За Балканите, за границите, свързващи и разделящи техните обитатели

Излезе дебютният роман на Катерина Хапсали – модерен, виртуозно изплетен разказ за Балканите, за границите на Балканите, парадоксално свързващи и разделящи техните обитатели.

„Гръцко кафе“ завихря в причудливо безредие разпокъсани човешки животи, национални комплекси, архетипи, огнени страсти на жилави мъже и жени и горди жестове, чиято ценност се измерва с белези от рани. Блестящ притчово-песенен роман, писан сякаш от утробата – една покъртителна изповед на Майката пред Сина, който ще продължи не само нишката на живота, но и на разказа.

Катерина Хапсали завършва икономика и испански език в САЩ, но се връща в България. От 2000 г. работи активно като журналист, макар че предпочита по-широкото определение „човек на думите“ и неслучайно работи върху докторантура по философия. „Гръцко кафе“ е дебютният й роман.

Премиерата на книгата ще се състои на 28 януари от 19:00 ч. в столичния клуб „Карусел“ на ул. „Георги Раковски“ 108. Биляна Петринска, Марияна Жикич и Теодора Духовникова ще ни потопят в дебрите на тази съкровена история, която приканва към размисъл, но и към разговор – за нашата обреченост да сме свързани.

Откъс:

От широкия ни, огрян от късното майско слънце чардак се виждаше Пирин. Най-нащърбената и най-романтичната част от България. Седях с чаша гръцко ципуро, произведено от дядо ти Георгиос, този от Неос Ставрос, на затопления от слънчевите лъчи дървен под, на половин час мое шофиране (двайсет минути за татко ти) от гръцката граница. Ти спеше в количката си до мен. Така реших да лекувам носа си – със сто грама ципуро, до теб, с Пирин на хоризонта. Много съм пътувала, много съм видяла, примирала съм от възторг пред всевъзможни пейзажи. Но гледката към Пирин от родопския ни чардак е несравнима, в това съм сигурна.
Обичах тази огромна каменна къща. Още от времето, когато беше само монументална купчина тикли, камъни, цимент и греди. Тогава баща ти ме докара хем гордо, хем някак свенливо да видя мястото. Най-високото място на Лещен. Над него започваше пеещата родопска гора. Всеки, дори най-незначителният полъх на вятъра изтръгваше от клоните на дърветата, от цветята и храстите самодивски мелодии. И баща ти, твоят гръцки баща, запяваше по своя си начин една толкова българска песен: „Кога засумят сумите, букитеее...". Пееше я, притворил очи. Пееше я на себе си. Така както ти танцуваш сега. Клякаш, зажумял, после ставаш, бавно отместваш крачета. Протягаш ръце нагоре, по-високо, отколкото можеш да стигнеш. Клякаш пак, зажумял. И се смееш. Не знам хоро ли е, сиртаки ли е. Само кръвта знае.
С времето се научих да различавам мелодиите на пеещата родопска гора. Да знам кога идва дъжд, кога застудява, кога облаци ще закрият яркото слънце. Кога денят ще е толкова хубав, че чак ти иде да плачеш. „Само тук спя добре, любоф – казваше Полихронис. – Само цуй птицетата рано сутрин как пеят – циу, циу, циу!" Нямаше смисъл да му казвам, че на български пеят „пиу, пиу, пиу“. Поне тях – птицетата – не ги деляхме на български и на гръцки.
После и къщата, вече готова, започна да се включва в този концерт. Пукаше с дървените греди, охкаше под тежестта на грижите ни, смееше се под първите ти тромави стъпки. А всички стъкла задрънчаваха, щом се появеше баща ти. И на тавана да бях, пак знаех, че Полихронис си е дошъл.
Любимото място на татко ти беше огромният стол пред камината. Гледаше татко ти огъня, не говореше, всекидневието все повече изяждаше думите му. Дори изречени, те увисваха като невзрачни паяжини между нас – твърде паянтови мостове между два отдалечаващи се бряга. Рехави бяха тези паяжини, хилави, не можеха отново да оплетат в мрежите си малкия пърхащ Ерос, прекръстен от лигавите римляни на Амур...
