За живота на децата от бедно мохамеданско училище

Андреа Хирата е индонезийски писател. Първият му роман – „Воините на дъгата“ (Laskar Pelangi) се продава в над петмилионен тираж само в Индонезия, което превръща Хирата в най-продавания индонезийски автор в цял свят и първия, пожънал значителен международен успех. Романът е публикуван в повече от 50 страни. „Воините на дъгата“ намира своето продължение в следващите книги на автора: „Мечтателят“, „Ензор“ и „Мариама Карпов“. Андреа Хирата живее в Индонезия.

Книгата е класически разказ, издържан в духа на „Ловецът на хвърчила“ от Халед Хосейни – запленяващо описание на една вълнуваща човешка история. Обрисувайки живота на децата от бедно мохамеданско училище в далечна Индонезия, тя е ярко свидетелство, че най-важните морални ценности не принадлежат на определена култура или религия, а са общочовешко достояние.

За книгата:

Икал е ученик в най-бедното селско училище на индонезийския остров Белитун, където завършването на шести клас се смята за забележително постижение. Над училището обаче тегне угрозата да бъде закрито. Икал и приятелите му са решени да се борят с всички сили това да не се случи. Откриват съюзници в лицата на двамата си изключителни учители. Те не само им отварят вратите към света на знанието, но им преподават на практика най-важните житейски уроци – по доблест, смелост и саможертва. С тяхна помощ те преодоляват бюрократичните спънки и се опълчват на алчните домогвания на могъща държавна корпорация. За да научат най-важния урок – човек трябва да е готов да се бори за мечтите си.

А ние, читателите, се превръщаме в съюзници на Икал и неговите приятели в битката им за справедливост. Ликуваме заедно с Линтан, босоногия гениален математик, докато разгромява учениците от елитното училище в академичното съревнование. Смеем се на идеята на Махар, която ги превръща от дрипльовци в атракцията на карнавала. Или гледаме с почуда Сахара – момичето, което винаги казва истината, независимо от последствията. Подсмихваме се гузно на лукавството на Кукай и се възторгваме от простодушната доброта на Харун. Но преди всичко – възхищаваме се на куража на децата, на искреното им стремление да надмогнат своите ограничения.

Една книга за силата на духа и смелостта да мечтаеш. Въпреки суровата реалност. Въпреки присмеха. Въпреки обстоятелствата. За това как се постигат мечтите. И за радостта да помогнеш на другите да сбъднат своите.

Книгата на Андреа Хирата е литературен феномен. И не само в Индонезия, където се превръща в най-продаваната книга на местен автор и по нея се прави най-касовият индонезийски филм за всички времена. Сега книгата е на път да покори читателите по целия свят. Тя е носител на няколко престижни литературни награди и се радва на голям читателски интерес.

Една вечер след проливния дъжд, продължил през целия ден, в небесния свод на запад се изви великолепна дъга, идеален полукръг, засиял със седем ослепителни цвята. Снагата й се просна като искряща черга откъм делтата на река Гънтин, а другият й край се губеше сред гъстите борови лесове на планината Сълумар. Дъгата се виеше и танцуваше на небосвода, сякаш милиони прекрасни девици лудуваха сред водите на далечно езеро.

Накачулихме се в короната на филициума и се разположихме всеки на заплютия от него клон. Скоро старото дърво се огласи от разгорелия се шумен спор, в който един през друг излагахме теориите си за природата на вълшебната панорама, която се бе ширнала над Източен Белитун. Съчиняването на тези истории се бе превърнало в толкова любимо занимание, че имахме навика след всяка дъждовна буря да се покатерваме на дървото на лов за дъги. Ето защо Бу Мус ни даде прозвището „Ласкар пъланги“, от „ласкар“ – „воини, войници, войска“, и „пъланги“ – „дъга“. Така станахме Воините на дъгата.

Откъс:

Шедьовърът

Карнавалът за Деня на независимостта, който се чества на седемнадесети август, предоставяше възможност да поотупаме посмачканото достойнство на училището. В рамките на събитието се раздаваха награди за най-добър костюм, най-изобретателен участник, най-сполучливо украсено превозно средство, най-хубав парад, най-хармоничен участник, както и най-престижният трофей – за най-добро артистично изпълнение.

