Париж е безкраен празник

Хемингуей в една своя книга пише, че дните му прекарани в Париж били безкрайни празници. Със сигурност е прав. Преди много време имах тази възможност да посетя френската столица и да разбера същността на думите му. Макар че бях твърде млада, останах очарована от досега с културата и традициите на този град. Ако трябва да бъда откровена, плени ме съприкосновението с картините на импресионистите. Това са моите любими художници. Фактът, че имах възможността да разглеждам платната им в Музея на импресионизма, направи деня ми наистина безкраен празник. Защо? Първо имах чувството, че попаднах в приказен храм на светлината. Сякаш тя преливаше от картините, докосна се до мен и ме обля. В един момент аз се почувствувах толкова близко до сюжетите им, сякаш някога съм била част от хората, от обществото им. Всичко това е толкова смесено като чувство – хем познато, хем странно. И до ден днешен споменът за посещението ми на този музей е като красива приказна история. Може би защото бях прочела много книги за художниците Реноар, Дега, Клод Моне, Мане, Гоген, Сезан и др.
Артистичната атмосфера е част от чара на столицата. Тя се чувствува и на Мон Парнас. Църквата Сакре Кьор допълва пейзажа, защото е бяла, спокойна и тиха. Художниците, насядали и подредени като зърна от броеница, смайват с творческите си възможности. Оставам и до днес с усещането, че съм била на един дълъг и безкраен празник на цветовете.