Понякога не знаех дали Полихронис нещо мърмори, или просто вятърът се заиграва със сажди в комина. От време на време обаче баща ти кашляше и бавно процеждаше: „Еех, любоф... Огънят не е само топлина. Огънят е компания“.
Аз се цупех, не виждах защо има нужда от друга компания освен нашата.
От онзи 30 май не съм палила камината.
Тогава – точно в момента, в който помислих, че от ципурото очертанията на Пирин леко трептят, ти започна да се смееш насън. Не знам какво точно сънуваше. Може да си се сетил колко абсурдна е майка ти с натъпканите с памук ноздри и чашата ципуро в изпосталялата си ръка. (По онова време не се хранех често. Бях си втълпила, че трябва спешно да се върна във формата си от времето, когато с баща ти се запознахме. Вероятно се надявах да върна и всичко тогавашно, цялата ни възторжена, прекрасна и кратка любов, във вече прозаичното ни „сега“.) Ти се смееше звънко, искрено се забавляваше на нещо в съня си.
Мария изскочи отнякъде пред мен, като трол. Имаше този изнервящ навик да изниква сякаш от нищото, от дупка в земята, от хралупа в стената – Бог знае, или всъщност не знае откъде точно.
Стресна ме.
– А бе, Мария! – просъсках.
Тя се усмихваше.
– Знаеш ли кога едно дете се смее насън? – попита ме.
– Кога? – заинтригувах се. Забравих, че й се сърдя.
– Когато дяволът му казва, че ще убие баща му. Защото бащи много, но майката е една. Затова и детето се смее. Знае, че всичко ще е наред.
– Хм.
Замислих се.
Не харесвам изтъркани изрази като „народна мъдрост“. Но нещо в мен, дълбоко в мен, в сърцето на сърцето ми, тревожно се сви.
– А кога едно дете плаче насън? – зададох въпроса си някак плахо.
– Когато сънува, че майка му е умряла. Защото...
– Защото бащи много, но майката е една – допълних бързо, а тя кимна.
Понякога знам, че съм умна.
Както и знам, че много рядко плачеш насън.
Странно, нали?
– Да ти донеса ли още памук? – попита Мария.
Сепнах се. Изведнъж осъзнах, че кръвта от носа ми бе спряла.
– Недей, добре съм – казах й, легнах на пода и затворих очи. И си повторих: Добре съм, наистина. Вече нямам работа, но имам прекрасно дете; не виждам често мъжа си, но той ме обича, или поне така казва, когато изобщо говори; имам най-романтичната къща и макар често да оставам в нея сама, дори сега, ако се изправя и отворя очи, ще видя гледка, която спира дъха. „Еех, любоф – казваше в началото на брака ни Полихронис, – за тая гледка хората резат вени!"
Страшно важно му беше хората, както казваше той, да си режат вените – от възхищение и от завист.
Точно в 18,50 телефонът ми изписука. „Това пък какво е“ – надигнах се с неудоволствие. Ципурото ме беше отпуснало, а телефонът прекъсна този толкова дзен момент.
Беше есемес от вуйчо ти, моя брат, този българин с англосаксонски вкус, трийсетгодишния плейбой и интелектуалец. Телевизионна звезда, журналист, актьор по образование, писател по призвание и пияница – само понякога. Любител на Камю и шотовете текила. Накратко, Андрей. Гръцкото ти семейство му казват Андреас. Но те не го споменават много. Твърде хубав е да бъде споменаван току-така. Само жените са хубави, и то преди да са се омъжили. Така смятат в Неос Ставрос.
Есемесът гласеше: „А бе, сестра ми, тук е ебати депресията. А и нещо ми домъчня. Мисля да дойда към теб“.
Аз не мислех така всъщност. Познавах внезапните му възторзи, още по-внезапните му пропадания и моята неблагодарна роля на въздушна възглавница. Но защото съм кака и защото обичам това прасе, отговорих просто и ясно: „Идвай“.