Отначало Бу Мус и Пак Харфан не хранеха големи надежди поради вечния проблем, а именно – безпаричието. Подготовката на хубаво представление, както винаги, не бе по джоба ни. Държавните училища можеха да си позволят да наемат традиционни носии, които придаваха очарование на изпълнението им. Училището на калаената компания предлагаше още по-впечатляващо зрелище. Парадът на неговите възпитаници бе най-многоброен, положението им – най-стратегическо, а формацията им – най-внушителна. Авангардът на шествието се състоеше от нови-новенички ярко украсени велосипеди с кошничка отпред. Децата, които ги караха, бяха нагласени в очарователни костюмчета. Звънците звъняха мощно и в безупречен синхрон. Втората редица се състоеше от автомобили, декорирани като кораби и самолети. В тях изправени се возеха момиченца, предрешени като Пепеляшка, с прекрасни роклички и коронки на главите. Истински спектакъл!

Гвоздеят в програмата и любимата ми част от шествието им бе маршируващият оркестър. Десетките тромбони тръбяха гръмовно като архангелски тръби в Деня на страшния съд. Биенето на барабаните отекваше в сърцето ми.

Във връхната точка на карнавала оркестърът се строяваше в две квадратни формации и маршируващите по периметъра им участници започваха да поздравяват зрителите на специално издигнатия подиум, когато преминаваха покрай тях. На тази платформа бяха настанени най-уважаваните гости, сред които бе и оперативният мениджър на калаената компания. Присъстваха още неговият секретар, неизменно въоръжен с радиопредавател в ръка, неколцина други ръководни кадри на компанията, селските кметове, заможни съдържатели на магазини, началникът на пощата, банковият инспектор, старейшината на сауаните и на племето със саронгите, предводителят на китайската общност, шаманите и всевъзможни други първенци, съпроводени от любящите си съпруги. Подиумът бе издигнат по средата на пазарището и повечето зрители се скупчваха около него, защото именно на това място участниците в карнавала представяха основните си изпълнения. На платформата бе отделено място и за строгото жури, което оценяваше артистите.

Обикновено училището на калаената компания грабваше първите три места във всички категории. Понякога някое училище от Танджун Пандан се добираше до бронзово отличие. А ние се посрамвахме година след година с едно и също мижаво представление. Ала този път имаше искрица надежда и тази надежда беше Махар.

* * *

За повечето от нас, учениците на „Мухамадия“, карнавалът бе неприятно, да не кажа травмиращо преживяване. Нашето шествие представляваше чисто и просто сбирщина дечурлига, предвождани от двамата селски учители, които държаха над главите си банер със символа на училището. Плакатът бе изработен от най-евтин плат и клюмаше унило между жълтите бамбукови пръчки. Следваха три редици ученици, облечени в саронги, традиционни мюсюлмански кепета и носии. Те изобразяваха учредителите на „Сарекат ислам“ – първата ислямска интелигентска организация в Индонезия, и бащите основатели на организацията „Мухамадия“.

Всяка година Самсон се пременяше в униформа на пазач на язовир. Със сигурност не защото мечтаеше да наследи професията на баща си, а защото това бе единственият подходящ за случая костюм, който имаше. Сяхдан се обличаше като рибар по същата причина. А Киун винаги залагаше на дегизировка като пазител на гонг в будистки манастир.

Трапани неизменно нахлузваше високи ботуши, комбинезон и каска. Униформата бе на баща му. Предрешаваше се като работник в калаената компания. Кучай, който си нямаше ботуши и каска, шестваше само по работен комбинезон. Когато го попитаха какъв е, обясняваше, че е нисш работник в отпуск.

За по-ярко драматично внушение Сяхдан носеше рибарска мрежа. Линтан надуваше свирка, вживял се в ролята на футболен съдия, а аз като помощник-рефер подтичвах напред-назад. Сред сбирщината ни се хвърляше на очи един много спретнат и гиздав ученик, издокаран с черни обувки, тъмен панталон, пристегнат с дълъг колан на кръста, и бяла риза с дълъг ръкав. В ръката си размахваше голямо куфарче. Този ярък персонаж бе не друг, а Харун. Не бе ясно каква точно професия пресъздава. На мен лично ми приличаше на заврян зет, натирен от тъща си.

