Да се срещнеш отново с мъжа, разбил сърцето ти

За авторката:

Мамен Санчес е родена през 1973 г. и е трето поколение журналист. Завършила е информационни науки в Университета в Мадрид, както и история и литература в Сорбоната и в университетите в Лондон и Оксфорд. Има пет деца. Заместник главен редактор на популярното списание ¡Hola! и главен редактор на ¡Hola!, Мексико.

Автор е на няколко романа: „Игра на дама“, „Слънчеви очила за дъждовни дни“, „С вкус на прясна лимонада“, „Щастието е чаша чай с теб“ и „Забранява се неверието в съдбата“. За романа й „Щастието е чаша чай с теб“ известната испанска писателка Ана Мария Матуте казва: „Отдавна не съм се забавлявала толкова, четейки книга“. Романът се превръща в бестселър в Испания и правата за него са продадени в редица европейски държави.

Но именно романът „С вкус на прясна лимонада“ носи международен успех на Мамен Санчес и й отваря пътя към голямата литература. Книгата е особено популярна в Италия, където веднага става бестселър.

За книгата:

Когато журналистката Клара Кобиан получава задача да пътува до Ню Йорк, за да напише мемоарите на известната светска дама Грета Бувиер, тя разбира, че това е шансът на живота й. Пред нея обаче стои непреодолима пречка: трябва да се срещне отново с Габриел Инестроса – професора й по литература, неин кумир и бивш любовник. Мъжът, разбил сърцето й. За да разбере какво го свързва с Грета Бувиер и да се пребори с призраците от миналото.

А там, в голямата къща на Парк авеню, историята на Грета Бувиер, въплътена в спомените, интригите, омразата и хвалебствията на хората, съпътствали я по пътя към славата, постепенно се разгръща пред нея. От загадъчното й появяване в Акапулко през 1951-а до луксозния й живот в съвременен Манхатън. И Клара започва да разбира: нищо не е такова, каквото изглежда.

„С вкус на прясна лимонада“ е вълнуващо красив портрет на една епоха. Килим от съдби, в чиито шарки се преплитат различните нишки на миналото, настоящето и бъдещето. Разказ за силата на любовта и бремето на дълбоко пазени тайни. А само истината може да ни направи свободни...

И там, изправена, с вечната гардения на ревера и стъпките си на ранена гълъбица, щеше да царува великата Грета Бувиер. С вдигната глава, изпълнена с достойнство, и горда, както само една светска дама умее да посреща бурите в живота. Със съзнанието, че няма вятър, колкото и силен да е той, способен да изтръгне корените й от земята.

Откъс:

Идея на Клара бе да доведе Габриел Инестроса, за да го запознае с родителите си. Вече повече от шест месеца живееха тайно, винаги стряскани от уличните шумове, звъна на телефона или опасността да бъдат хванати как се любят скришом, като двама вулгарни крадци на онази студена тераса. Клара страдаше от страха на Габриел и колкото и да я молеше за време, търпение, разбиране, тя имаше нужда да избухне като заря, защото толкова много сдържана радост превръщаше кръвта й в огън.

– Поне ела да видиш дома ми, близките ми, спомените ми! – казваше му. – Позволи ми да те представя на родителите ми. Ще кажем, че си научният ръководител за дисертацията ми.

– Един измамник.

– Покажи ми, че те интересувам, учителю, поеми риск, направи усилие, бори се!

Една десета след секундата, в която бе приел битката, Инестроса вече съжаляваше за колебливото си „да“. „Коварни жени, все става на тяхното!" Клара подскачаше от радост върху разхвърляните чаршафи, а той се чувстваше като увиснал във въздуха, без да знае дали е по-добре да се хвърли в бездната, или да умре от глад.

Беше три следобед на една пролетна събота. Червенината превземаше лицето на мъжа.

– Защо си сложи вратовръзка, Габриел?

– За да си запазя достойнството.

Макар и леко наклонена, къщата, в която бе израснала Клара, пазеше равновесие на склона. Имаше три балкона на втория етаж, таванско помещение с капандури и широко отворена дървена врата. Когато се надникнеше през нея, се виждаше зеленият двор с малкия фонтан и лимоновото дърво. Покритият вход бе настлан с плочки. Клара пресече сянката, извика и излезе на светло.

Внезапно къщата се събуди от летаргията си и оживя, за да може Габриел Инестроса да умре от ужас.

– Татко, мамо, това е професор Инестроса, за когото ви говорих.

Зрялата версия на неговата нежна Клара го наблюдаваше леко резервирано, с пресилена усмивка, протегната ръка и сгънато ветрило.

Беше много красива жена, като от картина на Ромеро де Торес, мургава, слаба, елегантна и силна. До нея стоеше мъж с дружелюбен израз и отворени обятия, който, при други обстоятелства, можеше да му бъде близък приятел – бяха набори, имаха еднакви вкусове и сходно минало.