Нямаше как да знам, че 47 минути по-рано един разтреперан работник на твоя баща бил звъннал на моя баща, Борис, твоя български дядо, да съобщи, че татко ти е загинал. Че 43 минути преди въпросния есемес дядо ти звъннал на вуйчо ти с новината, докато той сменял чаршафите на леглото си в декадентската си квартира. Оставил го неоправено, въпросното огромно легло. Не сменил чаршафите, само гаджето. За гаджето му били нужни едва две минути. Леглото отнема повече.
Оттогава вуйчо ти има фобии от незастлани легла.
Нямаше как да се сетя, докато ти се смееше въодушевено насън, а ципурото в ръката ми все повече се затопляше, че 36 минути преди онзи есемес брат ми поръчал такси към дома на родителите ни, твоите български баба и дядо. Не знам как е карал онзи шофьор, но пресекли устремно в час пик истеричната София. Стигнал преди дядо ти и заварил Стела, моята майка, твоята българска баба, да чете нещо в интернет. За нея интернет е новата Библия. Кара я да се чувства особено мъдра, въпреки че никой източник не е потвърден. Тя го посрещнала мило, зарадвано – така както посрещаш хубавия си, бунтарски в рамките на приличието син.
Андрей й казал да седне.
Тя седнала.
Тогава, 13 минути преди да получа съдбовния есемес, влязъл дядо ти, сив като пепел. Погледнал баба ти. Тя още не знаела. И й натъртил:
– Добре ли си седнала?
Сякаш можеш да седиш зле! „Всичко ми мина през главата тогава – каза ми тя по-късно. – Но за Полихронис – не, та той беше вечен!"
Баща ти наистина изглеждаше вечен. И може би беше. До онзи ден.
9 минути преди телефонът ми да изписука на дървения чардак в село Лещен, Родопите – онзи чардак с най-феноменалната гледка към Пирин, заради която все пак не искам хората да си режат вените, – Стела, Борис и Андрей мълчали. Дядо ти не издържал.
– Стига вече, да тръгваме – казал.
– Къде? – твърде неадекватно подхвърлила баба ти.
Такава е тя, твоята българска баба: добър войник, но лош генерал. В мирно време командва. Истинска балканска жена, царица на всекидневието.
Крайностите обаче я плашат. В екстремни моменти властта взема дядо ти.
– Как къде, в Лещен, да стигнем до Катето преди новините – изкомандвал дядо ти, а баба ти станала и се защурала.
6 минути преди вуйчо ти да направи най-значимата и достоверна актьорска роля в живота си, баба ти още се щурала неадекватно между двама от тримата си любими мъже (ти, разбира се, вече имаш значителна преднина). В крайна сметка не взела нито четки за зъби, нито бельо, ами просто навлякла най-официалната си, непрогледно тъмна риза, карирана скучна пола и сако с липсващо копче. (Оттогава имам фобия от липсващи копчета.) Скочила в затворени обувки със среден ток и в този си библиотекарски вид хукнала надолу по стълбите.
– Чудехме се какво да измислим, как да ти кажем, какъв точно етюд да спретнем – няколко часа и три разнородни бутилки по-късно ми каза вуйчо ти. – Накрая решихме, че аз ще съм най-убедителен.
И беше. Роля като за „Оскар“. Жалко, че няма да му се случи на кино. Животът винаги изпреварва изкуството, особено седмото.
50 минути след като беше умрял баща ти.
„А бе, сестра ми, тук е ебати депресията. А и нещо ми домъчня. Мисля да дойда към теб."
Ти леко се размърда в количката. Събуждаше се след този толкова дълъг и безкрайно усмихнат следобеден сън.
Аз въздъхнах и отговорих: „Идвай“.

На книжния пазар от 19 януари 2015 г.
Обем: 272 стр.
Издателство: „Колибри“
Корична цена: 15 лв.

Прочетете още:

• „Колосът от Маруси“ – Хенри Милър
• „Мрачен Вардар“ – Елена Хузури
• „Зеленият бряг“ – Натали Бакопулос