Именно в този вид шествахме на карнавала за Деня на независимостта всяка година. Представлението ни не въплъщаваше стремежите ни, защото не се осмелявахме да имаме такива. Учителите ни ни съветваха всеки да се облече с работното облекло на баща си, защото нямахме средства за наемане на костюми. В резултат от това представлявахме разнородна пасмина, олицетворяваща общественото дъно. В този контекст Махар не отстъпваше по премяна на Харун. Той размахваше пред погледа на зрителите пенсионерска карта, защото по онова време баща му вече бе пенсиониран. Сахара пък с неохота пропускаше шествията, понеже баща й бе съкратен.

Предвид традиционно плачевното ни представяне, бяхме изправени пред необходимостта да претеглим добре доводите „за“ и „против“ участието си в карнавала. Този път Трапани, Сахара и Кучай предложиха да се оттеглим с достойнство, вместо да се излагаме. Бу Мус и Пак Харфан обаче имаха нещо наум.

– Карнавалът е единственият начин да припомним на света, че продължаваме да съществуваме. „Мухамадия“ е ислямско училище, което проповядва висши религиозни ценности! Трябва да се гордеем с това! – заяви Пак Харфан. – Ако успеем да изпъкнем с представлението си, кой знае, може господин Самадикун да остане доволен и да преразгледа решението си. Нека тази година предоставим възможност на Махар да покаже какво може. Защото знаете ли какво? Той е много даровит артист!

Пак Харфан с право се гордееше с Махар. Наскоро той бе спечелил добро име на учителя ни, разрешавайки проблема с липсата на място в селския съвет, където жителите на селото се събираха да гледат телевизия на черно-белия приемник. Махар предложи система от огледала, която позволяваше картината от екрана да се предава до всички части на залата и така капацитетът от зрители можеше да се увеличи значително.

Аплодирахме речта на Пак Харфан и не пропуснахме да отдадем възхвала на Махар, ала той самият бе изчезнал някъде. Оказа се, че ни бе наблюдавал с вечната си пакостлива усмивка от клоните на филициума.

* * *

Махар незабавно назначи А Киун за свой помощник по общите въпроси, с други думи – за свой слуга. А Киун ми сподели, че не могъл да мигне три нощи поред от гордост заради полученото назначение. Махар също будува три нощи, като се отдаде на медитация за вдъхновение. В дните на подготовката нищо не бе в състояние да отвлече вниманието му от задачата. Никога не го бях виждал да се отнася към нещо толкова сериозно.

Една вечер Махар се усамоти сред полето зад училище. Биеше табла – така си помагаше да налучка подходящия ритъм. Не желаеше никой да го безпокои. Дълго седя взрян в небето. Ненадейно се изправи на крака, заподскача и започна да тича в кръг, крещейки като луд, след което се хвърли на земята и се затъркаля, а накрая зае първоначалната си поза и пак така внезапно, както бе започнал, главата му клюмна на гърдите като на измъчвано от болка животно.

Дали в този момент създаваше своя шедьовър? Щеше ли да успее да спаси честта на училището, което толкова години наред бе печелило единствено снизхождение? Наистина ли бе пионер и ренегат, способен на невиждани подвизи? Дали трябваше изобщо да поема огромната отговорност да впечатли господин Самадикун? Това бреме не бе никак леко, приятелю. А Махар в крайна сметка бе още дете.

Наблюдавах го отдалеч. Измина една седмица. Той продължаваше да пази в тайна идеята си.

Докато най-сетне, в едно искрящо съботно утро, не го видяхме да върви към училище и да си подсвирква. Беше ясно като бял ден, че го е споходило просветление. Скупчихме се около него. Той ни изгледа изпитателно един по един, все едно бе вълшебник, който показва фокус на група дечурлига.

– Тази година никакви фермери, работници, учители по религия или пазачи на язовири! – извика той. – Цялата енергия на училище „Мухамадия“ ще бъде съсредоточена в едно-единствено представление!

Думите му ни хвърлиха в смут.

– Ще изпълним танц на африканското племе масаи!