– Най-накрая се запознахме – каза му с усилие. – Клара много ни е говорила за теб.

А Габриел си помисли: „Благодаря, благодаря, че се обърна на „ти!".

Имаше запотена от студ кана, пълна с прясна лимонада с лед и захар, върху масичка от ковано желязо, глинена делва във всеки ъгъл, здравец, обрасъл по стените, саксии с мушката, лимоново дърво, което хвърляше сянка. От този ден нататък Габриел Инестроса вече не можеше да мисли за Клара, без да усеща вкуса на онази напитка – свеж и сладко-кисел. Все едно получи прозрение. Това момиче бе за него като прясна лимонада в августовски следобед. Утоляваше жаждата му.

Привечер Клара го хвана за ръка и го повлече към бараката, където пазеше прашен мотоциклет. Каза му, че в този град, разположен сред стръмни планини, всичките й приятели се придвижват на две колела. Накара го да седне зад гърба й и смело се спусна надолу.

Нямаше човек, който да не ги проследи с поглед, да не им махне с ръка, да не им извика от балкона. И Клара, сякаш се беше качила на каляска и хвърляше цветя и бонбони с шепи, отговаряше на всички тези гласове от името на Габриел Инестроса, професора, автора, носителя на Националната награда за литература, който плахо вдигаше ръка от кръста й, за да я протегне към тези развълнувани хорица.

– Къде ме водиш?

– Да видиш реката ми, дърветата ми, скривалищата ми. Ще ти покажа къде играех като дете.

– Но ти все още си дете, малката ми.

Върнаха се разрошени, преследвайки слънцето по улиците с грънчарите. Продължаваше да е все такава жега, макар и малко смекчена от лек полъх като от отворен прозорец.

– Знаеш ли какво е написал Пеман? – попита го Клара, когато стигнаха на площада. – Че Аркос някоя сутрин могат да го отнесат орлите, облаците, ангелите или Бог.

Завариха Мигел Кобиан седнал в двора, очевидно наслаждавайки се на прохладата, с разкопчани две горни копчета на ризата и чаша херес зад книгата, която се правеше, че чете.

– Майка ти те търсеше – каза, затваряйки книгата и леко придърпвайки един стол до своя. Инестроса разбра жеста, седна и заради безнадеждността на ситуацията се предаде на благоволението на свети апостол Юда Тадей, като се помоли „дано да е за добро“.

Когато Клара изчезна в сянката, Мигел Кобиан най-накрая застана пред човека, който крадеше младостта на дъщеря му.

– Баща ми, който много обичаше херес и да топи хляб в соса на мидите – започна да говори, като замъгляваше „с“-то, – когато се завърнал в Ронда след войната, обиколил къщите една по една, търсейки приятелите си. Всички били умрели. Били убити. Когато стигнал края на селото, просто продължил по улицата надолу и вървял като скитник, докато стигнал до Аркос отвъд планината, на ръба на тази пропаст, където нямал никакъв познат, никакъв спомен или някого, за когото да скърби. Тук пуснал корени, също като лимоновото дърво. Посадил го със собствените си ръце. Никога не се завърнал в старата Ронда, защото го боляла душата само при мисълта за това, което му отнели.

Инестроса кимна.

– Аз приличам много на баща си – продължи Кобиан. – Също ме боли сърцето, когато си мисля какво правиш с Клара. – Вдигна чашата и се опита да прокара през гърлото си ароматното вино, което му се стори горчиво. – Да не мислиш, че сме паднали от небето? Искам да знаеш, че няма да намеря покой, докато не видя как се давиш в локвата с лайна, в която си затънал. – Извади два плика от джоба на панталона си. – Това писмо е за ректора на скапания ти университет – добави, размахвайки хартията. – А това е за директора на онзи вестник, който всеки път, когато може, ти напомня, че не си нищо повече от един кучи син.

Габриел Инестроса изгуби битката, без да е воювал изобщо. Остана замръзнал като дете, което са изненадали да върши голяма беля. Трепереха ръцете и гърдите му, трепереха краката и гласът му. Стана от стола. Тръгна да върви, пресече двора, плочника, дървената порта, сенчестата улица и продължи да слиза по стръмния склон отвъд планината, по пътя към един Мадрид без Клара на хоризонта. Защото Клара я бяха отнесли орлите, облаците, ангелите или Бог, заедно с каменния град, прясната лимонада и остатъка от живота му.

На книжния пазар от 13 февруари 2015 г.
Обем: 304 стр.
Издателство: „Хермес“
ISBN 978-954-26-1422-7
Корична цена: 14,95 лв.
Прочетете още:

• „Това, което името ти крие“ – Клара Санчес
• „Щастието е чаша чай с теб“ – Мамен Санчез
• „Сензацията“ – Джули Гаруд