Три различни жени, обединени от любовта към Италия

В романа на Луси Даймънд „Една нощ в Италия“ читателите ще се запознаят с три различни жени, обединени от едно нещо – страстта им към езика, храната и атмосферата на Италия.

Дали наистина италианският е езикът на любовта? Далече от слънчева Италия, в студения и дъждовен Шефилд, в новия курс по италиански се надяват да разберат това.

Самата авторка е посещавала много вечерни курсове – от скулптура до гимнастика, вегетарианска кухня, испански, градинарство. „Харесва ми странната смесица от курсисти, всичките дошли на тези курсове по различни причини, споделя тя. Хрумна ми, че това ще бъде страхотен фон, на който да се развие един забавен сюжет. Така биха могли да се срещнат хора, чиито пътища иначе никога не биха се пресекли.“

La Professoressa – учителката

Софи живее щастливо в Соренто. Когато получава лоши новини, тя се връща в единственото място, което от години отбягва – родния си дом в Шефилд. Там трябва да се справи с редица предизвикателства... и с внезапната поява на старата си любов. За да изкара някакви пари, Софи се съгласява да води курс по италиански.

La Giornalista – журналистката

Ако Анна трябва да напише статия за собствения си живот, тя ще бъде озаглавена: „Скучна журналистка има скучно гадже“. Единствената мистерия в живота й е баща й, за когото не знае нищо. Докато един ден случайно се натъква на следа, че той е италианец. Анна започва да готви италианска храна, записва се на вечерен курс по италиански и дори обмисля да замине за Италия и да открие баща си...

La Sposata – омъжената

Катрин остава сама – децата й отиват в университет, а мъжът й я зарязва заради друга жена. Банковата й сметка е празна, няма професионален опит, няма представа какво й готви бъдещето. Тя се записва на италиански в опит да събере парчетата от живота си и да намери ново начало за себе си.

С напредването на курса между Софи, Катрин и Анна се заражда силно приятелство, което им помага да преоткрият радостта от живота, да повярват в себе си и да намерят куража да следват мечтите си. Освен италианския те научават, че животът и любовта могат да те изненадат, когато най-малко очакваш.

Забавна, искрена и мъдра книга.

Откъс:

Глава 14

Che lavoro fai – Какво работиш

Катрин остана много доволна от първия урок по италиански. Е, ако не броим това, че обиди горкия Джордж с думите, че използва рядко ума си. Добре поне, че не засегна никой друг до края на часа, а останалите курсисти продължиха да й говорят. През следващите няколко дни тя упражнява новите думи и изрази вкъщи, в колата и докато работеше в градината. Тя дори изненада пощальона с бодро бонджорно, когато той донесе някаква пратка.
Когато стана време за втория урок, тя нямаше търпение да научи нови неща.
– Buonasera! – поздрави я Софи, когато Катрин влезе в класната стая. – Come stai, Катрин?
– Sto bene, grazie – отговори свенливо Катрин. – Добре съм, благодаря. А ти как си? Come stai?
– Sto bene – отговори Софи. – Заповядай, седни да изчакаме другите.
Софи изглеждаше много крехка, помисли си Катрин с тревога. Това й беше направило впечатление още миналата седмица. Под очите й имаше тъмни кръгове и китките й бяха много тънки, подаваха се от ръкавите на суитшърта като вейки. Тя тъкмо се канеше да я попида дали наистина всичко беше бене, когато другите курсисти започнаха да пристигат.
– Добър вечер, дами – каза Джералдин, влизайки обгърната в облак от „Шанел“. Джералдин беше стилна жена, с прекрасно кобалтовосиньо палто и боти на високи токчета и голяма лъскава черна чанта, от онези, с които човек можеше да цапардоса здраво всеки кандидат-джебчия. – Ау, толкова е студено навън, нали. По радиото казаха, че довечера ще завали сняг. Май ще трябва да извадим пухените завивки, Рой.
– Мисля, че си права, мила – каза той, следвайки я по петите. После намигна на Катрин и Софи. – Аз се съгласявам с всяка нейна дума – прошепна високо той. – Това е рецептата, благодарение на която празнуваме нашата четирийсета годишнина от сватбата това лято.
– Това ли е тайната? – засмя се Софи. – Ще го имам предвид, ако някога си намеря съпруг. Щом разбере, че трябва да се съгласява с всяка моя дума, ще падне голям смях. Здравей, Анна! Здравей, Джордж, влизай.
Когато всички дойдоха, коментирайки студа и сваляйки палтата и шаловете си, вторият урок започна.
– Тази вечер ще научим още италиански думи и изрази, за да можете да водите по-дълги разговори – каза Софи. – И междувременно ще се опознаем по-добре – тя се обърна към дъската и написа няколко фрази. – Che lavoro fai?- произнесе тя. – Това означава „Какво работиш?".
Стомахът на Катрин се сви. Каква работа? Тя си нямаше работа! Какво щеше да каже сега?
– Добре, да започнем с теб, Фийби. Che lavoro fai? Какво работиш?
Фийби уви един дълъг кичур коса около пръста си. Розовите кичури ги нямаше, забеляза Катрин, заменени от наситен черен цвят с червени краища.
– Аз съм фризьорка – отговори тя.
– А, una parrucchiera – каза Софи, като написа думите. – Трябваше да се досетя. Значи ти трябва да отговориш "Sono parrucchiera", тоест „Аз съм фризьорка“. Кой е следващият?
Хората един по един казаха на Софи професиите си. Разбира се, другите ученици имаха много по-интересен живот от Катрин. Анна, както вече знаеха, беше giornalista. Симпатичният Джордж, когото тя беше обидила, беше градинар – giardiniere. Нита и Фреди бяха студенти, Рой беше пенсиониран учител, а Джералдин беше медицинска сестра.
– Но сега се занимавам с любителски театър, за да не скучая – съобщи тя с блеснали очи. – Софи, как да кажа „Аз съм актриса“?
Докато другите хора говореха, Катрин се обливаше от горещи вълни на смущение и не можеше да се съсредоточи върху думите им. Помощ! Какво щеше да каже тя, за бога? О, аз ли? Аз съм разведена домакиня. Прекалено глупава, за да си намери работа. Кой ще ме вземе на работа?
– И накрая, Катрин – каза Софи с усмивка. – Кажи ни ти какво работиш. Che lavoro fai?
Катрин отвори устата си, копнеейки да може да каже нещо впечатляващо.
– Аз съм... – в главата й изникнаха няколко съблазнителни лъжи. Аз съм акробатка, която играе на трапец. Аз съм хирург. Аз съм астронавт. Но не. Тя нямаше лицето на комарджия. Всички щяха да я помислят за луда, ако започнеше да лъже толкова откровено. – Аз съм само майка – каза накрая тя със смутен смях. – Аз... всъщност аз никога...
Джералдин се приведе напред, опитвайки се да привлече погледа й.
– Най-трудната работа на света – изрече уверено тя, като я спаси от срама. – Няма такова нещо като „само“ майка.
– Съвсем правилно – съгласи се Софи. – Майка ми казва същото. Особено с дъщеря като мен... както и да е – тя си наложи да спре. – Значи ти можеш да кажеш "Sono madre" – аз съм майка. Колко деца имаш, Катрин?
– Две – промълви Катрин, чувствайки се като пълен не­удачник. Сега Софи щеше да я попита на колко години са и тя трябваше да каже на осемнайсет, почти деветнайсет, всъщност вече не живеят вкъщи и всички щяха да разберат, че тя е някаква кротка домакиня, която запълва безцелния си живот в печене на курабийки и подрежане на чекмеджета.
– Sono madre – написа на дъската Софи. – Io ho due bambini. Нали? Аз съм майка. Имам две деца.
Лицето на Катрин пламна, докато тя повтаряше италианските думи. Тя съжали, че не спомена работата си като доброволка, вместо да се извинява за живота си. Всичко беше в подхода, напомни си тя. Пени също не работеше нищо – грижеше се за къщата, децата и кучетата, когато не играеше тенис, не обикаляше магазините и не обядваше с приятелки. Дали Пени щеше да говори по същия начин, да се срамува от себе си и да се черви? Никога. Пени щеше да ги разсмее с отговора си. Пени сигурно щеше да помоли Софи да й преведе професията „купонджийка“ или да се определи като „домашен роб“ с комична многострадална физиономия. Тя не би се извинявала за живота си.
След като обсъдиха професиите си в малки групи, Софи се насочи към още по-мъчителни теми.
– Така, вече знаем, че Катрин има две деца – каза тя с усмивка. – Какви други въпроси можем да зададем на хората?
– Омъжена ли си? – предложи Рой, като вдигна ръка.
– Откъде си? – каза Анна.
– Свободен ли си? – добави Нита.
– В хода на разговора могат да изскочат всякакви добри въп­роси – отбеляза Софи. – Да започнем със семейното положение. Sei sposata? – тя написа думите на дъската. – Това означава „Омъжена ли си?". За да кажеш „Да, омъжена съм“, трябва...
О, помощ. Това беше кошмар! Наистина ли трябваше да отговори на този въпрос? Не, аз не съм омъжена. Съпругът ми ме остави. Явно никога не ме е обичал. Да, нося халка на ръката, но сега се оказва, че целият ми брак е бил някакъв фарс!
Катрин се изправи рязко. Тя не искаше да го прави, но краката й изведнъж избутаха стола назад и тя стана права.
– Аз отивам до тоалетната – излъга тя и се устреми към вратата.
– О – възкликна учудено Софи. – Почивката е след десет минути...
Катрин не спря.
– Веднага се връщам – извика през рамо тя и излезе.
В коридора се облегна на студената стена и обхвана главата си с ръце. Какво би направила Пени, запита се отчаяно тя. Нейната приятелка сигурно щеше да обърне на шега въпроса „Омъжена ли си?" в своя типичен стил. „Как се казва на италиански пълен негодник?", би попитала тя, разсмивайки всички с онзи драматичен поглед към небето. Дори можеше да им покаже лъскавия нов годежен пръстен. „Как се казва на италиански за трети път ми излезе късметът?", би попитала тя, вдигайки безименния си пръст.
Катрин обаче не можеше да направи това. Пени беше Пени, а Катрин беше Катрин, двете бяха направени от различно тесто. Тя трябваше да се върне в стаята и да приеме съдбата си. Дори не беше длъжна да казва истината на глупавия въпрос „Омъжена ли си?". Какво ги интересуваше Софи и другите? Тя можеше да каже весело, „Да, омъжена съм“, без да навлиза в неудобни подробности.
Действай, каза си тя яростно и отвори вратата на класната стая.
– Съжалявам – промълви тя, като седна на мястото си. – Трябваше да си издухам носа.
– Няма проблем. И така, Катрин, sei sposata?
Катрин стисна ръцете си под чина и се помъчи да запази самообладание.
– Si – изрече тя през стиснати зъби, четейки думите на дъската. – Si, sono sposata. Да, омъжена съм.
Само ако знаеха.
– Brava! – каза Софи. – А сега да направим кратка почивка. Моля ви да сте тук след десет минути.

