет бона, за да си траеш. Ще обясниш, че си паднал някъде, и ще ти повярват. Какво избираш, нищожество?
Момчето не отговори.
Дитлеу се надвеси над дребосъка, свил се на земята. Изгледа го любопитно, изпитателно. Реакцията на смотльото го изненада. Дитлеу вдигна рязко ръка, готов да замахне. Дребният не се отдръпна. Дитлеу го цапардоса по главата с длан. Пикльото се сви изплашен, а Дитлеу го удари повторно. Яко усещане. Докато стоварваше ръката си върху него, се усмихваше.
По-късно им сподели, че тогава за пръв път в живота си изпитал кик*2.
– Искам и аз – извика Улрик и се приближи до ужасеното момче.
Улрик, най-едър от тримата, му заби юмрук, та чак му посини скулата.
Кими понечи да ги спре, обаче се отказа, когато всички избухнаха в гръмък смях, който прогони птиците наоколо.
Отнесоха пребития до училище и спотаени встрани, наблюдаваха как го откарва линейка. Неколцина от компанията се попритесниха, ала пикльото дори не гъкна по техен адрес. Всъщност изобщо не се върна в пансиона. Според слуховете баща му го взел със себе си в Хонконг. Но може и да не беше истина.
Няколко дни по-късно нападнаха куче в гората и го биха до смърт. После вече нямаше връщане назад.

5

На стената над трите внушителни прозореца пишеше „Каракас“. Сградата бе построена с печалба от търговия с кафе.
Дитлеу Прам веднага бе прозрял потенциала й. Няколко каменни колони, две-три стени от зелено стъкло, два-три шадравана и затревени площи с футуристични скулптури – и обликът на бъдещата частна болница по рунгстедското крайбрежие беше готов. Дитлеу реши да заложи на зъбна и пластична хирургия. Изтъркано, но доходоносно и за него, и за множеството индийски и източноевропейски лекари и стоматолози, които назначи.
Заедно с големия си брат и двете си по-малки сестри наследи внушително състояние, натрупано от баща му в резултат от борсови спекулации и враждебно изкупуване на акции*3 през осемдесетте. Сега Дитлеу стопанисваше много грижливо придобитото имущество. Империята му вече обхващаше шестнайсет клиники, а бе набелязал още четири. Дитлеу беше на път да осъществи амбицията си някой ден да държи петнайсет процента от печалбите от всички операции за уголемяване на бюст и лицев лифтинг, извършвани на територията на Северна Европа. На север от Шварцвалд едва ли имаше благосъстоятелна дама, подминала хирургическата маса в клиника на Прам, за да поправи пропуските на природата.
Накратко, в момента всичко му вървеше адски добре.
Единствено Кими помрачаваше щастието му. От десет години тя непрекъснато висеше над него по-застрашително от дамоклев меч. Дойде му до гуша.
Подравни под прав ъгъл писалката „Монблан“ към ръба на бюрото и за пореден път погледна часовника си „Брайтлинг“.
Разполагаше с достатъчно време. Очакваше Олбек след двайсетина минути, пет минути по-късно – Улрик, а кога щеше да дойде Торстен – никой не би могъл да предвиди.
*1 Лен Дейтън (р. 1929) – английски писател на криминални и шпионски романи. – Бел. прев.
*2 Кик – еуфорично усещане след прием на наркотик. – Бел. прев.
*3 В икономиката – изкупуване на контролния пакет акции на компания, чиито мениджъри се съпротивляват на офертата на по-силна компания за доброволно поглъщане или сливане. – Бел. прев.

На книжния пазар от 2 декември 2014 г.
Обем: 444 стр.
Превод: Ева Кънева
Издателство: „Емас“
ISBN: 978-954-357-284-7
Корична цена: 17 лв.

Прочетете още:

• „Невидимият пазител“ – Долорес Редондо
• „Естествена смърт“ – Джеймс Осуалд
• „Струна в кръвта“ – Вал Макдърмид