Започнахме да се споглеждаме, не вярвайки на ушите си.

– Петдесет танцьори! Трийсет свирачи на табла! Ще се въртим като пумпали и ще вдигнем подиума във въздуха.

О, боже, щях да припадна. Заподскачахме от радост, предвкусвайки грандиозното зрелище, което щяхме да устроим.

– С пискюли! – извика Пак Харфан от дъното на стаята.

– И с гриви! – додаде Бу Мус.

Бяхме в луд възторг.

Махар бе толкова непредсказуем! Въображението му нямаше граници. Замисълът му да се превъплътим в далечното африканско племе, бе великолепен. Бе известно, че за масаите е характерно оскъдното облекло. А колкото по-малко дрехи, толкова по-малко разноски. Идеята му бе не само гениална от артистична гледна точка, но и съобразена с материалното положение на училището.

* **

От този ден нататък всяка вечер след училище се отдавахме на усърдни репетиции на странния чуждоземен танц. Според Махар той трябваше да се изпълнява бързо и вихрено. Тъпчехме с крака земята, протягахме ръце към небето, подреждахме се в кръг и се въртяхме. После свеждахме глави, подскачахме, обръщахме се и се пръскахме във всички посоки, връщайки се в първоначалната формация. Нямаше място за грация, всяко движение бе устремно, неистово, пламенно и отривисто.

Хореографията се изпълняваше под съпровода на табли. Несекващият им ритъм продънваше небесата, а самите свирачи танцуваха необуздано. Трябваше да крещим и следните неразбираеми думи: „Хабуна! Хабуна! Хабуна! Бараба, бараба, бараба, хаба, хаба, хом!".

Когато попитахме Махар какво означават тези възклицания, той престорено ни изгледа така, сякаш познанието му бе необятно като континентите, и отговори, че това са традиционни африкански стихове. Така открих, че малайците и африканците имат обща черта – силната страст към римуваната поезия. Скътах това знание дълбоко в паметта си.

Оказа се, че съм придобил погрешна представа за смисъла на танца. Бях останал с впечатлението, че ние, осмината – тъй като Сахара предпочете да не участва, а Махар свиреше на табла, – изобразяваме масаи, които ликуват, защото бременните им крави се телят. За моя изненада Махар обясни, че нашата роля е да се превъплътим в самите крави. Представлението започваше с възторжения танц на нашата осморка. Следваше нападение на гепарди. Те трябваше да ни обкръжат, да разкъсат формацията ни и да се нахвърлят върху нас. Бивахме обзети от паника и в този момент мораните, прочути масайски воини, трябваше да ни се притекат на помощ. Те щяха да влязат в битка с гепардите, за да спасят горките крави, тоест нас. Махар бе хореографирал изкусно движенията на гепардите, така че наистина приличаха на животни, които не са кусвали нищо от три дни.

Хореографията пресъздаваше вълнуваща драма за борбата на човека срещу дивите зверове в пущинаците на Африка. Бе великолепна творба, шедьовърът на Махар.

Знаеш ли какво е щастието, приятелю? Онова, което изпитах тогава. Бях напълно обладан от изкуството. Щях да танцувам редом до най-добрите си приятели. И може би първата ми любов щеше да ме гледа.

Съвършеното престъпление

И така, настъпи денят на карнавала, ден, който накара сърцата ни да препускат.

Махар бе измайсторил костюмите на гепардите от платно, върху което бе пресъздал характерната им жълта окраска, изпъстрена с черни петна. Превъплъщението на по-малките ученици в дивите животни бе повече от убедително. Дегизировката им се допълваше от изрисуваните им лица, над които се вееха чорлави жълти кичури коса.

Други ученици бяха предрешени като свирачи на табла. Лъскавочерните им тела рязко контрастираха със снежнобелите лица, придавайки им изключително причудлив вид. Мораните – прочутите масайски воини – бяха боядисани в кървавочервено от глава до пети. Размахваха копия и червени бичове и това въоръжение, заедно с украшенията от сплетени треви върху главите им, им придаваше наистина много свиреп вид.