Интервю с Луси Даймънд: Когато пишете, следвайте инстинктите си

Луси Даймънд, авторката на „Една нощ в Италия“, е родена в Нотингам, но в момента живее в красивия Бат. Времето си разпределя между писането и отглеждането на трите си деца.

Какъв е типичният ви работен ден?

Имам три деца в училищна възраст, така че обикновено работя между девет сутринта и три следобед, когато те са на училище. Опитвам се първо да мина през написаното от предишния ден и да го редактирам, после се заемам с новата част от историята. Работя или в малкия си офис у дома, или понякога отивам в града, където споделям един офис с други фрилансери.

Разкажете ни нещо повече за „Една нощ в Италия“.

„Една нощ в Италия“ проследява три основни героини, които се срещат на вечерен курс по италиански език. Катрин страда от симптома на „празното гнездо“ – децата й са заминали за колежа, а после се случва и по-лошото – мъжът й я напуска. Имаме Анна, която отчаяно се посвещава на всякакви неща, свързани с Италия, защото току-що е открила, че баща й може би е италианец. И накрая Софи – учителката по италиански, която се връща по принуда във Великобритания, защото баща й е получил инфаркт, но сърцето я тегли обратно към слънчевия Соренто. На пръв поглед тези три жени нямат нищо общо, но в течение на курса се опознават помежду си, както и с останалите курсисти, започват да си вярват, създават се силни приятелства и дори романтични връзки...

Коя от героините ви бе най-забавно да изграждате като образ?

Много обичам една от по-второстепенните героини, Джералдин – също курсистка от вечерния клас; великолепна, забавна възрастна дама, която се възприема като актриса – дори истинска дива! Но най-тясно съм свързана с Катрин. В началото на романа тя на практика няма абсолютно нищо, стига до пълното дъно, преди да се съвземе и да започне отначало – а това е изключително смело и буди моето възхищение.

Пробвали ли сте някои от ястията, присъстващи в книгата?

О, да. Отнасям се много сериозно към подготовката за книгите си. Анна започва от личен интерес към Италия и стига до воденето на собствена кулинарна рубрика в местния вестник. Аз самата съм голям кулинар, така че тази линия в книгата ми беше особено интересна.

Кое е най-хубавото в писателската професия? И обратното – кое е най-лошото?

Най-хубавото определено е да получиш хубаво писмо или съобщение от читател, който е изпитал удоволствие от моите книги. Оценявам високо, че тези хора са отделили време да ми го кажат. Всяко такова писмо ми е скъпо. И се радвам изключително, когато докосна за първи път копие на мой роман – не мисля, че това някога ще ми омръзне!

Най-лошото... хъм. Понякога имам ужасни дни, когато сменям мнението си за сюжета на всеки двайсет и пет минути и си мисля, че всичко е ужасно. Понякога може да е много самотно и това е една от причините да започна да работя в офис с други хора. За щастие тези дни не са много. Да бъдеш писател, е страхотно преживяване!

Какъв съвет ще дадете на начинаещите писатели?

Напишете книгата, която винаги сте искали вие самите да прочетете. Следвайте инстинктите си – ако някой пасаж или герой ви се струва слаб и не добре развит, може би е време да хванете червената химикалка. Четете много прекрасни чужди книги и след това си задайте въпросите: Как този автор е развил сюжета? Вие бихте ли го написали по различен начин?

И накрая ви съветвам да се подсигурите с литри чай или кафе и да развиете желязна самодисциплина. Ако поне малко приличате на мен, ще се нуждаете и от трите!
Източник: Shazsbookboudoir.blogspot.com

На книжния пазар от 26 януари 2015 г.
Обем: 304 стр.
Превод: Маргарита Спасова
Издателство: „Кръгозор“
ISBN: 978-954-771-336-9
Корична цена: 14 лв.

Прочетете още:

• „Писмото на Росети“ – Кристи Филипс
• „Чочарка“ – Алберто Моравия
• „Венецианският договор“ – Марина Фиорато