Махар бе положил специални усилия да изпипа превъплъщението на осемте крави, тоест на нас, неговите съученици. Нашите костюми бяха най-артистични. Носехме тъмночервени къси панталони, чиято талия падаше под пъпа, а крачолите провисваха чак до коленете. Целите ни тела бяха боядисани в светлокафявия цвят, характерен за африканските крави, с изключение на лицата, които бяха нашарени с ивици. Глезените ни бяха украсени с гривни със звънчета и пискюли, които подрънкваха при всяка стъпка. На бедрата ни се полюшваха пояси от кокоши пера. Бяхме накичени и с най-различни екзотични аксесоари като големи обеци с клипс и гривни, изплетени от корени.

Не по-малко внушителни бяха огромните корони от дълги, усукани ивици плат, върху които бяха пришити гъши пера, дървесна кора, диви цветя и парцалчета.

Най-невзрачното на вид украшение бяха огърлиците от плодове на захарна палма, нанизани на ратанова връв като късчета месо. Никой не подозираше, че именно това бе тайното оръжие на Махар. Бе ги майсторил в течение на три нощи и представляваха върхът на неговата изобретателност.

Последният щрих в костюмите ни бяха фалшивите конски гриви от сизал, метнати на гърбовете ни. Преди началото на парада всички се събрахме в кръг, хванати за ръце, и със сведени глави отправихме молитва към Бог.

* * *

Както се очакваше, зрителите, наредени в шпалир от двете страни на улицата, приветстваха шествието ни бурно. Щом се приближихме до подиума за почетните гости, ушите ни екнаха от оглушителната свирня на тъпани, туби, рогове, тромбони, кларинети, тромпети и саксофони. Маршируващият оркестър бе във вихъра си!

Гвоздеят на изпълнението им настъпи, когато застанаха пред платформата и изсвириха „Концерт за тромпет и оркестър“. Великолепната интродукция на произведението бе открита от петнайсет ксилофона, които изпълняваха музикална тема от три тона. Запригласяха им чинели. Ненадейно мелодията им бе погълната от експлозията на десетки военни барабани. Публиката все още се полюшваше в техния ритъм, когато на улицата като река се изля мажоретният състав на оркестъра и започна красив модерен танц.

Аплодисментите и възгласите на хилядите зрители ставаха все по-оглушителни, докато следяха как три мажоретки, истински кралици на очарованието, умело въртят батоните си. Момичетата, които бяха като извадени от страниците на луксозен календар, бяха облечени с миниполи, черни чорапогащници и елегантни ботуши на висок ток, стигащи до коленете. Белите им ръкавици бяха дълги до лактите.

Изглеждаха зашеметяващо, но и ние не се обезсърчавахме. Скоро след това се строихме и нетърпеливо зачакахме реда си.

Щом оркестърът се оттегли под бурните аплодисменти на публиката, Махар и свирачите на табла щурмуваха подиума. Те забъхтиха инструментите с всичка сила, като скачаха буйно по сцената, досущ като стадо маймуни, боричкащи се за манго. Махар поведе зрителите към недрата на Африка. Без да чака подкана, публиката заприглася на думкането на таблите.

Докато стояхме в напрегнато очакване да дойде нашият ред да излезем, вратът, гърдите и ушите ми започнаха да парят и да ме сърбят ужасно. Изглежда, и приятелите ми изпитваха същия дискомфорт. И тогава ни просветна каква е работата – причина за страданието ни бе сокът от плодовете на захарната палма.

Сърбежът се ожесточаваше все повече, но нямаше какво да сторим, тъй като за да свалим огърлиците, трябваше първо да махнем короните, които не само че тежаха около килограм, ами и бяха закрепени неподвижно с помощта на трикратно омотани и завързани под брадичката платнени ивици. Явно Махар умишлено ги бе измислил така, че не само да подчертават великолепието на костюмите ни, но и да притискат огърлиците към телата ни. Бяхме безпомощни, а и в този момент той ни даде знак, че е наш ред да превземем сцената.

Никога няма да забравя какво се случи после. Щурмувахме подиума със свирепостта на спартанци. Публиката се взриви в неистови аплодисменти. Отначало следвахме поставената хореография, ала скоро зарязахме сценария и се впуснахме в причудлива волна импровизация, защото сърбежът бе станал непоносим.

Мъчехме се да не се чешем, защото това би опропастило танца. Бяхме твърдо решени да разбием маршируващия оркестър. Затова търпяхме изтезанието. Единственият начин да отвлечем вниманието си от ужасния сърбеж, бе да подскачаме като пощръклели. Ревяхме, биехме глави, нахвърляхме се един върху друг, лазехме, търкаляхме се по земята и се гърчехме. Бяхме като кутия червеи, изсипани върху нажежен асфалт. Хореографията бе отишла на кино.

Свирачите се екзалтираха, като видяха как ни възпламенява музиката. Биеха таблите във все по-устремно темпо, мъчейки се да не изостават от ритъма на танца. Зрителите решиха, че вероятно замисълът е, че свирнята има магическа сила, която кара кравите да изпадат в транс. Удивлението им нарастваше все повече.

Според хореографията следваше сцената с нападението на гепардите. Ала пощурели от нетърпимия сърбеж, ние дадохме отпор. Обърканите гепарди се втурнаха да си спасяват кожите. Този развой не бе предвиден в сценария, според който бе обратното – ние, кравите, трябваше да бягаме, ужасени от нападателите си, докато храбрите масаи не дойдат да ни спасят. Но не можехме да не правим нищо – прекратяхме ли лудешкия си танц, вените ни щяха да експлодират.

Гепардите се окопитиха, но ние отново отблъснахме щурма им. Отплесването от хореографията неочаквано бе разкрило в истинската му светлина нрава на тези животни, които могат да бъдат както свирепи, така и много плашливи. Хвърлих поглед към Махар, който изглеждаше във възторг от импровизацията ни. Със сигурност именно той стоеше в дъното на инцидента и бе очаквал този развой. Таблата му засвири по-живо. Усмивката му стигаше от ухо до ухо. Никога не го бях виждал толкова доволен.

Атмосферата се нажежи, когато масайските воини се изсипаха на сцената да ни спасяват. Избухна ожесточена битка. Хвърчеше пръст и се вдигаше пушилка. Над хаоса се извисяваха истерични крясъци, животински рев и думкане на табла. Танцът ни препускаше с пулса на Черна Африка. Разиграваше се адзоху – битката за оцеляване, предадена чрез метафората на човешките движения. Вибрациите на ритъма разтърсваха душата из основи, сякаш бяха изтръгнати от самите недра на мистичните ритуали, олицетворяващи кръговрата на живота. Зрителите немееха. Фотографите останаха без лента.

В мига, в който изпълнението ни приключи, ние, осмината, се изстреляхме да търсим вода. Най-близкият източник бе обрасло с мокреш езерце зад една китайска бакалия, задръстено от изхвърлената в него развалена риба. Но какъв избор имахме? Цамбурнахме във водата, без много да му мислим.

Не видяхме как зрителите бурно аплодират Махар. Пропуснахме сълзите на гордост на Бу Мус и Пак Харфан. Не чухме похвалите за великолепната ни интерпретация на чуждоземния танц, изказани лично от председателя на журито. Не знаехме и че в същия този момент Махар приема наградата за най-добро артистично изпълнение. За пръв път тя се получаваше от селско училище. Тази награда можеше да възвърне достойнството ни и завинаги да сложи край на подигравките.

Докато великолепната церемония бе в разгара си, ние, осмината, се киснехме в калните води на езерцето и търкахме шиите си с кадифен лист. Можехме да си представим усмивката, изписана на лицето на Махар, докато върху му се сипеха похвали. Наградата за годините, в които бе търпял подбивите ни, бе двойна – с един замах бе получил възмездие и спечелил най-жадувания трофей. Наистина бе гениален. Отмъщението трябва да му се е сторило наистина много сладко – сладко като плодове на бинтан.

На книжния пазар от 16 януари 2015 г.
Обем: 320 стр.
Издателство: „Хермес“
ISBN 978-954-26-1416-6
Корична цена: 14,95 лв.

Прочетете още:

• „Училища от камък“ – Грег Мортенсън
• „Митът за дисциплината“ – Алфи Кон
• „Детското приятелство и неговият смисъл“ – Елизабет Хартли-Бруър